Намерете си история

28 октомври 2010 г.

Спомени за репресии

История от Андрей
1. Ранен репресанс

Паметникът на Съветската армия на цели два пъти в застрашавал здравето ми и доброто ми име.

Отпърво, едва проговорил, аз се стремях към този паметник, защото тогава откъм задната част можеха да се видят животните в Зоологическата (старата зоологическа беше зад паметникът, от Васил Левски до Евлоги Георгиев, където сега са каменните животни - те са спомен за преместените животни). Главно камили, глигани и сърни, т.е. скучни; но все пак беше все едно за малко са те завели на зоопарк.
Пак нещо, в сравнение с това Баба да седи на пейка с приятелки и да ми подвикват да не пия от чешмичката.

Та веднъж, гледайки въпросните копитни паднах лошо и ми излезе цицина голяма. Под влияние на художествено произведение (песента "Жив е той жив е", което чувах като "Жифе Тойжифе" и схващах тогава като главен герой, лежащ на Балкана) съставих изречение. Казах на Баба, че е добре да е затворена Зоологическата, защото иначе вълкът ще ми лиже лютата рана. За дребнобуржоазната среда на Баба това беше потресаващо остроумно. Водеха ме по гости и като малкия Моцарт ме караха да изпълнявам шегата. Смееха се искрено и дълго. После искаха "бис". Накрая ми разказваха какво съм казал.

Така репресията се изля в първи шоу-успех. Не ми донесе сладолед, а само сладко в малки чинийки. Но си беше повече от приятно ако забравим за щипането по бузите.

2. Късен репресанс

На 16 годни се хванах ексурзовод в "Орбита" (младежки туризъм). Беше пиене на корем, мадами и огромен кеш: 2.20 лева дневно все едно сега 22. Сенчестата страна на медала беше, че за разлика от унгарците и поляците (които наблягаха на магазините, трапезите и танците) руските групи задължително обикаляха и забележителностите на София.

Та аз като екскурзовод естествено трябваше да съобщавам факти за паметника на Съветската армия. Фактите не ми бяха известни и аз нагло измислях.
Проблемът възникна, когато веднъж казах, че монументът е висок 54 метра.

Паметника на Съветската армия, висок 54 м.

В групата се намери млад досаден инженер, който ме опроверга. И двайсет няма, каза той.
Не че не беше прав, но достойнството ми на познавач увисна. Покрих лъжата с лъжа: съчиних идиотизма, че паметникът е нарочно построен с вълшебна перспектива, та да изглежда по-близо до хората, по-земен и човечен.
Който уникален принос в теорията на сталинския барок веднага ми спечели уважение сред интересуващата ме част от дамите в групата. 

3. Среден репресанс

Друг нанесен ми удар беше вече не от Съветската армия, а от МВР.
От трети клас живеех до централната Поща и учех в 7-мо. И всяка сутрин отивах на училище по "Стефан Караджа", тоест покрай МВР. И един ден, вече в пети-шести клас нещо странно ме удари по челото. Болеше до сълзи. Оказа се метална кутия за телефон закрепена за сградата на министерството. Бях пораснал и навичния маршрут криеше нова опасност. Не минавах под кутията. А пък не бях още достатъчно висок, че тя да се окаже пред очите ми.

Кутията беше тук някъде, вече я няма.

По същото време обаче, не само аз, а всички които ритаха футбол в двора на 7мо имахме периодични сблъсъци с МВР. Работата е, че гърбът на министерството гледа към училището. А стената не беше достатъчно висока и нашите топки редовно я прехвърляха. А сигурно знаете, че няма сила, която да спре едно момче да си върне топката. По този начин буквално всеки ден ние щурмувахме МВР. Някой от нас (редувахме се) изкатерваше оградата, намираше топката в двора и бързо я шутираше през оградата обратно.

Това последното беше важно, защото десантчикът нямаше никакъв шанс да се върне веднага. Времето стигаше само да намери и върне топката. После го хващаха (все пак това си беше най-охраняваното място в държавата).  Не си спомням впрочем да са ни дърпали ушите. Главно се караха и "под стража" ни отвеждаха обратно в училището.
Накрая нашата тогавашна милиция се предаде (явно се беше намерил разумен началник) и взеха те самите да ни връщат топките.

По-късно казусът самоотпадна: щатът на МВР набъбна и на мястото на оградата построиха цялата сграда, но с решетки на прозорците - срещу чужди шпиони и момчешки футболни топки.

25 октомври 2010 г.

Крокодилите в канала: 2ра част

(Ако някой не помни първа част може да я прочете тук - Малка история за крокодилите с канала)

Във връзка с многобройни запитвания от страна на читатели на Малки истории дали наистина има крокодили в канала, реших да направя един последен опит да ги покажа  на света.

Успях! Имах късмет, защото съм хванала цели три крокодила, при това единият е много голям.
Падна голямо дебнене, но когато човек има фотоапарат нещата са далеч по-лесни - в крайна сметка можеш просто да се скриеш някъде и да щракаш дълго, без да гледаш и да знаеш какво снимаш. 

Крокодилите в канала на Евлоги Георгиев малко преди да се шмугнат в храстите

18 октомври 2010 г.

Най-дългата улица (къси истории)

За всички, които попаднаха на тази история, търсейки коя е най-дългата улица в София:
Най-дългата улица в София не е ул. Искър, а ул. Княз Борис I. Можете да я разгледате на тази карта.  Така или иначе, ви препоръчваме да прочетете нашата история - хубава е!

Моята Малка история е малко дълга, защото е за улица "Искър", а преди 50 години бях убедена, че това е най-дългата улица в София, а следователно и в света. Та за да ви заблудя ще накъсам дългия Искър на по-малки истории.

Топография


Живеех на ълъла на Искър и Раковска. Раковска не ме интересуваше - само дето по паважа чаткаха конски копита. Когато искахме да си купим семки от едноръкия семкаджия отсреща, а той продаваше срещу всякакви суми от 1 до 10 стотинки и ни ги сипваше право в ръцете от различни по размер бакелитови капачки, тичахме до Дондуков и Стара планина, където имаше трамвайна спирка и си намирахме пари. Винаги имахме успех, защото тогава имаше кондуктори и вечна блъсканица, затова хората предвидливо си приготвяха 2те или 4те стотинки за билет още на спирката. И когато блъсканицата и гоненето на трамвая започваше, някой си изпускаше стотинките и ние ги намирахме между паветата. Понякога ходехме на лов 2-3 пъти на ден. Езиците ни ставаха на подметка от солта по семките - кеф!

Тогава още не бях и уведомена, че Искър е име на река, ясно като слънцето беше, че това е името на нашата улица. Според мен тя се простира от Дупката (градинката след Волгоград) до Централната баня. Последната създаваше огромно оживяване в неделя - сутрин към, а привечер от банята. Забавлявахме се да наблюдаваме хората в двете посоки на техния хигиенен ритуал. Отиваха към банята с решителни стъпки, някак угрижени, цели семейства се точеха: първо мъжът, жената и бабата влачат ревящи деца, накрая по-големите изобразяват независимост. Но как се връщаха! Притихнали и розови, мъжът и жената си говорят, бабата се усмихва, а децата вкупом се блъскат и удрят с мокри пешкири.

Централна баня

 През останалите дни на седмицата дестинацията Централна баня също беше оживена НЕПРЕКЪСНАТО, ама непрекъснато, натам и обратно сновяха старци с пластмасови дамаджанки и шишета - отиваха да си налеят минерална вода. Безплатно. Идваха хора от цяла София, този поход костваше на някои 2-3-4 часа, имаше и опашки около чешмите, пререждане, скандали, мъкнене, пак безплатно. Сега не знам какво стана с тая вода. А какво ще бъде банята също не знам.

Литературни източници

Години по-късно прочетох "Балада за Георг Хених" от Виктор Пасков. Всичко там е искърско смачкано и тъжно, величествено и живо. Така и не попитах Пасков дали лютиеръ Франц Христодоров, който имаше работилница на Бачо Киро и Искър има нещо общо с Баладата, взел ли е нещо от Карел Червинка, който пък срещу Франц имаше ателие за поправка на всякакви машинки. Виктор Пасков вече е при тях.
Далеч по-сияйна е улицата в разказа "Неделя" на Радичков. Той живееше на Искър и Волгоград. Съседът легнал под Москвича, пранета, тупане на черги, разговори от балкони и прозорци, бири и лимонади дрънчат в мрежи, деца търчат, жени с ролки по главите и пеньоари им се карат - празнично и суматохесто.
Вече ви казах, че Искър е най-дългата улица.

Архитектура

Изключително незабележителна.
Освен това, че по Искър докъм 60те имаше къщи неремонтирани от бомбардировките. По цялото протежение на улицата беше построена една-единствена нова сграда - Новата кооперация до нас, сивкава в сталински стил. С бомбоубежище, за което завиждахме. Въпреки всички опити никога не можахме да проникнем. Какво имаше там? Скелети, убити малки деца, бандити, които се крият? А вода и противогази? Нашите хипотези нямаха край, някой чувал гласове изпод земята. Опитвах се да чуя и аз, но нямах чак толкоз въображение.

"Огънят вече е притежание на човека"

Така пишеше на агитационна витрина отстрани на пожарната. Нарисувани бяха първобитни хора насядали около огън, който гледаха с неразбиращи очи. Тази мрачна картина навеки заличи радостта ми от притежанието на огъня.
А иначе пожарната беша истинска. Златни шлемове, метални тръби, по които пожарникарите се спускат досами колите - всичко лъщи и дрънчи. Имаше двор, в който правеха тренировки, там най-забележителното беше една дървена кула, която 2-3 пъти годишно запалваха и по нея през огън и дим се катереха пожарникарите.

Кулата на пожарникарите
Моя милост злоупотребяваше редовно със съседството на пожарната.
Като нямах ключ, с тъжна физиономия отивах при дежурния и разказвах сърцераздирателно как нашите ги няма и така ще си остана на улицата. Действаше безотказно. Идваше пожарникар със стълба с метални зъбци накрая и от балкон на балкон стигаше до 3ия етаж и ми отваряше.


Това се случи поне 5-6 пъти. Вместо да се изпълня с благоговейна благодарност, аз дебнех добрите хора за колко време тръгват след сигнала за тревога. Работата е, че през нощта се чуваше как звъни звънецът на пожарната чак у нас и аз от кревата се ослушвах и броях:  36-37-38-39-40-41 секунди - ето машините тръгват, сирените пищят, доволна съм от тях. Най-голямото закъснение беше, докато преброя до 70.

Йезекия

На вратата на млекарницата имаше таблица с работното време. Най-отдолу пишеше името на продавача - Йезекия. Така се казваше. Човекът беше внимателен, но някак несръчен, може би защото не виждаше добре, носеше телени кръгли очила с дебели стъкла. Съсредоточено се вглеждаше във всеки като му дойдеше редът. Като че ли не му беше мястото в млекарницата. Носеше бяла престилка.
Приятелката ми Нина искаше да стане академик. Мисля, че Йезекия беше академик без другите да знаят това.
Беше тих, но строг. Номерът беше да стигнеш до тезгяха точно като свърши предишния леген с кисело мляко и отваря новия за теб, подаваш купата, която носиш от къщи, и тогава с плоската лъжица Йезекия сипва гъстите като крем парчета. Ако не успееш получаваш рядкото и разбито вече мляко от дъното на легена. Та строгостта се изразяваше в това Йезекия да следи единствено съдбата да определя кой какво мляко да получи. Никакви хитрости и изчакваници.
Йезекия мислеше, че какво ще ти се падне е съдба, а ние мислехме, че е късмет.

Карамел Му

Главите ни бяха пълни с шпионски истории, привиждаха ни се Подозрителни хора - Студена война... Към нашия двор гледаха прозорците на ателието на един млад скулптор. Той беше Много Подозрителен. Защото имаше куче боксер и му идваха в ателието различни млади момичета и се целуваха!!!

Откъде знаем? Ами защото ние (бдителните чавдарчета и пионерчета) висяхме по прозорците и Наблюдавахме. За да бъде всичко Тайно му измислихме на човека кодово наименование - Карамел Му.
С течение на времето съвсем обнагляхме - започнахме и да го следим. Скулпторът стана съвсем Подозрителен, защото вече подозираше какво правим. Постепенно започна размяна на реплики - Карамел Му се заканваше, ние хихикахме и се мъкнехме на 5 метра разстояние.
"Това е югославско следене" - Ленчето беше най-голяма и знаеше.
Отвреме навреме Карамел Му се обръщаше към нас с боксера си и се правеше, че го насъсква. Беше ни страх от боксера с невижданата му физиономмия.

Един ден Карамел Му се обърна за помощ към изкуството:
"Вместо да се занимавате с глупости елате да видите какво работя".
Показа ни ателието отвътре, показа ни малките модели на големи бронзови паметници и каза да идем да видим паметника на Паисий Хилендарски.



Паметникът на Паисий се намира в тревните площи отляво на Александър Невски
Ужас! Изкуството на нищо не приличаше - Карамел Му явно го използваше за прикритие на нещо.
Продължихме да го следим и Карамел Му се отказа - напусна ателието.
Години помещението пустя, сега е плод-зеленчук със симпатична продавачка.




Така и не научих името на Карамел Му. Ако някой знае - да ми го каже.

ПС Разбрахме името на Карамел Му! Вижте историята ТУК.

* * *

А ако някой не знае какво е Карамел Му - това са малки кафяви карамелени бонбони кубчета 1см х 1см х 1см. Изключително твърди, ако успееш да захапеш кубчето така залепваше, че не можехме да отворим челюсти.
Тогава нямахме пломби.
Забележителности

- 3 лудници. На една улица!
Едната нещо като разпределител, другата стационар, където винаги имаше луди тихо накацали по решетките на прозорците. Третата - Детско-юношески психо-неврологичен диспансер под Радичковия блок. Живеенето близо до три лудници сякаш носеше някакво знание, което другаде беше непостижимо.
Нямах съчувствие към болните хора, те бяха различни.

- 3 пекарни.
Пекарна значи малко, горещо и опушено помещение с пещ. Много полезно място, мирише чудно, мислех че пекарите опитват от всяко печиво. Печивата биваха всякакви: баници, кексове, но най-потресаващи бяха яденетата - гювечи, цели прасета и прасенца, тикви, чушки. Понякога 2-3 души носят метално корито с някакво печено животно със зеле и картофи. Невероятни неделни миризми по цялата улица. Уличните наблюдатели знаят кой какво яде, къде има празник, кой си е бил на село, кой клал на балкона кокошка.
Поне половината от жителите на Искър живееха в комунални квартири. В общата кухня мястото стига за по котлон на семейство, така че пекарната си беше първа необходимост.

- Най-ученолюбивите деца от Математическата гимназия съседстваха с най-неученолюбивите от Готварския техникум. Едните и другите се омешваха докато пушеха в Дупката.

Дупката
 - 2 кръчми.
 Едната се наричаше Гостилницата, другата Пивница.
Гостилницата беше най-зловещото място в махалата, защото правели кебапчетата от човешко месо, затова вечер купувах кебапчета от Пивницата отсреща. Това е най-мръсното място, което съм виждала изобщо. И най-вкусните кебапчета. Сигурно и те бяха от човешко месо, защото оттогава не съм яла толкова вкусни.
А пияниците от Пивницата пикаеха в нашия вход, което беше още една връзка между нас.

- Дипломатическия гараж.

Дипломатическия гараж
Бях вече пубер, когато една нощ, както си бях в кревата, фаровете на някаква кола светнаха право в очите ми. Кола на височината на 3 етаж плюс партера - как се е качила тази кола там? Възможно ли е?! Като споменах, че вече беше пуберско време да добавя, че вече се интересувах от Раковска, не от Искър, та не бях забелязала, че се е издигнало такова чудо на градоустройството - гараж на 4 етажа!

* * *

Това е да живееш на кръстопът.
Дори самолетите летят точно над теб, ако си на важно място. Няколко години по-късно брат ми като се върна от Англия каза, че видял от самолета прострени пелените на дъщеря ми Вера.

15 октомври 2010 г.

История за влак

В един период редовно пътувах с влак. Имаше какви ли не странни хора. Тези, които пътуват с най-ранните влакове, за да отидат на работа, са най-големите чешити.
Често се засичах с една бригада – на `Цък-цък-Пешето`.

`Цък-цък` идваше от метода му за сглобяване на арматура – връзвал с една тел железата, казвал `цък-цък-готово` и работата била свършена.

Помня, че един от `критиците` му – /винаги има някой по-голям майстор, но темата за майсторите е отделна и неизчерпаема/ – разказваше, как той бил много по-добър от него, а не като `Цък-цък-Пешето`, който като строил асансьорна шахта, давал по 10-на сантиметра отклонение на етаж...или както `героят` обясняваше - `на 8-мия етаж вече си в другия блок`. Оттогава малко се притеснявам, когато се качвам в асансьори, да не би да попадна на някой, който `Цък-цък-Пешето` е строил! Но от друга страна си казвам, че тези хора винаги преувеличават...

`Критикът` на `Цък-цък-Пешето` разказваше с патос - `Е, какво като е строил мостове у Нигерия?! Некой виждал ли ги е? Кой знае дали не са паднали вече!`...

11 октомври 2010 г.

Жиците на града

бул. Витоша

Това е Витошка. Преди няколко години ремонтираха нещо около пилоните, но не помня какво, може би подлеза.

Тази картинка иде да покаже, че много ми харесват жиците (толкова много, че ето как стават обект на творческите ми пориви). Особено трамвайните и тролейните - частите по тях са страхотни и ми харесва да ги рисувам.
Понякога пък ми харесва да ги снимам на фона на небето - добиват по-специален и може би по-многозначителен вид.
Също е интересно на кръстовище човек да се загледа и да се опита да разбере жиците от стълбовете и тролеите накъде отиват, получава се малко като игра, защото не е лесно.

7 октомври 2010 г.

Малка история с паметник

Един път с моята приятелка Миньон се влачехме по Раковска. Говорихме си глупости, но като видях паметника на Стамболийски бях обладана от страстно социално-политическо чувство:
- Виж го ти тоя простак – казах.
- Ама, ти знаеш ли как са го убили, заклали го, опръскали стените с кръв!?! – ококори се Миньон.
- Хм. Не обичам земеделците.
- Е зашшо?



Няколко години по-късно разказах това на любим свой приятел, по-късно мой другар в живота. Дали от влюбеността или от друго нещо, но тогава този диалог ми се видя не само забавен, но и проникновен. Всеки път, когато с него минаваме заедно оттам си го повтаряме един на друг по роли. Даже имаме нещо като съзтезание кой първи ще се сети и ще каже „Виж го ти, тоя простак”. В неудобни ситуации, когато има други хора наоколо, тихо изломотваме съкратен вариант.
- Иж го ти тоа…
- Е шооо…
* * *
„Боже господи!” възклицават децата ни, когато се опитваме да им обясним този ритуал. Очевидно не успявам. Може би е просто някаква идиотщина, но продължавам да го правя. Горкият Александър Стамболийски! Не обичам земеделците.

4 октомври 2010 г.

 
Creative Commons License
This work by Малки истории за града is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial-NoDerivs 3.0 Unported License.
Powered by Blogger