Намерете си история

16 април 2016 г.

Пилешки истории

Зимата закачваме хранилка – пилетата слизат от гората към града. Толкова са много – в най-студени дни изяждат 900 гр белен (суров!) слънчоглед. Идват син синигер, голям синигер, червенушка, горска зидарка, рядко врабчета. Никога не съм видяла да се карат (като гълъбите). Най-конструктивно всеки си взеима по семка и си отива – нито се блъскат, нито писукат.


Но щом се покаже слънце, дори за няколко часа само, пилетата изчезват обратно в гората...
Удивително! Виси пълна хранилка – пилетата ги няма.
Не познавам друг вид, който да предпочита свободата пред храната. Те биха могли цяла година да си столуват на хранилката?!? Не! Идват само, когато има истински студ и веднага щом може изчезват – птички божии, не мислят за утре.

 * * *

Зад площад Славейков има паркинг, там работят двама симпатични братя. Миналата година чувам там – странен звук – като крякане и като свиркане. Какво е това, питам братята.
Папагал! Насред София, сред голите клони зелен папагал, голям колкото гарга, седи и свирука, гледа с едно око.
Хванете го, ще умре. Беше люта зима. Не ще, не идва, как ли не го прилъгваме, храна му оставяме, говорим му, правим се на разсеяни. Как издържа туй пиле зимата, не знам.
А уж е от други географски ширини. Как се казва? Никак... Що, бе? Ми не сме се сетили...
Дружно, с дискусия го кръстихме Гюро. На Гюро Михайлов. Зачестих на този паркинг. Гюро се въртеше там до лятото – и изчечзна! Може ли да изкараш цялата българска зима и лятото да дадеш фира?
А може би Гюро сега живее в златна клетка?
Не вярвам. Той хич не беше прост, не се е дал.

* * *



В детството ми имаше, по мои сведения, две много големи врабешки дървета. Едното в градинката пред Народния театър към старото американско посолство, друго пред археологическия музей. Фъркане, цвъркане, акане, веселие!
По някакъв неведом сигнал изведнъж всички литват като облак – толкова много, че се чува как пърхат с крила. После хоп! Връщат се.
Урбанизация. Вместо “да те наакат кокошките”, “ще те наакат врабчетата!”. Баща ми наричаше сиво-белите петна по дрехите “ордени”.
Било на късмет (соца уважаваше ордените). Аз бях на друго мнение – тези по дрехите не се брояха, важно беше да ти наакат главата – ето това е истинския късмет.
 После гълъбите прогониха врабчетата. После гаргите изгониха гълъбите. А около Централния кооперативен съюз гларуси изтикаха гаргите.
Някакви сухоземни гларуси, бежанци от морето.
Или мигранти, как е е по-коректно?

 
Creative Commons License
This work by Малки истории за града is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial-NoDerivs 3.0 Unported License.
Powered by Blogger