Намерете си история

26 юни 2012 г.

Грях

Имам грях, стар и истински.

* * *


В Руската църква като заобиколиш отляво има стълбички надолу в тайнствено подземие. В прохладата и полумрака в дъното сияе бял мраморен саркофаг. Там е погребан архиепископ Серафим Собелев, управлявал Руската църква 29 години, умира 1950 г., погребват го под олтара. Хората вярват, че е светец-чудотворец, който след смъртта си продължава да се грижи за паството. Пишеш му бележка или писмо, оставяш го някъде около гроба и той изпълнява молбите.

Има някои, които са особено настоятелни просители, които се опитват да си заврат желанията директно вътре в саркофага - микроскопични листчета търсят процеп, за да попаднат непосредствено върху останките на отеца, което явно осигурява предимство пред другите молители.

Откъде знам? Прекарала съм там 2 години от тежкия си пубертет. А защо? Защото крадях листчетата. С течение на времето започнах да свързвам конкретни лица с написаното послание. Отначало ми беше леко смутно, после вече имах надеждата, че спасявам свети Серафим от материалните страсти на вярващите. Често те не молеха, просто си искаха - първо кола, после плат за калъфки на седалките, после мъжът й да изгони майка си (свекървата), после дъщеря й да я обичат учителите повече от Катя Гагова.
Всяко 3то момиче искаше да се запознае със Стефан Данаилов и той да се влюби лудо в ответ. Беше по времето на “Всеки километър”.
Някои не си даваха много зор, пишеха само 6 цифри 2, 15, 17, 22, 31, 43 - ТОТО-то!
Един път имаше шахматистко посещение, явно някакъв турнир: Господи! Той игра кон на С7! Внуши ми какво да играя! Амин.
Балерина не иска да дебелее. Певица да се отърве от двойната брадичка - операта нали е наблизо.

Пишеха на каквото им е под ръка - амбалажна хартия от ЦУМ, на гърба на сметка от сладкарница България отсреща, на тогавашната тоалетна хартия (твърди листчета 15х25 см), на големи листа за заявление - с разграфени правоъгълничета, продаваха се в РЕП-овете.

Циничният пубер в мое лице ликуваше - познавах най-сумрачните кьошета на човешката душа. Много често желанията бяха по-ужасни и от това, което вършех. Всъщност не се и притеснявах много, защото на вярващ човек попаднах само веднъж.
Една възрастна жена беше изписала 11 големи листа отпред и отзад с перодръжка и мастило, явно в някоя поща. На всеки неин познат се падаха по десетина реда - молеше се за спасение от болести, семейни проблеми. Стигна до патриарх Кирил, който също се оказа доста болен. За себе си жената не споменаваше - нямаше място или толкова силна й беше вярата. Нейният опус го върнах, но патриарх Кирил почина въпреки това. Беше интелигентен и свободен човек, беше духовен водач (анархист на младини и участник в акцията за спасяването на евреите).

Запомнила съм едно писмо в т.нар. луксозен плик (продаваха се два за 5 стотинки, имаха картинка от едната страна - розичка, “Ал. Невски” и др. забележителности), беше доста дебело, оформено като заявление:

Во имя Отца и Сина, 
и Светаго Духа. 
Амин 

Молба 
от Йорданка Станкова 
Свети Серафиме... 

Жената беше пред операция от рак. Страдаше, че момичето й е само на 14 години. Молеше се да поживее още и накрая обещаваше, ако всичко мине добре, да даде помощ за Рилския манастир 1500 лв и 500 лв за Руската църква.

След 2-3 месеца - пак луксозен плик, този път по-накратко:

Свети Серафиме! 
Оказа се киста на дебелото черво. Направи така, че да ходя редовно по голяма нужда.

И т.н. Дъщерята да изкара най-добре математическата олимпиада и да я приемат в английската гимназия. Косата й да стане отново черна, да се запознае с летеца Йордан и той да не може да диша без нея... каквото е обещала ще го направи. Ще даде 200 лв на Рилския манастир. 

Един мой близък ми каза, че искал да става писател и аз му подарих безценната си колекция, и така спрях да плячкосвам Руската църква.

Няколко години по-късно се отбих чисто теоретически. Все едно, че светът се беше сменил. Бяха се появили едни умалителни: “парички”, “виличка”, “една количка да си взема и аз”.

После преходът свърши и ето пристигна нов настоятел на Руската църква, отец Филип чак от Московското подворие.
Както става у нас, миряните се разделиха на врази и привърженици, почнаха се подписки, челобитни...
Разбра се, че отец Филип в тази тежка ситуация му е намерил колая: трябва чудо! И кара отец Филип жените, които чистят да му носят листчетата от гроба, за да проследи той вземане-даването със свети Серафим, дали пък няма нечие желание да се сбъдне и тъй църквата, пък и настоятелят й да пребъдат...

Рояк въпроси връхлетяха обърканата ми глава: Вярва ли отец Филип? Ако “да”, за какво му е чудо? Ако стане чудо, чия е заслугата за това: на св. Серафим или на о. Филип, ако не стане чудо, става ли свети Серафим просто отец Серафим Соболев?
Не са ли чудесата чиста симония?
Дали о. Филип не си представя църквата като магазин, вярата като кредит, молитвите като предмети, златните луковици като реклама?

Но ето ти радост ненадейна. Щом може отец Филип, та аз не мога ли? О, спасение от моя грях! При това аз събирах желанията за себе си, а отецът за кариера и манипулация на благочестивите християни.
Все пак, скоро смятам да проверя най-теоретически - променят ли се желанията и молбите, като знаят просителите, че им четат най-съкровените помисли. Защото желанията са по-тайни от делата, както мислите от думите.

21 юни 2012 г.

Филмче за един вътрешен двор

Има един страхотен вътрешен двор на ул. Стефан Караджа. Много малко хора го знаят, а който го знае предпочита да ходи там, вместо в градниката на Седмочисленици, например. Има страхотни огромни дървета, пейки, хубава трева, катерушки,  и дори диви ягоди (намерихме си 2, наистина с много лош вкус, но все пак диви ягоди в центъра на София). Разбира се, всичко е чисто, защото е тайно място и всички си го пазят.

В двора се подвизават различни групи хора в различното време на деня - сутрин излизат хората от входовете със своите кучета и се започва едно тихичко свирукане. Следва затишие, през което време се чуват само чайките, които живвят в близост. После излизат хората от офисите наблизо, които си носят разни неща за ядене и всеки си седи някъде и яде тихо. След обяд се появяват майки с деца, но от спокойните, които не крещят през цялото време на децата, че не може това и онова. Привечер дворът се заселва с няколко компании с музика и бира и никой с никого не се разправя, както често се случва в градинките.

Та аз и Ashka се заселихме в двора за 2-3 дни и решихме да нарисуваме едно филмче на няколко стени. Страшно приятно. Ето го резултатът:

Гледайте Heads Up във Vimeo.

Застъпихме всички смени на двора, а смяната на децата страшно се развълнува от това какво точно правим. Веднага решиха, че искат и те да участват. Ние вече бая бяхме поседяли и хич не ни се рисуваше и с радост преотстъпихме творчеството на тях.
Та 01:12-01:13 е изцяло заслуга на 4 много ентусиазирани деца от двора на Стефан Караджа. Тъй като ентусиазмът беше огромен нямахме време за губене на време с глупости от типа на това кой как се казва. Някой друг път ще се запознаем. 

 
Creative Commons License
This work by Малки истории за града is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial-NoDerivs 3.0 Unported License.
Powered by Blogger