Намерете си история

28 декември 2012 г.

малка история с малки букви

От Стаси

от много време чета малки истории, но все отлагам да напиша моя. 
то е, може би, защото не умея да пиша добре с главни букви, а всички знаем, неприлично е да се избягват, особено с началото на изречението.ето една малка история с малки букви.

като дете ми се налагаше да прекарвам летата сама, поради простата причина, че всички деца отиваха на село. така повеляваше традицията. нямах идея къде беше това село и какво точно се случваше там по време на лятната ваканция, но със сигурност ще да беше нещо много вълнуващо, защото на първия учебен ден приятелите ми винахи идваха с цял арсенал от интересни истории, коя с пръчки и кал, коя с люлка, завързана на някой клон, коя с варене на лютеница...

аз си нямах село и историите ми бяха съвсем малки и невзрачни, изобщо не ставаха за разказване. по цял ден ровех из шкафовете вкъщи в търсене на истории, дори си направих специална кутийка за скъпоценности, но бадемовите сапуни на баба ми и някое друго мънисто от скъсан гердан изобщо не бяхя така вълнуващи както скакалците и прободените с карфица пеперуди от кутийките на другите, домъкнати чак от въпросното село, което тайно започнах да мразя.

налагаше се спешно да започна и аз да откривателствам.
и там някъде се роди страстта ми към претършуване на стари, разрушени и необитаеми сгради. в града имаше много такива. живеехме точно до пристанището и гарата и наоколо беше пълно с празни халета и къщи, които чакаха своето окончателно разрушаване, за да поникнат на тяхно място новите кооперации, окрилени от бляскавата зора на демокрацията. относително по същото време вече бях запозната със златното правило на пипи - дългото чорапче, а именно, че всичко, което си намериш на улицата си е твое. и понеже тези къщи бяха безстопанствени това правило ми вършеше отлична работа. разбира се, веднага започнах да планирам всичко: голям тефтер, в който да се вписват откритията, набелязване на къщи и разчертаване на тайни конспиративни карти с координатите на обекта, разработване на правдоподобно алиби за пред нашите вкъщи, които не трябваше да знаят местонахождението ми. след това започваше теренната работа. така се вълнувах! така се радвах! цели находища от открития! късчета от счупени чинии, стари, вмирисани аптечки, вестници "отечествен фронт" и "наръчник на агитатора" .... ех, все неща, от които можеха да се направят чудни малки истории!

събирах, колекционирах, украсявах, пренареждах в главата си всички истории, измислени около тези предмети. а най-хубаво беше, че именно тези предмети, така да се каже веществените доказателства, потвърждаваха (даже по-модерно е да се каже: валидираха) иначе измислените ми истории. никой не можеше да ме уличи в измама. и така кутията със скъпоценностти се пълнеше и ставаше все по-голяма. наложи се да я преместя в мазето, до кацата с кисело зеле на дядо ми, за да не предизвиква излишни въпроси. 




най-вълнуващи, обаче, се оказаха тапетите. наслоени на слоеве. един пожълтяло-бял на сини цветчета, после, под него друг - със щамповани геометрични форми, после дървена ламперия, а под нея още тапети и накрая тухли. представях си хората, които са живели там според тапетите. тези със сините цветчета ми бяха най-симпатични. измислям им имена, какво са работили, какво са си говорили вечер на фона на бяло-сините тапети. имаха малко момиченце, което пишеше с лявата ръка, за което баща му все му се караше. учителката казала, че не може така. а майката домъкнала пиано вкъщи. да свири момиченцето, защото свиренето на пиано насърчавало дясната ръка, да става по-акуратна и да влиза повече в употреба. и така нататък. гледам сините цветчета и чувам ударите на клавишите. ето там е стояло пианото, не много близо до нафтовата печка, да не се повреди. събирах късове от тези тапети, а вечер докато си ги преглеждах в кутийката, преповтарях историята или променях някое от имената на героите, в случай, че не съответстваше на характеристиките на така оформилия се в главата ми обитател от миналото. и така минаваха летата.
по-късно след много години вече беше почти невъзможно човек да намери читава, разрушена къща за изследване. а и се преместих в друг град. по-голям и чужд. а и вече работех, нямаше време за такива откривателства.
когато един ден прочетох за така наречените "мъртви села". тези, които поради обезлюдяване ги изтриват от картата на българия по административен ред. 



закриват ги, така да се каже. водена от страстта ми по спасяване на ценни късове тапети, както и от вълшебството, което думата "село" породи в главата ми, веднага запалих колата и се втурнах да спасявам едно от тези мъртви села. не го спасих, успях да прибера в торбичка само шепа ръчно ковани пирони, големи колкото лакът, както и малко писма от окръжния съвет до местното читалище, с които последните обитатели си подпалваха печките. но това, изобщо, е една друга малка история. да не я намесваме в иначе малкия ми, при това градски, разказ. 

преди да успея да се увлека отново в отлюспването на слоеве тапети и запечатаните в тях истории, селото се засели от англичани. а и се преместих на друг континент. по-голям и чужд.а и вече имах дете, нямаше време да такива откривателства.когато един ден, по навик може би, отлюспих малко боя в кухнята на къща, в която тъкмо се бяхме настанили.

и, о, какво чуство ме обзе, когато отдолу, под люспата акрилна боя, останала по нокътя ми, се откри пожълтяло-бял тапет на сини цветчета! сега имам отново чудни истории, които поради наличието на интернет, дори са обследвани и издържани с истински герои и истински случки, но това също е за една друга малка история с малки букви.

17 декември 2012 г.

Малка позорна история


Преди няколко месеца играхме на една страхотна игра, не помня точно правилата, но се състои в това, че се поставя тема - например най-позорната ти история - и всеки разказва, после се гласува и някоя история става фаворит. 
Кръгът с позорните истории го спечелих аз с една история, от която още ме е срам и не бях разказвала на никого преди това. 
Историята е следната:

Най-добрата ми приятелка, когато бях на 6 години, се казваше Люба.
Бяхме в един клас, падаха големи игри - наши си варианти на топчета, търчане нагоре-надолу, шпионирахме една вещица от детската градина в съседната сграда, където беше забранено да се ходи… 

През лятната ваканция поискахме да се видим. 
Следват сложни кординации от страна на нашите майки - къде, кога, как, какво… 
Всъщност Люба живееше някъде около пазарчето на Павлово (Павлово оттогава ми е едно от най-неприятните места в София), пък аз в Бояна и се получи удобно за всички. 

Приех събитието изключително тържествено и присърце и ми се прииска да й подаря възможно най-специалното и ценно нещо. 

Към този момент най-голямата ценност, с която разполагах беше една малка тъмно-червена пластмасова кутийка с малко сребърни брокатчета по нея, в която на специално меко нещо седеше един мой паднал млечен зъб. 
Освен очевидните за всички достойнства, той беше кафяв (резултат от едно от моите зловещи падания) и още по-вълнуващо (!!!) - разцепен на две части. 



Стори ми се прекрасно - ще й подаря едната половина, пък при мен ще остане другата. 
(Нещо като разцепените на 2 сърца, които обаче ми станаха известни няколко години по-късно). 
Не можете да си представите какво вълнение ме обвзе - струваше ми се като най-величественият подарък, който някой може да подари на най-добрия си приятел. 
Също така, зъбът беше таен съзаклятнически подарък - на никого не разказах за идеята си, кутийката беше мъничка и идеална за тайно пренасяне.

И така, идва моментът на виждането. Майка ми ме завежда до тях. 
Аз направо ще се пръсна от вълнение и трепет. 
Едвам издържам да си поговорим малко и да ни оставят да си се занимаваме сами, заявявам тържествено и (поне по мой спомен) почти шепнейки, че имам подарък за нея. 
Тя се радва, ооо какво ли е, дай да видим. 
Аз развълнувано вадя от джоба си малката червена пластмасова кутийка. 
Люба е заинтригувана - това ще е нещо интересно. 
Отварям кутийката и показвам. 
Започвам да обяснявам колко е прекрасен този подарък и как това е едната половина, пък при мен е другата… и в този момент виждам Люба, която е в ступор. 




Повече не си спомням, пък и няма нужда да разказвам нататък, разбрахте идеята - с Люба след това гости вече не бяхме приятелки. 
Съвсем скоро след това закриха училището, в което учехме и спряхме да се виждаме съвсем. 

5-6 години по-късно, вече пънкар и безобразник, на нещо от типа на между-училищни съзтезания по футбол виждам Люба. С огромен ентусиазъм отивам да й кажа здрасти, на което Люба от своя страна никак не реагира ентусиазирано. 
Не беше изтекла давността на моя позор - тя очевидно помнеше половинката кафяв зъб.  

Ужасна история. 

ПС Точно като написах историята тези дни, на моя племенник (5 г.) му бяха извадили първия млечен зъб. 
Тематично беше и реших да му разкажа историята и той с лека насмешка ме изслуша и каза:
"Много тъпо! Разбира се, че няма да й хареса кафяв счупен зъб! Виж, ако беше такъв бял и превъзходен като моя, много щеше да се зарадва! Или пък някой от хубавите бели зъби на мама, тия дето са й тука отпред, нали се сещаш?"

13 декември 2012 г.

Продължавам да си намирам разни неща


Във връзка с годишните равносметки, които напълно са ме обсебили (тук е моментът да кажа, че съм безкрайно доволна от чудесната 2012 година) е време да ви се отчета за уличните находки от последната година. Ако не сте запознати с инвентара ми дотук -> ЦЪК

Та ето ги новите находки:


Започвам по ред на номерата:

Значката с грозното човече не е много софийска, намерих я на летището във Франкфурт. 
Не бих казала, че ми харесва, но е много тематична със своята карта на заден план, понеже точно тогава ми се струпаха няколко пътешествия накуп. 

Болтът нямам представа какво го дири в колекцията, но явно ми е харесал. Имам едно чувство, че съм си го отвинтила отнякъде, кой знае... 

Странният пръстен ми е от тазгодишния София Прайд (за да съм честна ще ви кажа, че не го намерих аз, но ми беше връчен, тъй че се брои). 
А ако някой си го познае, да казва - веднага го връщам. 

За чудесния ключ вече съм ви разказвала. Той е нещо като първопроходеца на цялата история със събиране на разни интересни неща от улицата и не би трябвало да се числи към списъка на 2012 година. Работата е, че мислех, че съм го загубила, от което бях много нещастна. 
Е, намерих го преди 1-2 седмици и съм много доволна. 

3/4 девятка пика ми е май единствената карта за тази година (аз обикновено често си ги намирам). Малко ми е криво, че е само тя, ама какво пък, колкото-толкова.

И ТАДАААМ! Най-сетне стигаме до безспорния фаворит - нещастните изхвърлени на улицата младоженци. 
Хич не си падам по сватби, но как човек да ги остави на произвола на съдбата?
Намирам физиономиите им за абсолютно изключителни - горките имат такъв глупав и нелеп вид…

Това е засега. 
Догодина още :) 

10 декември 2012 г.

Коледна история за натъжаване и размишление - 2




Бабата е много възрастна и има нужда от гледане 24 часа на ден, не е на легло и е контактна, както се казва. 
Не се намери човек в София. 
Не се намери и в околностите на София. 
Намери се в Берковица… 
52 годишна жена, била лелка в детска градина, съкратили я, двамата й сина безработни, три внучета, опитали да гледат овце, един пиян с джип убил 22 овце отраз. 
Разговорът беше горе-долу такъв:
- Без почивен ден?
- Да, съгласна съм. 
- 24 часа. 
- Да, съгласна съм. Къде живеете?
- София, Белите брези, бл…
- Почвам от утре. 

* * * 

Тя не знае нищо за нас, бабичката проклета ли е, какво точно ще искаме да прави, почтени ли сме, ще плащаме ли редовно, колко дълго ще продължава цялата работа, кога ще види внучетата си, билетът дотам и обратно е 40 лв ("Много пари са това"), как ще е настанена, на какво ще спи, знаеше само за Белите брези. 

* * *

Взе рейса Берковица-София в 4 часа сутринта и в 8 беше на софийската автогара. Тя все така не знае къде са Белите брези и шофьорът на таксито й взима 27 лв, за да я закара. Половин час по-късно облекчено оглежда непознатите, за които ще работи каквото поискат. 
Следват уточнения, пиене на кафе, още малко облекчение, бабата се чуди "коя е тази жена", наоколо са "Белите брези". 

* * *

А къде е оптимизмът? 
А къде е хубавият край? 
Е, бабата ще бъде гледана добре. 
Тя ще получава 1000 лв. и ще ги праща в Берковица, а дъщерята на бабата няма да се натоварва, всички са доволни, нали така...

 
Creative Commons License
This work by Малки истории за града is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial-NoDerivs 3.0 Unported License.
Powered by Blogger