Царската градинка е обзета от тревога. Липсата на отвлечените преди две седмици става все по-очевидна и натраплива, останалите на място царедворци са се отдали на меланхолия и копнеж. Каменните стискат устни, металните скърцат със зъби. Вече няма усмивки и безгрижие. Накъдето и да се обърнеш - скръб.
Птичките не чуруликат както преди, а вчера на празното място останало от Безформения имаше разкъсано коте. Дори вятърът шумоли злокобно в клоните на Вековните. Отчаяние и несигурност се чете в очите на наличните царедворци.
Двете неразделни нимфи не могат да откъснат очи от захвърления труп, останал потрошен и нежелан след похищението. Стърчащите му черва от арматура всяват паника у околните – такава ли е съдбата на техните приятели? Такава ли ще бъде тяхната съдба?
Вече всичко е ясно... Социалистите бяха отвлечени и никога повече няма да се върнат. Камионите ги откараха към депата на някакъв нов Музей на социализма, където великолепният, красивият, любимият Вапцаров ще бъде натикан между безброй Лениновци, Сталиновци, Димитровци и селяндури от всякакъв калибър – бюстове, торсове, портрети...