Намерете си история

28 август 2012 г.

За Луната


Освен грипа и шарката има и други епидемии - такива са събираческите моди - монети, марки, картички, кибрити, салфетки… Аз събирах значки. 
Мястото, където значкарите разменяха и купуваха беше южната част на пл. Александър Невски. 
Там именно ме стигна мълвата, че "американците кацнали на Луната и всичко можело да се гледа като на кино на американското посолство". То беше, където Стамболийски се задънва в Градската градинка. 

Хукнах натам, имаше доста хора, на витрината на посолството бяха сложили телевизор - наистина! Всичко се виждаше! Двама души се разхождаха бавно-бавно и плавно-плавно из лунния прахоляк. Документалността ме правеше свидетел. Какъв свидетел, направо си бях там, на Луната! Не ми беше толкова чудно, че двама души са чак там, а това че ги ВИЖДАМ. Картината се повтаряше и пак, и пак, кой знае колко време щях да зяпам. 



Някой изсъска: "Не може ли нещо да гръмне, да се взривят…" 
Огледах се и видях доста изопнати лица.
Срам и ярост изпълниха 14-годишната ми душа и се метнах към една отворена врата - библиотеката на американското посолство - тя винаги беше отворена, но никой не влизаше.

14 август 2012 г.

Лятно кино*


Лятно кино “Мир” беше на ул. Денкоглу: не много много лятно, защото имаше покрив, но пък отворено отстрани и разбира се, се пушеше (!!!). От гледна точка на пушенето днес, лятното кино би било добър бизнес. 



Брат ми е по-голям от мен и ходенето с него на кино беше истинска чест. 
Освен това и двамата пушехме и това си беше съзаклятие..., а пък да гледаш и кино на всичкото отгоре! 
Кеф!!!

В лятно кино “Мир” даваха “Когато чуеш камбанен звън” - югославски, партизански, псувни, мъжаги, стрелба, героизъм. 
В сравнение със стерилния свят на измислената ни история такива филмови персонажи изглеждаха по-живи от нас, дето ги гледахме. 

...Киното затаява дъх - убиват нашите един по един, предсмъртни псувни, немците са много... 

Брат ми се изпърдява. 
Всички прихват. 

Забравих да кажа, че и двамата обичаме да гледаме най-отпред (сякаш участваме във филма), между нас и другите има няколко празни реда. 
Така че беше ясно кой е източникът на пръднята: или брат ми, или аз (14 год.).

За да се спася от позора, реших да се разгранича: “Илия! Как не те е срам! Престани!”
Киното: Ха-ха...
Илия изчака подло всички да утихнат и: “Айде, айде, всички разбрахме, че си ти, не се притеснявай...”
Киното: Ха-ха-ха-ха-ха-ха!

Щом светнаха лампите се шмугнах през изхода - не исках пръднята да бъде идентифицирана с конкретно лице (моето). 
Тичах по Денкоглу и чувах зад гърба си: “Какво толкова страшно, една пръдня!”
Досега чувам смеха. 
Остарявам, защото вече и на мене ми е смешно. 


* Това непонятно словосъчетание се появи след дълги години забвение покрай БНТ - възраждане на киното под звездите. 

 
Creative Commons License
This work by Малки истории за града is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial-NoDerivs 3.0 Unported License.
Powered by Blogger