Намерете си история

27 януари 2011 г.

Кое е това място?

Днес има загадка - познайте кое е мястото на снимката :)
Аз лично страхотно се учудих, когато го видях, защото съм минавала толкова много пъти оттам, без да го видя... Пък ми казаха, че нотите си седят там отдавна.

И така - познавайте!


25 януари 2011 г.

...и все пак тя се върти

Всеки знае, че Земята е плоска.
Всеки вижда, че земята е плоска.
После се намира някой, който казва, че е кръгла.
Аз, обаче, изисках доказателства. Едно момче каза, че Земята се закръгля там, където Раковска завива след Славейков (в посока към Първа градска).


Веднага се убедих - то е очевидно: Земята се закръгля.
А пък момчето като порасна стана мой другар в живота. Така си живеем дълго и щастливо, защото от малки се убедихме, че Земята е кръгла

12 януари 2011 г.

Царедворците

ВЪПРОС: Какво е общото между женското гингко билоба, човекът-трабант и Ленин???
ОТГОВОР: Царската градинка.

Царската градина, зад двореца и от двете страни на Природонаучния музей е дом за тълпа необикновени обитатели. Те са мои приятели, ходя да ги навестя всеки ден и ги разделям условно на четири групи: дървета; социалисти; буржоа и постмодерни личности.

ДЪРВЕТАТА

Градината на двореца има много необикновени дървесни обитатели, но сред тях особено място в сърцето ми имат три банди:

Мъдреците

Двамата мъдреци, прекрасни и всеотдайни са при Хълмчето на шейничките (същото, което наричаме нелюбезно „насраното“, когато няма сняг) – в продължение на стотици години кленът и дъбът на хълмчето до чешмичката създават аристократична и вълшебна обстановка в забързания ден на хората, които минават напряко от Руски до спирката на тролей №9 на Александър Невски. Имат си документи и се гордеят с тях – табелки с надпис „Защитен природен обект – ВЕКОВНО ДЪРВО“. Обектите са прегърнали своите табелки и разперват клони към вечността, за моя радост и възторг.




Госпожа Миризливка

Този динозавър, стигнал до нас благодарение на упорството на китайските императорски градинари е гингко билоба. Но не какво да е гингко, а женско. В продъжение на много хилядолетия, тази последна оцеляла брънка между семейство папратови и дървета наесен ароматизира царската градинка с нежен аромат на повръщано, което човек понякога занася у дома, заедно с настъпено плодче на подметката си. Женското гингко ражда плодове, които се оплождат от мъжките индивиди, но тъй като тези плодчета миришат наистина зле – женски индивиди почти не се засаждат. Затова госпожа Миризливка от Царската е много ценена и обична. Поне за мен.

  Моите приятелки лиани оформят пространството по свой вкус

На мястото, което вероятно е било любимо място за следобеден чай на обитателите на двореца живеят красавиците-лиани. Сега през зимата изглеждат като растителна версия на статуята на Лаокоон и синовете му, нападнати от морското чудовище, но това е само асоциация.

Истината е, че тези лиани са дали възможност на не едно и две градски деца да се катерят по дървета, включително и на мен.
 Когато първото ми куче – огромна немска овчарка със скромното име Доктора успяваше да ми се изплъзне, аз се покатервах на дървото, за да го накарам да ме облайва безпомощно отдолу и молех минувачите да го задържат докато сляза и го вържа отново, но това е отделна история, която ще разказвам друг път...


БУРЖОА И НИМФИ


 Момчето с рибата е като че ли единственият автентичен обитател на царската градинка, макар и бракониер. Разголен и концентриран, той е уловил грамадна риба, която завинаги се извива в ръцете му, докато той я слага в торбата си. Жал ми е за тази риба, но и за него ми е жал – той е любим обект за подигравки и току се сдобие с червен нос, множество дъвки в очите или пък торба на главата. Водата в неговото езерце-локва ту я има ту я няма, но затова пък той си седи винаги там със своята риба и я гледа унесено дори през дъвките.




Металната нимфа може да е приятелка на момчето, но може и да не е – засега мълчи. Произходът на нимфите ми е неизвестен – каменните изглеждат социалистически, но пък липсата на предназначение ме кара да ги категоризирам отделно. В косите на каменните нимфи живее чудесен мъх, който си сменя цвета през годината и им придава колоритен природен вид.



СОЦИАЛИСТИТЕ

Владимир Илич си почива

Ленин изглежда е бил твърде уморен да сочи към космоса с протегната длан през дългите години на пост пред бившия Партиен дом. Сигурно затова преди 20-тина години го сложиха да си полегне пред входа на етнографския музей, подпрян на странен експонат от дърво, представяляващ нещо като преса за вино в гигантски мащаб.





Мъчениците стоически понасят своята орис и не помръдват

Защо някой ще остави тези хора да страдат в продължение на толкова много години е въпрос, който ме терзае вече 25-та година. Като човек с особено отношение към каменните и металните хора в градинката изпитвам скръб и съчувствие към тези вързани, изстрадали хора, които продължават да страдат ден след ден, обречени на вечно страдание от своите създатели. Сигурно са искали да ни кажат нещо, но аз лично не знам какво е – вероятно нещо за тъмното минало на това място и нещичко за безбрежното щастие, което ни е дарил социализма...

 Свободния измъчен не го коментирам, понеже ме е страх от него. С образователна цел се престраших да му направя портрет, но не погледнах в мъртвото му око.





Макар и да не страдат открито, трудовите хора (с кирка, парцал и лопата) също имат угрижен вид в контраст с посланието за безбрежното щастие



Щастливи при социализма явно са били майките и децата – те са единствените, които неизменно се усмихват – в сняг и на шарена сянка, двете майки и дечицата им играят на конче завинаги.

Червените са хора от простолюдието. За това свидетелстват странните им черепи и глуповатият израз. Те са по-дребни от другите и са разположени разхвърляно в задната част на градината, създават масовка. Напоследък се присламчиха в близост до Човека-Трабант и понеже споделят неговия цвят се чувстват малко по-важни.





ПОСТМОДЕРНИТЕ ЛИЧНОСТИ

Освен наркоманите, които обичат да прекарват вечерите си на едно от двете възвишения в градината, там обитават още три незабравими странни персонажа:



Винаги в лошо настроение Противният Акордеонист е заел ключово място пред любимите ми дървета и свири неразпознаваеми мелодии на противния си акордеон, създавайки противна атмосфера вече повече от десетилетие. В студ и пек Противният Акордеонист проследява с оргомните си очи зад огромните си очила минувачите, свири и сигурно малко се чуди защо почти никой не му оставя стотинки. Аз мисля, че е защото е именно Противен Акордеонист, но малко ме е страх от него и никога не бих му казала. Понеже тайно ме е страх от него, винаги го заобикалям по обходната алея и когато е там никога не сядам на любимата ми довлечена пейка под вековния клен. Когато го няма обаче, хвърлям топка на кучетата по хълма на поразия и се радвам, сякаш е празник.


Безформеният се появи в градинката преди около 15 години. Мисля, че тъгува за безформените си роднини на входа на Южния парк и затова е винаги много сърдит. Преди няколко лета някой грубо беше надраскал на него „Обирай си изкуството“, но времето заличи буквите, макар че, сигурна съм – Безформеният не е забравил обидата и ще се мръщи на минувачите вовеки.



Портретната снимка на Човека-Трабант не разкрива тялото му – класически трабант в размер 1:1. Това е нарочно, понеже исках да ви запозная с тъгата на лицето му, а не с анатомичните му особености, които го превръщат в посмешище за дечицата, преминаващи през градинката на път към ледената парзалка пред Народния театър. Чертите на Човека-Трабант издават тъга и отчаяние, мисля, че вече е разбрал, че скоро няма да си има Бентли и това го прави откровено нещастен.

ЛИЧНОСТИТЕ


Макар да не им е обърнал много внимание в трудовете си, Радичков днес е пръв приятел на гълъбите, някои от които обичат да поспрат в забързания си ден, кацайки на главата му. Радичков няма нищо против и стои мирно, за да не се хлъзнат случайно, защото е приятел на животните.


Вапцаров си има и лопата и тефтерче. От всички в градинката той е екипиран най-добре и останалите го уважават. Мисля, че леко завижда на момчето с рибата от хълма, но остава верен на моторните си песни, а на лицето му дори се появи лека усмивка, когато започна дългия ремонт на водопровода на паветата пред него – вижда се, че е доволен от научно-техническия прогрес. Но лопатата я държи все така гордо.



Тук съм некомпетентна. Като дете си мислех, че Брадатият е Димитър Благоев, но сравнен с барелефа на едноименното ми училище установих, че хич не си приличат. Някой изказа нелепото предположение, че бил Петър Дънов, но Брадатия го познавам от времена, когато Дънов категорично не беше обект на увековечаване, тъй че не е той. Който и да е Брадатият – той е привилегирован – единствен от всички в парка седи на свой стол, изглежда малко уморен, но е доволен.



СЪСЕДЪТ



Недалече от шарената компания, отделен от другите от сградата на Природонаучния музей живее и мръзне в самота един необикновен мавър. Александър Сергеевич е вперил поглед в мътното бъдеще и някак упорито и настойчиво е обърнал гръб на цялата суетня на царедворците.
Бюстът на Пушкин зад Руската църква се появи през миналото десетилетие и е любим монумент на абонираните за това място кокери и лайки - препикават го усърдно, с уважение всеки ден, а той благосклонно стои на пост в своето лично пространство. Понякога безсъвестни хора акат зад него, но винаги почтително, с извинение, вижда се по следите – неудобно им е, че го ползват за низки цели, но просто няма как...


* * *

Благодаря, че се запознахте с царедворците. Сега са мрачни, защото не обичат зимата, ще ви напомня за тях отново, когато всичко е зелено и красиво – г-жа Миризливка и Мъдреците заслужават да бъдат видени в пълната си прелест.

Стела




ПС Царедворците вече не живеят така, както преди. ТУК можете да проследите тяхната съдба...

6 януари 2011 г.

Чичо Стоичко

Обади се Стела да ми каже, че минала край паметника на Левски и говорила с жената, която продава сребърни бижута на студа. Тя й казала нещо, което предчувствахме. Отдавна не съм виждала чичо Стоичко да седи под колоните. Никой не беше чувал нещо за него, въпреки че го споменавахме.
А чичо Стоичко починал преди три години.
Запознахме се преди десетина години - винаги беше там, на това мръсно, облепено с опърпани плакати място, вмирисано на урина и сиротност.
Загадка е как толкова супероживено място е толкова запуснато.
Беше артистичен, с очила и брада, дълга коса, безформена шапка, беше добър и интелигентен, седнал сред хаос, който сам създаваше. Продаваше камъни.
Ле-ле, ако ме чуе… Как камъни!… Та това са кристални породи, пирити, малахити, хризолити, сталактити, пещерни аметисти, лазурити…
Работех наблизо и всеки ден минавах покрай него. Опитвах се да се промъкна незабелязано, защото винаги ми подаряваше нещо - най-вече камъни. Боже, не камъни, Породи!
Джобовете ми бяха пълни с Породи, чантите ми бяха пълни с Породи, приятелите ми… Почна да подарява и за децата. Често ги намирам из къщи. Аз пък му носех списания - да се занимава, докато седи по цели дни на Паметника.
Повечето ни разговори бяха препирни: "…Престани, моля ти се, вземи го, не искам, бе човек, на тебе съм го нарекъл, имам много вече, благодаря ти, но този е специален, ще умреш от глад, ако продължаваш така, ей, загубен човек, ама, че проклета жена…"

 Интересна и рядка колекция от природни пейзажи, които всъщност са вкаменелости:

Бяхме си въобразили с него да напишем заедно готварска книга, всеки щедро подаряваше готварските си открития на съперника-съавтор. Майката на чичо Стоичко била прислужница в италианско семейство преди 9-ти септември. Оттам са два Чичостоичкови бисера:
1. Панирани цветчета от тиква
2. Повсеместната употреби на босилек.
Това за босилека е особено важно и ще се спра специално на него. Ненапразно името на гръцки значи "царска билка", защото сложена в манджата предотвратява вкисването. Скъпоценно свойство открито във времената преди хладилника. С босилек се намалява киселинността на доматите, които иначе не могат да се съчетават с други храни, особено в диетите.
Малко босилек в гювеча и храната издържа 4-5 дни през лятото.
Това е тайната на италианската кухня. Как грамадни казани с доматен сос ще къкрят по цял ден на печката?
Без босилек през лятото доматения сок ще вкисне преди да е изстинал.
Помня, че контрирах тиквените цветчета с паниран цвят от акация, какъвто наистина бях готвила и беше чуден.
Но босилекът! Той направо ме захвърли в подножието на Чичостоичковия пиедестал.
Колко неща имам да го питам. Имаше ли някого, къде живееше, какъв е по професия, как виждаше хората от мястото си?
Явно като млад е скитал по планини и пещери - по-голямата част от стоката му беше открита от него самия. Често при чичо Стоичко идваха "колеги по камъни", но те изглеждаха обикновени аутсайдери - сиви, скучни и подплашени.
А чичо Стоичко беше и волнодумец - пускаше по някой лаф я за властта, я за  някоя минаваща мадама. Подозирах, че е нежна душа, но тайно.
Може да си го спомните, той е някъде в градската ви памет, седнал под колоните срещу Паметника на Левски, сред хартии, найлони, чанти, камъни, пакети, шишета… разказва как е намерил именно тази Порода и ви я подава с лека усмивка. Ако сте му симпатичен ще ви я подари.

Скромна част от подарените Породи:

Странен е този площад, наречен от ватманите "Паметника Левски".
Площад, на който никой не се задържа, не сяда, не спира, само обикаля паметника и продължава.
Единственият му обитател беше Чичо Стоичко. И името му е такова - той Стои, не идва и не си отива.

4 януари 2011 г.

Две невестулки, към които се е присъединила трета

Мисля, че и аз вчера попаднах на следите на няколко невестулки.

 (...)

А следите пред тях продължаваха…
Изведнъж Пух спря и показа възбуден надолу:
Виж!
Какво? — подскочи Прасчо. После, за да покаже, че не се е уплашил, подскочи още няколко пъти — уж се упражнява.
— Следите! — каза Пух. — Трето животно се е присъединило към другите две!
— Пух — изквича Прасчо, — да не би да е трета Невестулка?!
— Не — каза Пух, — защото тези следи са различни. Това са или Две Невестулки и друго животно, или Две други Животни и една Невестулка. Нека продължим да ги следим.
Те продължиха, сега вече малко разтревожени, понеже тези три животни пред тях може би имаха Враждебни Намерения. Прасчо си пожела силно неговият Дядо П. Г. да е сега при него, вместо кой знае къде, а Пух си мислеше колко хубаво би било изведнъж съвсем случайно да срещнат Кристофър Робин… само, разбира се, защото много го обича!
Внезапно Мечо Пух се спря пак и облиза върха на носа си, за да го разхлади, защото усети, че му стана по-горещо и по-тревожно от всеки друг път: пред тях имаше четири животни!
— Виждаш ли, Прасчо! Погледни тези следи: три — както бяха и две Невестулки, и едно… и друга Невестулка е тръгнала с другите две!



(...)

 
Creative Commons License
This work by Малки истории за града is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial-NoDerivs 3.0 Unported License.
Powered by Blogger