Малки истории за града

П. Монева

2012-03-04T23:59:00.001+02:00

Точно излизам от плод-зеленчука, натоварена с хиляда торби и ги мъкна с надеждата да не се скъсат. Пред мен застава и започва смутено да се върти притеснена жена, която иска да ми подаде нещо.
Това хич не ми харесва като концепция, защото нямам празна ръка, а пръстите ми са вече побеляли от впития найлон, а тя освен, че ми подава листчето, седи пред мен и не мога да мина.
Както и да е, жената натика някакво листче в една от торбите и изчезва, без да ми каже нищо.
Озадачаващо.

Вкъщи се разтоварих и намерих и листчето:

Парола: 123456
kartini123456@abv.bg
Рисувам жени по снимка. Копирам само лицето, останалото е по въображение.
0897431215 П.Монева

Не го изхвърлих, а си го закачих на корковата дъска с идеята някой път да проверя писал ли е някой на П. Монева.
По какво ли П. Монева подбира хората, на които да даде своето листче?
Колкото повече седи, толкова по-тъжна ми се струва цялата работа.

И така някъде 2-3 години, докато тези дни най-сетне проверих пощата.
Още работи. П. Монева е получила 3 писма от двама души(един мъж и една жена, която е намерила нейното листче в пощенската си кутия). А картините, както може да се досетите, не са хубави.

П. Монева

Последното получено писмо е от март 2010, след това само спам.
На хората, които са писали, П. Монева е отговорила с един и същ текст:

Рисувам нестандартни портрети по снимка с маслени бой.

Жена, дете (момиче), майка и дъщеря, сестри, приятелки и др. Чудесен вариант и за подарък(за сватба, кръщене, рожден ден, или без повод и каквото още ви доиде на ум). Вижте снимки от прикачения файл.(...)

Има и още едно изпратено писмо, последното.

Здравейте,

Казвам се Петя Монева и съм от град Търговище.Аз също търся другар за чужбина.Имам висше образование по математика,но рисувам, което мисля ще ни е от полза. На 55г. съм.

тел. 0879343330

В пощенската кутия няма отговор.

Археологическа история

2012-03-02T13:50:00.001+02:00

Изневиделица археологията дойде на мода – тя ни издига при най-великите (разкопките в Софийското ларго), обаче пак тя (археологията) спира победния ход на магистрала Струма.

Днес археолозите са лоши като лекарите, преподавателите, зърнопроизводителите, железничарите, поповете и арендаторите на язовири.

Без да подозирам това преди много години съм отдавала младите си сили на разкопките на Източната и Западната порта на Сердика – обект “Партиен дом”, обект “Магазин Явор”, обект “Външно-търговска банка” - соцът не разбираше от романтика.

Разкопки на Източната порта

* * *

Досега не съм срещнала удовлетворително обяснение защо е толкова вълнуващо да се ровиш в земята, за да намериш някакви камъни. Златото не е най-интереното в археологията.

Златото... В средата на миналия век в кв. Гео Милев при строеж намират златен съд (като леген) на 7000 (седем хиляди) години. Връстник на най-старото обработено злато от Варненското съкровище.

Без съмнение нещастният ни народ е наследник на супер-древни щастливци. Само че те са мъртви, пък ние сме живи. Диалектика... Има много странни и любопитни неща в археологическа София, съвсем естествено за място, което е непрекъснато обитавано 7000 години – това прави София по-стара от пирамидите.

Нали знаете: “Всички се боят от времето, времето се бои от пирамидите”. Тук може да се каже просто: “Всички се боят от София”.

Не е ли странно, че сегашният Дондуков (в края си до Министерския съвет) и някогашната улица Търговска покриват римската главна улица на Сердика – Via principalis.

Не е ли странно, че под Съдебната палата е било римското съдилище, а под площада пред Шератон е бил пак площад – форумът, оттам тръгвала улица ориентирана към Витоша – и римляните са смятали, че това е хубостта на града.

50те години, когато се е оформял сталинския комплекс ЦУМ, Партиен дом, Държавен съвет и хотел Балкан за кратко е бил разкрит римския слой. Има приказка, че ЮНЕСКО предложили цялото ларго да се покрие със стъкло, за да се запази древността. Надделял сталинският барок.

Голяма част от намереното било унищожено – както виждаме строителството било твърде монументално.

Наистина Сердика е красива, уредена, добре планирана. Улиците били украсени с колони отстрани и скулптури покрай тях.

Градът имал канализация, а обществените сгради и богатите къщи се отоплявали с хипокауст.

Какво е това? Ако разгледате ротондата Св. Георги в двора на президенството или до Банята, където хората наливат минерална вода ще забележите едни колонки 30-40 см от сложени една върху друга керамични плочи. На тези колони, които са на половин метър една от друга се е държал подът на сградата. На нивото на празното пространство под пода има пещи, които нагрявали въздуха, той пък затоплял пода и т.н. В стените пък били вградени вертикални кръгли керамични тръби – лъчево отопление.

Много пари и ресурс изсипал тук външният инвеститор император Константин Велики през IV век. В едноименния му Константинопол (по-късно Цариград) имало твърде много история, а на великия император му се искало всичко да започва от него. И така се стигнало до историческата реплика “Сердика е моят Рим”.

Няколкомилионният Рим наистина на нищо не приличал по онова време, затова малката провинциална Сердика процъфтявала, даже малко грандомански – вторият по големина в целия римски свят Колизеум след флавиевия е под ул. Будапеща и Гьоте институт.

А лично моя милост по време на двугодишен ремонт се натъкна в двор в село Бояна на римски водопровод, изграден от тухли. По дъното сълзеше вода! Някога от Витоша към Сердика са водели стотици водопроводи, сега всичката вода се забива в Околовръстното, в най-добрия случай отива в т.нар. Перловска река.

Тази идилия продължила до IX век, когато Сердика е завладяна от хан Крум.

Завоевателят не просто е от друга култура, по-голямата част от прабългарите не са виждали град. Странното е, че завоевателят първо разрушил, опожарил, разграбил и съсипал града, след това започнал да го обитава.

Как изглежда прабългарското обитаване?

Ами като българското. Натрошаваш колоните и статуите, меткаш ги в дупка изкопана насред града и си правиш варница. Тухли си взимаш от съседната къща. Строиш точно насред улицата. Вече не може да се минава, но да не си само ти, и другите строят където им падне.

Къщите са с едно помещение, стените са криви по вертикал и хоризонтал, няма комин, огнището е в ъгъла и се готви на 2 капитела от потрошените колони.

С очите си съм виждала, с ръцете съм си го копала на Западната порта на Сердика. Обект “Магазин Явор”.

Когато се ровиш в живота на отдавна изчезнали времена започваш да си фантазираш съвсем насериозно.

Един ден на подлеза на Партийния дом, на 3 метра под съвременнното ниво в римския пласт намерих сребърен джобен часовник! На капака отвътре пишеше Wien 1939... После още, още... Към 20тина часовника от римско време, но пък от XX век?!? О, чудо! Какво е това, машина на времето?

Спряхме работа, почна едно чудене, едно почесване, едни паузи, едни въздишки. Дойде началничката ни Магдалина Станчева – умен и опитен археолог и подреди света в обърканите ни глави – над нас нали е ул. Търговска, явно е имало часовникарски магазин, по време на бомбардировките явно е улучен лошо, бомба е забила часовниците на 3 м. надолу.

Вярвайте, невидимата София е по-интересна от видимата.

* * *

ПС Ако искате да разгледате картата на Сердика вижте ТУК.

Това е най-подробният сайт, който намерихме и то не беше лесно. Не знаем защо.

Най-добрите читатели на Малки истории!

2012-01-10T16:04:00.000+02:00

И така, играта приключи!
Оказа се, че имаме много най-добри читатели! Цели 10!
УРА, УРА!
Съвсем скоро ще си получат подаръците от KARANAPO, надяваме се да им харесат толкова много, колкото и на нас техните отговори :)

Време е да ви кажем и на вас правилните отговори, защото все пак сте добри наши читатели, нищо че се притеснихте да участвате този път.

Въпросите не са чак толкова сложни, колкото ви се струват:

1. Кой живее в канала на Евлоги Георгиев?

Крокодили!

2. Къде се намира комунизма и какво представлява?

Намира се на ъгъла на ул. Гурко и ул. Васил Левски. Представлява нещо като бетонен вход към убежище.

3. Къде се закръгля земята?

На завоя на ул. Раковска след пл. Славейков, в посока на френската гимназия.

4. Кое е латинското име на Синия от стената?

Puteulanus creatura victus in paretis

5. Кой е Човекът трабант и къде живее?

Една злощастна скулптура на човеко-трабант в Царската градина.

6. Коя е най-дългата улица?

ул. Искър!

7. По коя улица разстоянието в едната посока не е еднакво с разстоянието в другата посока?

По ул. Шишман - на отиване се ходи по-дълъго, отколкото на връщане.

8. Какво е доказателството, че в паметника на Цар Освободител са зазидани истински човек и кон?

Буквите, които се виждат по книгата, която царят държи.

9. Колко триангулачни точки има в София?

Една!

10. Кой е Анджело Роджери?

Певец? Беглец? Жонгльор от цирка?... старшина-началник склад на 1ва дивизия, 4ти километър.

11. Кое е Малкото кученце?

Малкото Кученце е една много готина табелка на неочаквано място.

12. Какво яде Тодор Живков?

Чинии с кочанчета марули.

13. На колко години става Недялко?

На 70 и ще има вкусна торта.

14. Имам си находка. Каква?

Две страхотни картинки!

15. Колко е "висок" паметникът на съветската армия?

56 метра!

16. Кой е Карамел Му?

Скулптор, който е шпионин, има боксер и се целува с много момичета.

17. Къде изчезнаха Царедворците?

В музея за социалистическото изкуство...изключително сме възмутени!

18. Имат ли джофрите душа?

Оказва се, че да! Вижте сами.

19. Колко тенджери зеле има в едно яйце?

Една. Голяма!

20. Каква е връзката между ЦРУ и Малки Истории?

Карамел Му, разбира се.

Моята версия за селÓ Париж

2012-01-03T11:52:00.001+02:00

История от Андрей

(Първата версия за селÓ Париж можете да прочетете ТУК)

Говорим за напълно забравената 1961-ва година. Бях на 6 години и моето семейство взе решение да ме изпрати на Детска градина, с мотив, че съм се "напълно откъснал от живота".

Работата е там, че бях единственото дете на две поколения интелектуалци, което значи непрекъснато четене, задачи с басейн и тръби, та и доклади: "За Сахара", "За произхода на числата" и т.н.

Изобщо имах доста сведения за широката заобикаляща ме действителност, но почти никакви за непосредствено заобикалящата, а именно за Подуене, където се развиваха събитията.

Детската градина ме шокира, главно защото не разбирах какво приказват, какво правят и особено защо го правят.

Случай номер 1 стана на първия ден. Три момчета, мой размер, ходеха прегърнати по двора и пееха:

"Ний сме трима братя

от селÓ Париж,

който ни закача

ще яде мариз."

Със сигурност не знаех що е "мариз", но че Париж не е селÓ, и дори не е село - бях напълно убеден.

Опитът ми, обаче, да защитя френската столица се натъкна на нещо, което обикновено се нарича "художествена правда".

"Братята" изтълкуваха моите разяснения като именно закачка и според текстът на стихчето ме маризиха (доста символично, да си кажем право, но имайте предвид, че дотогава никой при никакви обстоятелства не ме беше удрял).

Скоро след това установих, че има синоними на същата дума.
Децата в детската градина бяха влезли в препирня и ясно чух "ще изядеш Лобуто". Не знаех какво е и най-близката асоциация ми беше "Мобуто". Този забравен, слава богу, човекът е лош човек, нещо като президент на тогавашното Конго (По-късно Заир, а сега пак Конго).

Поясних за Мобуто. И бързо установих, че между "мариз" и "лобуто" има разлика в полза на първия.

Този втори случай ме накара за дълго да изляза от ролята на коментатор на каквото и да било, защото допуснах, че богатият български език има и други синоними за "бой".

Но настъпи случай номер 3 и това беше хепи енд.
Но преди това трябва да вметна, че бяхме разделени на четири групи и имаше Табло (от кадастрон, на което се отбелязваха успехите на всяка от групите.
Водачът в състезанието се маркираше с Ракета, вторият с Автомобил, третият с Кон, а четвъртият (винаги моята група) с Охлюв). За ракетата и не мечтаех, но ако ви кажа колко съм се взирал в Автомобила ("Москвич") - няма да повярвате.

И ето че настъпи математическо състезание около числото "9". Цели трима души (но нито един от моята група) разпознаха "9" на дъската и го обозначиха с дума. Радостта беше помрачена от изписването на нов, вече зашеметяващ йероглиф: "10". Нямаше нито един, който да разпознае загадката и в настъпилата тишина просто се чу как казах "десет".

Идиотът беше проговорил и това беше кулминация. Не ми връчиха овца (откъдето, ако не знаете идва думата "овация"), а и Автомобилът си остана блян. Но беше впечатляващо.

В крайна сметка родителите ми се оказаха прави - прекратих "откъсването от живота". Доколкото под "реален живот" обикновено се имат предвид тримата братя от селÓ Париж.

Коледна история за натъжаване и размишление

2011-12-26T12:09:00.000+02:00

Беше началото на 90те години. Зимата се случи снежна, студена, тъмна и смутна. С моя другар в живота се разхождахме една късна вечер из малките улици около Иван Асен. Там преди кино Влайкова има нещо като малко площадче.

Свихме вляво и в тишината чухме пеене: Джингъл белс, джингъл белс…, имаше нещо странно, някак не беше звънко, не беше весело, не беше наред.

Песента доближаваше и видяхме на нивото на главата си, на партера, под 2 мъждукащи електрически крушки, насядали мъже и жени, възрастни и уморени, гледаха пред себе си невидима за нас учителка.

Курс по английски, колкото да могат да се оправят да си търсят някъде в чужбина работа. Седяха с палта, якета, кой с шапка, кой с шал, мрачно и почти злобно повтаряха ненужната песничка от прекрасния хубав свят, който щяха да завладеят.

* * *

А къде е оптимизмът?

А къде е хубавият край?

Е, това бяха смелчаците на нашето ново време. Те бяха готови на всичко, дори на тази английска абракадабра - Джингъл белс, джингъл белс!!!

А дали успяха?

Разбира се, разбира се, такива хора винаги успяват, нали така… джингъл белс...

ИГРА: Кой е най-добрият читател на Малки Истории?

2011-12-21T11:51:00.000+02:00

Играта вече приключи и се сдобихме с цели 10 най-добри читатели на Малки истории :)

Ето ТУК можете да видите отговорите на въпросите.

Малки истории имат Малки подаръци за вас!

Измислихме весела игра, в която можете да се включите и да спечелите от хубавите значки и тениски на KARANAPO.

Ето каква е играта:

Играта е с въпроси от малките истории.

Който успее отговори правилно на 10 или повече въпроса може да получи някоя от много хубавите награди от KARANAPO - тениска или значка!

Изпращайте отговорите на въпросите на little.stories@abv.bg до 7 януари!

ЖОКЕР: Ако не сте чели някоя от историите и не знаете отговора не се притеснявайте!

Всеки от отговорите на въпросите се намира в историите от сайта.

За да откриете отговора трябва си подберете добре ключова/и дума от въпросите и да я напишете в търсачката на сайта.

Въпросите!

1. Кой живее в канала на Евлоги Георгиев?

2. Къде се намира комунизма и какво представлява?

3. Къде се закръгля земята?

4. Кое е латинското име на Синия от стената?

5. Кой е Човекът трабант и къде живее?

6. Коя е най-дългата улица?

7. По коя улица разстоянието в едната посока не е еднакво с разстоянието в другата посока?

8. Какво е доказателството, че в паметника на Цар Освободител са зазидани истински човек и кон?

9. Колко триангулачни точки има в София?

10. Кой е Анджело Роджери?

11. Кое е Малкото кученце?

12. Какво яде Тодор Живков?

13. На колко години става Недялко?

14. Имам си находка. Каква?

15. Колко е "висок" паметникът на съветската армия?

16. Кой е Карамел Му?

17. Къде изчезнаха Царедворците?

18. Имат ли джофрите душа?

19. Колко тенджери зеле има в едно яйце?

20. Каква е връзката между ЦРУ и Малки Истории?

Разгледайте наградите, които можете да спечелите тук:

3 тениски!

15 значки:

Първа част!

Втора част!

Веднага след 7 януари ще станат ясни победителите! Наградените могат да бъдат много: 3ма ще спечелят тениски, а 15 души - значки.

Сняг

2011-12-19T10:46:00.000+02:00

От Стела

не знам обаче навън е прекрасно

днес пак не можах да спра

ако не бяха всички откачени телефони

нямаше да спра

и щях да се изгубя

и след това щеше да се обади човек от пловдив

и да те пита дали не си загубил една жена

с големи цици и премръзнали уши

а ти щеше да кажеш

ама да

вчера излезе да се разхожда

и забрави да се прибере

само я обърнете да ходи в другата посока

и тя ще си дойде пак при мен

а аз щях да се прибера на другия ден

с морков вместо нос

и въгленчета вместо очи

но много много щастлива

защото мили мой ангел

снегът прави всичко да изглежда чисто и красиво

МАЛКИ ИСТОРИИ забъркани в шпионски скандал

2011-11-23T12:23:00.001+02:00

Обичам да проверявам посещенията на сайта. Колко души са чели истории, откъде са попаднали на сайта… дребни радости и вълнения.

Онзи ден имахме една препратка от сайта на ЦРУ (за по-любознателните ето техният сайт: www.cia.gov - забавен е, имат си и фотострийм във фликър и човек там може да види снимки на кучета, пингвини и тюлени (??).

Ужас - какво общо имат малките софийски истории с ЦРУ?

Нищо, ще кажете вие и ще сбъркате!

Всяка малка история пирон в ковчега на имеприалистите!

Общото, разбира се, е Карамел Му.

Горкият робот на ЦРУ, който търси опасни за сигурността на САЩ сайтове из интернет е попаднал тук заради неговата шпионска история в Ню Йорк.

А и нали сега има една неприятна история за агенти на Щатите в Иран и роботът е станал още по-бдителен.

Та и ние бяхме проверени дали не сме издали някоя държавна тайна.

Издадохме, какво да правим - слонът пред ООН не просто скандализира американската общественост, ами и представлява заплаха за националната сигурност.

Извод:

С Карамел Му шега не бива - пошегуваш ли се, ЦРУ ще почука на вратата.

* * *

Така Карамел Му продължава да ни скандализира с шпионските си дейности и методи. Но ние сме упорити - ще следим неговите дейности със същото усърдие, както досега сме правили вече 50 години.

Венсеремос!

Село Париж

2011-11-22T12:49:00.001+02:00

Всичко парижко някак си изразява, подчертава, посочва и най-вече претендира за модерна цивилизованост, подплатена с лъскава традиция.
Което ясно личи и от снимката.

ul. Parizh

Вижда се, че парижкостта води и до изобретяване на парижки език, което си е жива култура.
Ах, Париж... Няма Рим, Лондон, Ню Йорк... Париж ни е в ума... верно, малка е уличката, но...

Ето, даже в моя живот ул. Париж има своето място:
"Ще те пратя на Париж!"
Това значеше: "Ще те изключим от училище и ще идеш до разпределителя, където ще те зафичкат да учиш някъде на майната си".

Иначе казано, на ул. Париж имаше отдел на Министерството на народната просвета и изключената част от народа ходеше там да я пронумероват и прошнуроват. Говореше се, че лелките-чиновнички там били истински змейове - могъщи, страшни и решителни.

Друга парижкост от детството ми беше песничката:

Ний сме трима братя от селО (?!?) Париж.

Който ни закача ще яде мариз!...

...Какво да кажем, що ли да речем...

* * *

Разбира се, парижкостта я има и в литературата, най-вече световната, но и в нашата.
Например Радичков - той я използва, за да се подиграе със съседите румънци - висше народопсихологическо дело.

Та, румънците казвали, че Букурещ бил Малкия Париж.
Обаче Радичков забелязва: "Не съм чул някой да казва на Париж Големия Букурещ."
Ей такива трансгранични остроумия, политически некоректни.

На свой ред аз се чудех дали Телевизионната кула е по-висока от Айфеловата?
Или обратното?

Карамел Му пак е тук, но вече там (50 години по-късно)

2011-11-16T12:45:00.001+02:00

Помните ли Карамел Му от Най-дългата улица? Оттам той ни е известен като собственик на боксер, целуващ се с различни момичета шпионин, който се прави на скулптор.

Достигнахме до човек, който познава и му е приятел. От него разбрахме, че Карамел Му всъщност се казва Михаил Симеонов, че в един момент той се е ядосал не само на децата от Най-дългата улица, а и на България.

Твърди се, че конкретният повод е многократното местене на скулптурата му на Паисий Хилендарски (същата, която той многократно показва на децата, за да ги убеди, че не е шпионин).

Тези волности с неговото творчество го обиждат безкрайно (явно той тук не е оценен както подобава) и така Карамел Му напуска страната заедно с всичките си картини и е отива да живее в Щатите.

Там той продължава да твори все по-мащабно.

Карамел Му заминава за Африка, където в сътрудничество с кенийското правителство намира един слон, който упоява и му прави отливка.

Карамел Му преди да упои слона

Така се получава скулптура на един съвсем истински слон.

През 98-ма този слон бива подарен на ООН от името на Кения, Намибия и Непал (очевидно известни със своите непалски слонове). Като подарък, той бива сложен пред централата на ООН, в самия център на Ню Йорк.

Карамел Му явно има особен характер, защото той продължава да скандализира хората - този път Кофи Анан и цялата нюйоркската общественост!

Тъй като слонът е в съвсем истински размер, той си има и полови органи в съвсем истиснки слонски размер.

В ООН започват дискусии - какво да правят, в тяхната централа все пак идват много деца: Как да го скрият? Дали да го кастрират ли?

Работата е била сериозна, защото и до сега се намират текстове по въпроса: Seattle Times и Politechbot.

Карамел Му, обаче, е проклет - не дава и дума да се каже срещу неговия слон, възмущава се на идеите за оскверняване на неговото творчество:

"This is exactly the problem between people and wildlife," said the Bulgarian-born artist, known as Mihail. "People cannot face nature. This is how pitiful humanity is."

….

"This is meant to be a symbol of all wildlife, and you cannot castrate wildlife," Mihail said.

Накрая се стига до компромисно решение: да заградят слона с храсти от всички страни. Така си седи и до днес:

* * *

Та така с Карамел Му.

Сега той е на 80 и няколко години, продължава да работи и въпреки напредналата му възраст, стилът му става все по-модернистичен. Нищо чудно скоро пак да скандализира света със своето творчество.

ПС
За съжаление сайтът му в момента не работи, но тук можете да видите малка част от работата му:

http://www.absolutearts.com/mihail/

A това е клипче за направата на слона, от 80-та:

Кестени

2011-10-28T11:09:00.000+03:00

От Стела

на раковска има задръстване

полицаят в будката оглушал

вятърът му отнесъл командите

пък зебрата отлетяла за африка

пресичам набързо дондуков

прескачам трамвая и локвата

водя в лявата си ръка кучетата

а в дясната стискам кестени

открай време се знае, че в царската

есента идва само за мене

пуделите днес летят ниско

ще вали...

Моят сезон

и няма нищо банално в сезоните
така мислят само лишените

от сетиво за есенен възторг

Скитам си

2011-10-27T11:04:00.000+03:00

Какви ти деца, малката ми сестра не знае каква е връзката между двете.

Дори не знам дали изобщо е имала уокмен.

Аз имах. Прекрасна здрава машина - в един момент можеше да му видиш вътрешностите и той пак си свиреше. Сони с Турбо Бас, не знам кое му беше турбото и дали имаше особена разлика, но звучеше много специално. Той замени един уокмен, който много мразех - замръзваше зимно време. И трябваше да поседи на стайна температура, за да просвири пак.

Както и да е, за историята са по-важни касетките и батериите.

* * *

Касетките ми и градът са много тясно свързани.

Беше голямо вълнение да ми разрешат да започна да излизам сама навън. Някъде на 10-11 бях към този момент.

Жестоко, само че никой от моите приятели нямаше тази свобода и нямаше с кого да ходя нагоре-надолу.

Само че си имах уокмен и касетки. И мешка.

Идеална предпоставка за хубаво мотане из града, никакви приятели не ми трябват.

Всяка събота напълвах мешката с всичките си касетки (като се научих да записвам нямах спирка и бях понатрупала доста), взимах си уокмена и излизах към 10. Нямаше значение дали вали сняг, дъжд, дали е жега - в събота в 10 съм на линия за щъкане из града.

Без никаква идея къде отивам, никаква задача за вършене или среща с някого. Просто си слагам слушалките и ходя. Все ме питаха какво правя, къде излизам и защо - слушам си музика.

В добрия случай, за да се добера от вкъщи до центъра минаваше поне час и нещо, но това няма никакво значение, защото си слушам. Трябваше в 5 да съм вкъщи, което означава, че половината време седях по различни спирки, за да стигна от точка А до точка Б и обратно.

Кутийките на касетките в мешката ми ръбеха доста, тракаха, чупеха се, абе - бяха доста неудобни. Но не мога да изяза с 2-3 касетки, ами ако ми се дослуша някоя от тези, които не съм взела??

* * *

Да имаш уокмен е страхотно, но има само един проблем. Трябват ти батерии. 2, АА, волт и половина. И те винаги свършват точно, когато нямаш пари за нови, няма будка, от която да си купиш и най-вече, когато чакаш рейса вече 40 минути… или час и половина.

По този повод е жизнено важно никога, ама НИКОГА, да не си изхвърляш старите батерии. Въпреки че са изхабени, винаги можеш да изтискваш живот от тях - ако ги комбинираш една с друга, ако ги топлиш, потръскаш, потракваш една в друга, изобщо ако си достатъчно упорит ще успееш да послушаш още 1-2 минути.

Беше жестоко отнякъде да се озовеш горд собственик на Дурасел. Много яки батерии, имаше едни които дори можеш да провериш докъде са пълни. Това става, обаче, ако някой ти ги подари, защото джобните ти стигат само за Тошиба или в по-добрия случай Сони.

Тошиба са пълна отврат - един ден слушаш и край, по-зле са само РАЙДЪР (на кирилица). Един път имаше само от тях на спирката на Центъра по хигиена, свършиха за около половин час и нищо не можах да изтискам от тях.

Друг проблем ми бяха слушалките - не знам как ги усуквах и оплитах около уокмена, обаче спираха да работят много бързо. Или ще спре едната, или като преместиш малко кабела, спираш да чуваш изобщо. Та по спирките продаваха и много евтини боклучави слушалки за 1-2-5 лева и понякога можеш да спасиш положението.

* * *

И така, обикалях си центъра и слушах музика няколко часа, после се прибирах доволна, уморена и заслужила.

След това се светнах, че ако седиш достатъчно дълго някъде (например на Попа), няма начин да не се заприказваш с някого. Така лека-полека се запознах със сумати народ. В общи линии доста неприятни хора, които като си на 10 ти изглеждат страхотно вълнуващи.

Като се запознах с тях следващата ми цел беше да ги открия отново и да се мотая около тях. Това отново означаваше да вися N брой време на едно място, някой познат да мине и да ме познае и да си поприказваме малко.

И така нататък…

Лека-полека разбрах кои са яките места в града - Попа и паметника на Съветската армия.

После пък открих Царевец, който тотално декласира Попа и паметника. На Царевец си правеха срещи само най-яките.

Най-яките бяхме аз и Слава, една пънкарка с розов гребен, с която се запознах вече по по-усъвършенстван метод.

Вече знаех, че цигарите са най-краткия път към запознанството с всички вълнуващи хора.

Или на теб ти искат, или ти искаш и си готов.

Слава беше супер, много се мотаехме с нея и си говорихме сумати неща.

Понеже нямахме телефони тогава беше трудно да се издирим по стационарните и понякога просто се чакахме на Царевец, друг път Слава забравяше, че имаме среща и така.

После не помня защо се изпозагубихме, срещахме се из улиците на София и Варна, един път Слава ме познаваше, друг път не. Беше ми криво, но това е положението с уличните приятелства.

* * *

Не е особен разказ. Но човек забравя колко е вълнуващо да си на 10, да слушаш музика и да се разхождаш из града. Направо си е приключение.

Имам си находка

2011-10-13T12:45:00.003+03:00

Неприятно мокро време. И голям студ. Чувствам се измамена - тази сутрин грееше слънце и сега пак заваля дъжд, намокрих се и цял ден ще ми е студено.

Не е чак толкова лошо, колкото звучи - намерих си две картинки на улицата, които много ми харесаха.

Май нещо съм се побъркала с тия картинки, през цялото време дебна и ако си намеря нещо добивам чувството за добре свършена работа.

... И как не, тези картинки веднага се класират като най-любимите ми:

Не знам как са ме уцелили - градинката на Народния театър ми е най-любимата и точно така си и я представям, като се сетя за нея. Искам така да си представям и София. (Освен това трафопостът ми прилича на любимите ми пъзели на UNICEF от едно време, които по някаква причина вече никъде не мога да намеря, а бяха най-приятни за редене). За да не пропусна и котката ще кажа, че град без котки е смешна работа.

Приветствам и лодката! Липсват ми толкова добре вписани в града рисунки и парченца. Прилича ми на нещо магритско.
...а всъщност Independent Studio е студио за татуировки. Неочаквано, нали?

Накратко казано - настоявам за още!

МОЛ

2011-08-22T11:04:00.001+03:00

История от Стела

Не съм виновна аз, че моловете са единствените чисти места без коли, където мога да напазарувам, да пия какао със сина си и да тичаме по ескалаторите. Такъв ни е градът, няма място за дечурлига в него, трябва да се приспособяваме.

Няма пък да се срамувам, приятно е в мола - има много светлина, климатик и музикален фон. Освен това количките карат супер бързо по гладкия под!

След като се наложи да преустановим почивката си по средата (не ни съжалявайте, София е поразително приятен град, когато софиянци ги няма) трябваше да се организираме по спешност за рождения ден на мъжа ми:

- да поръчаме подаръка му (палатка XXL + турбочували!);

- да поканим гостите (да живей империалистът експлоататор – не им дават отпуск);

- да се разкрася (е, сега...)

- да купим тонове пиене и храна (както винаги – остана).

Приятни занимания бих казала аз, но не и за 4-годишните хора. Не знам защо, но когато си на 4 таралянкането напред-назад в жегите с майка си за покупки не изглежда много привлекателно. За щастие – има мол. За жалост – това не е достатъчно, когато забиеш при маникюристките за повече от час.

На 10-тата минута, след като беше разгледал всички шишенца, разпитал за всички възможни процедури, пробвал UV-машинката, разлял чашка с неидентифицирана течност, изял вафла и направил 6-5 кръгчета наоколо, моят прекрасен спътник увисна на стола до мен: „Разкажи ми история! За как си била малка обаче.“

В този чуден миг дори и обещанието за освинване в Макдоналдс не може да спаси положението. Ясно е, че е настанала Тежка Скука. А за миговете Тежка Скука вадя от торбата изключителните приказки на Николай Райнов. Нищо не може да прикове вниманието на един 4-годишен корсар така, както една порядъчно кървава история за самодиви и черни кули. И понеже наскоро (и по морето се случва Тежка Скука) бях разказвала любимата си „Вампирова булка“ се спрях на забележителната история за самодиви и орли – Кушкундалево.

Започвам аз полека, историята се точи като народна песен. Бедният момък си търси работа („мамо, какво значи богаташ?“), стигат с трите коня до високите скали, седят край огъня и бам! - богаташът заколва третия кон, а момъкът се мушка в кожата му и орлите го отнасят. От този момент насетне корсарят слуша притихнал, а на мен не ми се налага да довнасям кървави елементи – то не са човешки кости, кървави дири, дране на орли и всякакви други скукомори – невероятна приказка.

Минава почти час, историята е още горе-долу към средата, маникюристката привършва, наоколо цари пълна тишина. Всичко живо слуша затаило дъх (включително две джофри, които прекъснаха зашеметяващия си разговор за изкуствени мигли), единствено корсаря се намесва авторитетно тук-там, за да добави от себе си по някой изкормен или просто убит.

Стигнали сме до третия старец - Царя на птиците, чийто страшен глас ми се получава особено сполучливо, когато плащам и тръгваме да си ходим. Награбвам сума ти торби и тъкмо да отплаваме:

- Ама как свършва историята, пита маникюристката, успява ли да намери самодивата?

Е, такова нещо не беше ми се случвало – да разказвам за самодивската риза на джофри... Налага ми се да обобщя набързо историята. Обаче 5-те жени не харесват края:

- И не се връщат в нашия свят, така ли?!

- Не.

- Никога ли???

- Никога.

Оставяме ги зашеметени, даже чао не ни казаха. Корсарят заявява доволен:

- А сега – Макдоналдс!

Тъп бил молът, потребители сме били. „Молът е такъв какъвто си го направиш сам“ е казал мъдрецът и е бил напълно прав. В мола на Цариградско Макдоналдс няма, а рожденият ден на мъжа ми се получи върха – кьопоолуто в Карфур е просто чудесно!

* * *

КУШКУНДАЛЕВО от Николай Райнов можете да прочетете тук:

http://chitanka.info/text/15721-kushkundalevo

Малка брава

2011-08-08T13:43:00.000+03:00

Блея и зяпам страхотно много, когато ходя из града. Понякога прекалено много. Сигурно ако не блеех толкова много нямаше да видя почти никоя дреболия в града, а аз много обичам дреболиите. Разни малки картинки или не картинки, които веднага ми дават друго усещане за мястото. Картинките на града си имат свой живот - появяват се, изчезват, някой друг рисувач ги надрисува, разни хора си рисуват едно и също нещо на различни места. Понякога ти харесват, други са тъпи...
Странното е че всички картинки са изтикани в някаква полу-криминална ниша - рисуваш ги тайно, дебнеш дали някой няма да те види. Жалко, защото са много готини и аз винаги се радвам да видя някоя нова по моите градски маршрути. Най-много ми харесват малките неща или лепенките, големите графити са малко мегаломански и самоцелни най-често. А дребосъците просто се появяват някъде със своите съобщения, или без тях. После изчезват, появяват се другаде. Водят си някакъв диалог с другите картинки.
Та така, блея си и си мисля разни неща...

МИРИЗМИЦИ (ухания, аромати)

2011-07-18T13:29:00.001+03:00

Хранително-вкусовите миризми в София са сезонни и напомнят за зависимостта на селския живот от календара: пролет – сееш; лято – жънеш; есен – береш; зима - (?)...

Но София си е град. Току-що се измирисаха липите и акациите, тук-таме по градинките още ще усетиш някоя сладка, почти южна миризма я от храст, я от неведомо растение, но други са вече царете на обонянието. Храна! И най-вече запасяването с такава.

Череши! Бели и червени.

Сладка и компоти! О, ти бяло сладко, къде си? Има кехлибарен плод или с леко зеленикаво-студен цвят. Има меки, има хрупкави. Има гъст, тежък сос, има рядък, киселеещ... И мирис на индрише.

С такова сладко черпеха бабите гостите си. В малки стъклени чинийки колкото половин шепа имаше по пет черешки. Малките лъжички тракаха по малките чинийки, после със скромно постъргване се обираше божествения сос. Със сладкото свършваше и разговорът, а с него и гостуването. Това бяха спретнати, вежливи гостувания, малки като чинийките.

Това беше много отдавна. Не мога да правя такова сладко и този аромат е само спомен за мен.

Не тъгувай! Започва варената царевица – много леко присъствие, но с ясни компоненти – свилата, мамула, самите зърна. Само най-големите познавчи различават млечната, сочна, млада царевица от баятия конски зъб. Продавачът винаги казва: млечна е, млечна е... Но ако видите вдлъбнатини в средата на зърната – конска е. Все по-редки са местата, където можеш да си купиш, но със сигурност ще намерите на Халите, по-рядко на Дондуков, Графа и Изток.

Следва кратко затишие, в което само пуканки и сладолед увеселяват улицата.

Мързеливо време в пустия летен град, очарователно време, но започва обратното броене 10 – 9 – 8 – 7 – 6 – 5 – 4 – 3 – 2 – 1 !!! Есен.

Само една кесийка печени кестени ме връщаше към живота след началото на учебната година. Но не всеки продавач беше майстор. Мързеше ги да правят нарези и понякога кестените се пукаха и гърмяха и се разпръскваха като бомбички. Ръцете ставаха черни, ноктите също – приятна мръсотия, часове след това обичах да подушвам пръстите си – миришат на пушек и овъглени обелки.

Пушек?

Пушек!

По скоро: пушек...............................................

Или: пуш-ш-ш-ш-ш-ш-ш-ш-ш-ш-ш-ш-ш-ек...

Понякога: п-у-у-у-шек.

Тънък есенен пушек в ранните сутрешни мъглици. Ламарини, скари, чушкопеци, самоделки на самородни гении по вътрешни дворове и балкони. Пуст е светът без печени чушки и лютеница.

Обработващата промишленост се е изнесла по крайните квартали и селата, откъдето продукцията пристига направо в буркани.

Аз поддържам обаче традицията. Работя с чушкопек. Всъщност 2. Единият троен, другият единичен. Моят другар в живота се дразни: „Що за глупост, какво правиш, ще си купим готови чушки, престани...“

Самата мисъл ми причинява дискомфорт – зима БЕЗ чушки!? Генетически не разбирам, химически не съм съгласна! И БЕЗ лютеница? Не-е-е... !!!

От душевна щедрост ще споделя любими рецепти:

Печени чушки

Махат се дръжките и семките.

Пекат се на чушкопек.

Топли-топли се редят в буркана и се запушват с капачката.

На дъното на бурката и най-отгоре се слага по един аспирин. Без СОЛ.

Щом се напълни буркана се затваря и се обръща.

Няма белене, няма варене, чушката си е истинска, а не лигаво, безжизнено парцалче.

С така приготвените чушки се прави

Лютеницата

3-4 буркана чушки се белят.

2 буркана печени ПАТЛАДЖАНИ (любими) се смилат.

4 консерви доматено пюре (Съветвам ви CIRIO, защото нашето, уви, не е това, което беше)

7-8 големи лъжци мед.

0,5л олио.

Хубаво се бърка.

Без СОЛ!

Без пържене.

* * *

Умора след плодотворен труд. Заслужен отдих, бъдещето е осигурено, не плашат ме бури и хали. Като чели цикълът е приключил.

Но ето, грейват по улиците есенни слънца! (Благодаря ви, другарко Вълчева)*

Не ми били есенни слънца, най-ми били ПЕЧЕНИ ТИКВИ! Последната спирка преди зимата.

Но не се ядат на улицата, разпарчетосаните слънца се носят опечени в торбичка в къщи. Свърши уличния живот – тиквата е полезна за бъбреците, но това някак не радва.

Как да е...

Още е лято.

* Първата ми учителка по български, „вълшебницата есен със своята приказна палитра.“

Малка история за паметника на съветската армия

2011-07-04T13:15:00.000+03:00

През първите дни, когато паметника още си беше оцветен, минах оттам, за да го снимам. Освен мен имаше няколко деца, нахвърляли колелата си около паметника. Те бавно се разхождаха около боядисаните фигури и експертно и критично обсъждаха:

- Супер мен е станал много добре.

- Да, ама виж, че маската на Джокера не им се е получила…

- Мхм.

Та така за паметника. Абсурдно се получи с него - никой не разбра прекрасната шега (която между другото беше от ранга на Банкси), а вместо това всички започнаха да му вменяват политическо и идеологическо значение. Че накрая го и изтриха.

Може би пък по-добре, след като никой няма чувство за хумор...

Cлед похищението на Царедворците

2011-06-27T11:58:00.001+03:00

История от Стела
Как живееха Царедворците преди прочетете ТУК

Царската градинка е обзета от тревога. Липсата на отвлечените преди две седмици става все по-очевидна и натраплива, останалите на място царедворци са се отдали на меланхолия и копнеж. Каменните стискат устни, металните скърцат със зъби. Вече няма усмивки и безгрижие. Накъдето и да се обърнеш - скръб.

Птичките не чуруликат както преди, а вчера на празното място останало от Безформения имаше разкъсано коте. Дори вятърът шумоли злокобно в клоните на Вековните. Отчаяние и несигурност се чете в очите на наличните царедворци.

Двете неразделни нимфи не могат да откъснат очи от захвърления труп, останал потрошен и нежелан след похищението. Стърчащите му черва от арматура всяват паника у околните – такава ли е съдбата на техните приятели? Такава ли ще бъде тяхната съдба?

Вече всичко е ясно... Социалистите бяха отвлечени и никога повече няма да се върнат. Камионите ги откараха към депата на някакъв нов Музей на социализма, където великолепният, красивият, любимият Вапцаров ще бъде натикан между безброй Лениновци, Сталиновци, Димитровци и селяндури от всякакъв калибър – бюстове, торсове, портрети...

С такива черни мисли в главата най-близкият приятел на Вапцаров – Брадатия вече не се усмихва. Майстора остава вцепенен и взрян в мястото, където докоро стоеше неговия приятел Никола:

Сякаш за да се подиграят на Майстора похитителите стовариха на постамента на Вапцаров Едроръката. Някога такава жена щеше да му се хареса, рисувал е едроръки много пъти в дългия си живот. Днес обаче нейното присъствие остава мъчителен спомен за отвлечения му приятел, тъпото и каменно изражение напомня чрез контраст за вдъхновения Никола – с лопата и тефтерче, взрян в бъдещето, смел, силен, луд и красив...

Няма ги. Няма ги нашите приятели.

Пустота и разруха... Само това остана след посещението на похитителите – за спомен от техния социализъм. А Противният акордеонист започва всеки ден с минута мълчание за липсващите си слушатели.

Само госпожа Миризливка не се трогва от липсата. Нейният род е най-старият от всички дървета – на нея не и пука от царедворци, социализъм и демокрация, тя отдавна е претръпнала на раздели. . .

Внимание!!! Внимание!!!

2011-06-18T14:02:00.002+03:00

Точно преди седмица - петък 10 юли, в Царската (кучешката) градинка се случи немислимото.

ЦАРЕДВОРЦИТЕ БЯХА ОТВЛЕЧЕНИ с два тира! Натовариха почти всички Социалисти, както и Вапцаров и Безформения!!! Направена е някаква малоумна чистка - направо съм в потрес!

Някой да има информация за тях???

Стела

Повече информация за отвлечените можете да намерите ТУК.

Хайде на бас!

2011-06-03T11:55:00.000+03:00

История от Стефан

От малък се научих да се хващам на бас за щяло и нещяло. Доста често в мой ущърб. Един от най-гадните басове, в които се включих беше докато обядвахме в студентския стол в Ректората на СУ с мои приятели.

Докато си говорехме – например за международното положение и нашето място в него – аз започнах да смесвам в чинията с остатък от гадна доматена супа, всичко, което имаше на масата...мисля че остатъци от изстинали макарони, бучки грис, олио, оцет, сол – просто защото бяха налични – хляб, който все пак оправи нещата...и май това беше! Сега, когато го описвам, не ми изглежда чак толкова гадно, колкото беше всъщност...може би пропускам нещо от чиниите на останалите...

Всички се досещат – изядох бъркоча! ...все пак ми бяха обещани 10 лева, по-скоро ситуацията беше – „Снупи, ще ти дам 10 лева ако изядеш тая гадост, която забърка!”. Аз много се зарадвах, защото това щяха да са едни от най-бързо изкараните 10 лева в живота ми! Набързо натъпках всичко и преглъщах, докато се опитвах да се абстрахирам от вкусовете, след което се затичах към тоалетната.

Най-тъпото беше, че после се оказа, че – виждаш ли – много лошо съм щял да постъпя, ако наистина взема 10-те лева, които бяха изкарани с честен труд, както ми обясни третият участник в ситуацията...и в пристъп на угризение ги върнах!

Та си „сърбах попарата”!

Намирам си разни неща

2011-05-27T10:55:00.001+03:00

Намирам си разни неща на улицата понякога. Нито ги търся специално, нито обичам да събирам ненужни предмети, напротив, но просто мисля, че човек трябва да има отношение към късмета си.

Уличният ми инвентар в момента се състои от следното:

Една изкривена стотинка, щипка, един страхотен странен ключ, списъка за пазар, за който си има отделна история, странно копче и две карти за игра. Преди много време бях намерила една рентгенова снимка на коляното на някаква жена. Тогава една приятелка много ми се цупи как можело да я взимам и че било зловещо. Хич не е зловещо, ами си беше особена находка.

Странният ми ключ, който в момента не мога да открия, го намерих доста отдавна около Развигор. Освен, че е странен и стар и не мога да си представя що за ключалка е отключвал, няма други особени свойства.

Стотинката вече не мога да си спомня къде я намерих, но ми харесва, че е крива.

Копчето, също, не е нищо особено, но го видях на светофара на пешеходната пътека на Попа и ми стана интересно и го вдигнах да го разгледам, после светна зелено и трябваше да мина, и вече нямаше как да го изхвърля обратно на улицата.

Щипката е най-скорошното ми откритие и я взех, защото не мога да си спомня да съм срещала други щипки на земята.

Нищо особено дотук, но картите, си имат особени свойства и са вълнуващи. Всъщност заради тях започнах да пиша тази история. Установих, че никой от хората, които познавам, не са намирали карти на улицата. Аз започнах да ги намирам отдавна и още тогава това ми се стори особено късметлийско. Понеже ми се струват изключително специални си измислих правило – когато намеря втора карта трябва да хвърля предишната, която съм си прибрала. За да не си разваля късмета. Нося си ги в портмонето и като намеря нова, на момента правя размяната.
Както разбирам сега, правилото ми е съвсем добре измислено, защото в момента имам две карти, асо спатия и тройка каро и нова карта не съм си намирала много отдавна. Явно от алчност съм се стискала да си изхвърлям асото заради такъв дребосък и късметът ми е блокиран. Ще го изхвърля.

ПС Пропуснах Зайо. Ако не сте чели неговата тъжна история можете да я прочетете ТУК.

Грандиозно!

2011-05-23T13:14:00.000+03:00

И така, не минаха и 12 дни и къщата доби съвсем различен и може да се каже, грандиозен вид!

Напълни се с нови мънички парченца, премести се на езерото Комо, завъди си няколко нови обитателя - една (две) мадама(и), куче на покрива, някой странен, който се подава от комина и три чайки.

Освен това най-сетне стана ясно защо ни беше лодката и тунела. Оказва се, че през тунела се стига до Куба.

Разбира се, има още много работа, в която може да се включи всеки като ни изпрати снимки или картинки, които да включим в строежа.

Анелия ни прати тухлена стена и покрив с куче върху него, чудесно влязоха в употреба за втория етаж на къщата:

":) Къщичката става много симпатична! Поздрави!"

 * * *

От Валя имаме:

"Един син балкон, малко очи, врата - усмихната - 1 брой, и една полегнала дама - статуя! Дано да свършат работа!"

* * *

Най-мащабните нововъведения по къщата са благодарение на Ан:

"… гледам, липсват ви павета пред къщата. Вижте дали ще ви е от полза паветата от IMG_0083.

А и къщата няма да се разсърди, ако се намира насред езеро като Комо, нали? :)

Поздравления за идеята!

….

Как е възможно при толкова терабайтове заснети фасади да нямам ни една свястна керемидка да ви дам...

...

Затова пък те ви малко цветя да украсите фасадата на къщата, ако искате…"

* * *

От анкетата в сайта събрахме досега:

Тухла 4ка х 6 бр.

Керемида (обикновена) х 3 бр.

Керемида (турска) х 6 бр.

Пакет вар х 3 бр.

Бетон х 2 бр.

Пясък х 2 бр.

Арматурно желязо х 3 бр.

Греда х 6 бр.

Чакъл х 5 бр.

С тези материали успяхме да вдигнем нов етаж на къщата със собствен покрив.

Също така имаме няколко нови прозорци, някой, който се подава през големия комин, фенер, чайки, ново балконче, стълбичка към езерото и едно от онези странни венециански колчета, чиято функция не разбираме.

Мъничък нов детайл е, че имаме нова табелка над тунела - явно вече през него, човек може да достигне до Куба. Приятно, а? Седиш си на езерото Комо, на островчето на Малки истории и решаваш да отскочиш до Куба.

Засега имаме нужда от: керемиди, мост към сушата, за да може да минава колата. И разбира се, от всичко друго, което ви се стори подходящо :)

Включете се докато е време - работата напредва със страхотна скорост!

Малка вакарелска история с бай Борис

2011-05-16T11:03:00.001+03:00

История от Поли

Попаднах на едно старо изследване за Вакарел - Гунчо Гунчев, "Вакарел - антропогеографски проучвания" С, 1933 г. И там имаше следното изречение за жителите на тази китна територия по времето на Османската империя : „Почти ежедневните срещи на населението с пътешественици от различни краища на Европа и империята направили вакарелци по-освободени при срещите им с чужденците. Те не ги избягвали като повечето българи от епохата, а напротив, търсели контакт с тях - факт, подчертаван от почти всички пътешественици, оставили ни писмени сведения за пребиваването си във Вакарел.” И се сетих за една моя случка, която потвърждава, че някои традиции не потъват така лесно в дебрите на паметта на поколенията.

Историята е от далечната 1995-1996-та? Група гимназисти се запъти ентусиазирано да празнува рождения ден на своята любима съученичка Маша. Моя милост се явяваше „възрастният” придружител. Рожденият ден щеше да се празнува в някоя от махалите на Вакарел. Щяхме да ходим с влак. Среща под часовника на гарата.

Събираме се – сакове с манджи, бутилки, касетофони и пуберско въодушевление, предвкусващо два дни свобода без родители. На гарата обаче се разбра, че няколко души ще закъснеят и тогава ни хрумна гениален план, който и до днес е една от моите лични причини да не вярвам в разума на масата. Понеже не ни се чакаха закъснелите, дружно се реши първата група да тръгне с първия влак и – обърнете внимание на натъртването – с храната, пиенето, музиката и ключа за къщата на дядото и бабата на Маша, - а втората група да поостане още малко и да дойде по-късно. В първата бях аз като ръководител движение, въоръжена с листче, на което бяха изрисувани смътни координати на мястото, във втората – рожденичката, която единствена знаеше къде е въпросната къща.

Усещате ли накъде отива историята?

Накратко – първата група сбърка спирката и започна едно обикаляне из махалите вакарелски, които май са 22 на брой. Нямам никакъв спомен къде бяхме и къде трябваше да бъдем, но търсехме чешма и изгоряло училище.

Търсихме, търсихме, но уви – намерихме празни къщи, храсти, горички, пресечна местност и прочие. Бяхме около петнайсетина души и след няколко часа лутане девойките почнаха да се оплакват, дори смелите момци мрънкаха и говореха за евентуално дебнещи ни вълци и замръзване в гората.

А, да, не беше особено топло време.

През цялото трамбоване аз ги успокоявах с думите, че гладни няма да останем, ще си напалим един огън и ще се гушкаме. Споменавах и според мен по-злочестата съдба на другата група, която знаеше пътя, но беше с празни ръце. Мръкна се, ние се отказахме от броденето и запалихме огън. Пихме, разприказвахме се, опитвахме се да стегнем редиците, както се казва, но си беше малко екстремно – все пак децата бяха 17-18 годишни и повечето гора не бяха виждали отблизо.

И както си седим сред мрака и зяпаме звездите в студената нощ, минава един възрастен човечец. И казва: „Деца, какво правите тук?” Обясняваме ситуацията и бай Борис ни предлага да отидем всички у тях, той живеел сам в къщата на сина си, пазел я, щото младите идвали само по празниците. Вдигнахме се бързо, цялата тумба, отидохме у тях, човекът отвори цялата къща, всички стаи, пусна печки, свря се в кухнята, ние му направихме малко компания, но той ни каза да не се притесняваме, да ходим да се забавляваме. Ние се качихме по стаите, направихме си голям купон и всичко беше супер.

На сутринта благодарихме и се прибрахме.

Мина много време, но доста често се сещам за този бай Борис, който прибра непознати младежи, някои от които с доста гаменски вид, в дома си. Мил ми е споменът за отворената му къща и отвореното му сърце.

P.S. А другата група открила къщата, естествено, разбили прозореца на мазето, за да влязат, и прекарали интересен рожден ден на купа с малки цариградски кюфтенца, бутилка вкиснало вино от мазето и май някакъв компот. И с омерзение към нас :)

Чешмичката на св. Георги

2011-05-11T13:13:00.002+03:00

Ей, дойде времето на най-хубавата чешмичка в София!

Пред чудната св. София св. Георги убива змея на върха на една колона, около нея в основата кръгло каменно корито с метални топки, от които тече вода и чудни подпорки, за да ти е по-удобно да се навеждаш.

Ето това е най-важното: навеждането... Чешмата е много ниска, като за деца. Но ние знаем, че нуждите на децата не са приоритет у нас. Особено водата: "Ще се намокриш", "Ще изстинеш", "Не пий от студената вода ти КАЗВАМ!!!" - крещят около всяка капка H₂O майки, лелки, баби, че дори случайни граждани (ще пиша специално по този въпрос).

Та, чешмата е много ниска. Защо ли?

Под мъничката скулптурна група, където змеят, св. Георги и конят са в познатите си пози, има надпис: В памет на Киро СтефановЪ. И като се наведеш ниско долу да пиеш, ти се покланяш на Киро Стефанов, който ако е бил поне наполовина прекрасен като чешмата, си заслужава поклонът.

Има и друга версия. Какво става, когато хубаво момиче се наведе да пие?

А ако е с къса пола?
Но най-хубаво е, ако е с дълга коса... С едната ръка се подпира, с другата си придържа косата. Водата я пръска в лицето, тя се усмихва. Знае, че е хубава, усеща, че я гледат (има пейки околовръст).

Всички са доволни.

Остава да пуснат водата.

ПС Кой е Киро Стефанов?

Качествени подобрения

2011-05-10T11:02:00.001+03:00

Тази седмица получихме чудесен еркерен прозорец и един мъничък зазидан, градинка с дървета и пейка, стълби с парапет и малка стеничка, и две изкуства - саксия с пластмасови цветя и червена стена пак с пластмасови инсталации.
В склада разполагаме с:
Пакет вар х 1
Тухла 4-ка х 1
Керемида обикновена х 1
Странни черепи и кости, които ще скрием по-късно в килера на къщата и една ограда.

Пращайте все така хубави парченца за строежа - имаме нужда от много неща и никога не е късно да се включите! :)
Можете да изпратите през сайта виртуални строителни материали, както и да изпращате снимки на LITTLE.STORIES@ABV.BG

Софийско небе 2

2011-05-10T09:54:00.001+03:00

Винаги съм си мислила, че не харесвам стъклените сгради. Ама, че гадост - на нищо не приличат, извисяват се на странни места и не си отиват с околните къщи.
Да, обаче...

В София небето се среща на различни неочаквани места. Веднъж го намерихме и ето ТУК.

Строежът започна!

2011-05-05T11:17:00.000+03:00

Минаха няколко дни от началото на строежа и вече къщата доби някакъв вид.

Нямаме нищо в склада - всичко получено използвахме за къщата. Първо Събина ни прати червения прозорец с гълъбите и дядото (първият обитател на къщата). Втория обитател на къщата е домашният любимец на покрива. Още не сме сигурни дали наистина се опитва да изяде лястовицата или просто си реве, във всички случаи Даниел много хубаво го премести от зоопарка в къщата и добре ще си поживее в при нас.

Както виждате си имаме и две хубави табели. А лодката и тунелът са особено безценни придобивки, защото като добавим и колата, явно вече нищо не може да ни спре и ще ходим, където и както сметнем за добре (Благодарим на Ани за инфраструктурните подобрения по къщата).

Човекът-обувка е нещо като крайъгълен камък, без който нямаше как да започнем строежа.

Изобщо, страхотно се получиха първите строителни дейности!

Сега имаме нужда най-вече от стени (тухли, мазилки и разни красиви финтифлюшки) и керемиди (всякакви) и стълби за входната врата над тунела.

Казармата...или как овладях науката за съня!

2011-05-04T14:52:00.002+03:00

История от Стефан

Няма да разказвам подробно за казармата, защото ще ме заболят пръстите от писане, а и защото през годините разказвах много пъти казармени истории. Няма как да не съществуват интересни /или идиотски/ казармени истории, защото когато събереш стотици или хиляди момчета на едно място, това винаги избива някъде. Ще разкажа обаче за специалните умения, които придобих, и то в област, където си мислех, че съм силен. Не става въпрос за боравене с оръжия, нито за ръкопашен бой, а за сън.

Войникът дреме!

Винаги, по всяко време на денонощието, неизбежно и необходимо, както е неизбежно и необходимо Слънцето да изгрява всяка сутрин над Земята, някой войник дреме на пост, а обикновено не става въпрос за един, а за много дремещи войници!

Много бързо в казармата разбрах, колко важен е всъщност въпросът за съня. Да се наспя беше единственото, което исках през по-голямата част от времето. С удоволствие си лягах в 10 вечерта и заспивах веднага. А когато ми оставаше малко до уволнението дойде най-хубавото време – мисля че никога не съм спал толкова много и толкова добре през живота си.

В началото обаче беше по-различно. Скъсваш се от маршировки, после в бойното – от работа, учения, тактики, измитане на поделението, вечните сапунки в огромните коридори /последните две не са част от работата, а по-скоро рутинна дейност за запълване на времето/. И след това нарядите – караул след караул...2 часа часови, 2 часа спиш...и така едно денонощие. Отврат! Тъкмо се върнеш от наряд и се опиташ да се възползваш от полагащото ти се време за сън, и дойде някой кретен в униформа и ти се разкрещи, че има да се разтоварва камион.

Е как, когато изпаднеш в такова положение, да не дремеш навсякъде и по всяко време, когато ти падне?! И ние дремехме със страшна сила!

Ще се научиш да спиш и прав!

Това ми казваха старите войници в началото, а аз не вярвах. Казвах си, че преувеличават, че „чак пък толкова”. Но не просто за седмици се научих да спя прав, а достигнах своеобразен рекорд.

Веднъж патрулирах на пистата в бойното поделение /бях във военновъздушните сили – звучи интригуващо, но не е особено/. Настана вечер, месец изгря и звезди обсипаха склона небесен, хвърлях по един поглед насам натам за евентуален, спотаил се до някой храст враг – романтика отвсякъде. Бях скапан, защото през деня имахме работа по ракетите...аз, разбира се, не правех отклонения към укритията, чиито печати трябваше да проверявам, а си карах направо. Пистата беше около километър и половина. И заспах – ей така, както си вървях, с автомата в ръка, подпрян леко на хълбок, с цялото снаряжение по мен. Започнах да заспивам редовно на пистата, от време на време излизах от правата линия и се събуждах от нагазването в треволяците наоколо, но с времето така се ошлайфах, че започнах да минавам цялата писта насън, а и се събуждах метри преди края й.

Понякога ме мързеше да вървя и спя, но заради опасността от проверки стигах до края на пистата и лягах – понякога лягах и в дъжда, /както казах – сънят беше най-важен/, и през пет-десет минути отварях очи, за да видя, дали не се задава някой от далечината.

Много обичах да съм часови с казармените кучета. Те винаги усещаха дали идва някой и ме събуждаха преди да могат да ме хванат, че спя на пост.

Когато капитанът и старши лейтенантът имаха работа извън поделението или някъде, където ние не им трябвахме, беше най-добре. Аз бях от първа група, където имаше само двама наборни войници. След като взимахме ключовете от нашето хале и внимателно изслушвахме инструкции, какво точно трябва да свършим, отивахме на работното място и лягахме върху куповете от маскировъчни мрежи за ракетите и камионите...все едно спиш на малко по-твърд барбарон.

Спал съм на всеки един от постовете, които охранявах. Понякога си взимах книга – лягам на асфалта зад някое дърво или купчина камъни, за да не се виждам, чета си...и в един момент заспивам. Само трябваше да знам кога да се събудя, за да ме сменят.

Да спиш в самолет!

Спането в самолет не е кой знае какво...но в казармата е сериозен лукс. През зимата беше гадно да спим на пост, и въпреки това пак успявахме. Скрити в разни бараки, или увити в огромните кожи, направо върху снега.

На един от постовете имаше самолет – голям стар самолет /този на Добри Джуров/. Стоеше като паметник, със стълбичка до люка му. Уж беше заключен и не можеше да се влиза. В една много студена зимна вечер обаче реших да опитам – дръпнах силно люка и той се отвори. Отвътре самолетът беше прашен и неприятен – особено в тъмното, но пък беше доста по-топло. Все пак не експериментирах много често със спане в самолета, защото ни бяха заплашили, че който бъде заловен не вътре, а дори на стълбичката на самолета, ще бъде лишен от отпуска, докато не му запали двигателите чрез въртене на огромните витла. Разбира се, това нямаше как да се случи, защото двигателите бяха извадени преди много години.

P. S.

Когато бях в казармата си мислех, че щом се уволня, никога няма да ставам рано и ще спя, докогато си поискам. Уволних се и след по-малко от седмица се върнах на работа. Трябваше да дам първа смяна и да стана в 5 и 30. И досега съм така.

Къщата на Малки истории

2011-05-02T13:53:00.003+03:00

Както знаем духът и материята трябва да бъдат в равновесие и ако Малки истории са дух, то къде е материята?

Освен това, на нас винаги ни се е искало да направим нещо заедно, ръкотворно, което да остане за идните поколения. От друга страна, забелязваме, че в наши дни дори материята е виртуална. Затова се надяваме, че ще участвате с нас в строежа на общата ни къща.

Според това как ще изглежда ще й измислим накрая и име.

Сериозно, нека видим какво ще произведе общото ни въображение и настроение.

Как ще я построим (правила):

В началото ще започнем от фасадата - ще ни трябват тухли, боя, врати и прозорци, керемиди, комин, антена, перденца, цветенца, балкон, фризове, улуци, надписи, стъпала, всякакви дребни хубави парченца, които ви харесват и мислите, че ще е хубаво да сложим на нашата къща…

Изобщо всичко, което има по фасадата на една себеуважаваща се постройка.

По-натам ще я обзаведем и отвътре… Бая работа ни чака!

Това, което трябва да направите, за да се включите в строежа е да снимате парченца от къщи, които ви харесват, или да ги нарисувате, а може и да ги изрежете от някъде.

След това ни ги пращате на little.stories@abv.bg и ние започваме да я строим.

Ще си имаме и склад, където да държим частите, които не можем да използваме веднага (тъй че не се притеснявайте да пращате всичко, което ви харесва). Ще имаме и списък на наличните нещата.

Също така и списък на основните неща, които ни трябват за строежа и ще можете да следите, за да се ориантирате ако се чудите от какво има нужда къщата.

В блога и в страницата ни във фейсбук редовно ще публикуваме развитието на строежа, за да можете да наблюдавате отблизо състоянието на къщата.

За да не е съвсем сиротно положението й в момента (тъй като все още я няма), й подарихме кола, която да седи отпред (а може и в гараж, ако й го построим?)

Не си мислете, че сегашното очертание е истинският силует на къщата. То е само пример. Съвсем спокойно тя би могла да изглежда и така:

Студентски истории

2011-04-26T11:47:00.000+03:00

История от Стефан

Толкова много интересни случки стават по време на живота на средностатистическия студент, че е трудно, самият той след това да си ги спомни. Те потъват сред онова безбрежие от бира, вятър, слънце, висене с приятели по боксерки пред някой студентски блок, мързеливите погледи след дългокраките мадами, броенето на стотинки за хляб, шляпането на карти, опита да набиеш нещо в главата си за трите дни учене преди изпита, след това за следващия и т.н. Да видим, какво все пак ще си спомня...

Айкидо

Беше важно да се спортува. Един колега ме накара да се запишем на айкидо. В началото бяхме нелепи. Сенсей Цветанов, дори ни записваше с камера, докато се хилеше, а ние се борехме със стомасите си, които искаха да изхвърлят цялото си съдържание, по време на задължителната загрявка, започваща с обиколка на залата с кълбета напред и после кълбета назад.
После се понаучихме. Използвах заученото, за да правя кълбета в Хелоуин и Маската, като преди това загрявах с 4-5 литра бира. На всички им беше забавно, а мен ме болеше чак на другия ден.
Бяхме се специализирали в това, да се натъпчем до откат преди тренировка, /с банички и боза, близо до стадион Академик, където тренирахме/, а след това да се опитаме да не драйфаме. Успяхме в това начинание. Това е най-голямото ми постижение в айкидото!

Вътрешният турнир по футбол на СУ

Докато сме на спортна вълна, да не забравя, че в Софийския Университет, на всеки семестър се провеждаше /вероятно продължава/ вътрешен турнир по футбол.
Като бивша „млада надежда” на един световнонеизвестен отбор, в който не записах и минута игра в мач, и откъдето бях прогонен затова, че не тичам и дори една тренировка не мога да издържа като хората, аз реших, че е мой дълг да организирам състудентите си философи, и да направим отбор, който да печели турнира оттук до нашето завършване...и може би дори да се превърнем в легенда на Университета!

Първият опит завърши безславно. От 7 играчи, ние едва събрахме пет, за да започнем мача. Централният ни нападател беше много ерудирано генийче, с очила с диоптър 7. Само че по време на мач не играеше с очила, за да не ги счупи и се ориентираше в обстановката по звука. Съперникът ни вакара четири гола, а за капак аз си вкарах автогол...но пък беше красив!
За участията ни, които продължиха, благодарение на моята упоритост и умение да вербувам хората за загубени каузи, мога да кажа, че продължиха да бъдат толкова трагични с едно изключение –в една от годините записахме победа.

Отборът ни тогава носеше екстравагантното име: „Деца на Времето. Цветина Рачева”. Бях го кръстил така заради асистентката ни по Онтология, г-ца Цветина Рачева, която по време на едно от упражненията ни каза – „Вие все пак сте деца на времето си”. Тъпо, но ми остана в главата, както обикновено става с тъпите неща.

Преди първата ни среща от груповата фаза - / в турнира понякога участваха над 60 отбора/ - аз отидох рано на игрището - /в Борисовата градина, където в момента има изградени хубави терени, а по онова време беше сгурия/. Съблякох се по екип и започнах професионално да загрявам. Един от съперниците ни дойде при мен и попита – „Вие ли сте `Деца на Времето..`?” С много сериозно изражение на главен герой от „Кръстника” аз отговорих утвърдително, след което разказах, как в този отбор сме се събрали бивши играчи на професионални отбори, как за малко да бием спечелилите турнира миналата година /бяхме загубили само с 1 на 4 от тях/, и т.н. Лошото в ситуацията беше, че оставаха 5 минути до началото на мача, а от великия отбор „Деца на Времето. Цветина Рачева”, на игрището бях само аз!

В крайна сметка, останалите се изсипаха накуп. Бяха със зверски махмурлук. Вратарят ни Милен, /който не беше много снажен за вратар – 171 сантиметра и към този момент около 95 килограма/, беше с големи черни очила, които не искаше да свали за нищо на света, защото смяташе, че в този момент слънчевата светлина може да го убие...Не е за вярване, но в този мач, той спаси две дузпи. Карнобатският ни стопер Петко Академика /академик по ракиените науки/, успя да уцели една топка, тя влезе във вратата и победихме с 1 на 0. Беше славен ден!
Опитите ми да участвам в турнира продължиха. Веднъж, след като „философският” ни отбор загуби всички мачове и нямаше шанс да излезе от групата, а оставаше последна среща, другите се отказаха да играят. Аз успях да убедя няколко студенти от Художествената Академия да играят с мен на другия ден...бях готов – като истински капитан – да изляза и сам срещу противника, но нямаше да ми позволят дори да започна мача. Благодарение на своето „дар слово”, навих момчетата от Академията. Загубихме с 0 на 10!

Субрекцията

Не може в студентските истории, все пак да не стане дума и за лекциите. Доцент Искра Цонева ни преподаваше естетика. Залата по време на нейните лекции винаги беше пълна. Веднъж, започна да ни говори за Кант и терминът „субрекция”. Докато слушах, аз успях да изградя пълна представа, какво точно представлява този термин и написах „Ода за субрекцията”. Тя е следната:

Ода за субрекцията

Висиш над кофата с лайна безмерна
И душиш миризмата ефимерна.
Тя не усеща своя дъх,
А ти – макар че си нищожен плъх,
Си – все пак –нещо повече сега,
Понеже знаеш що е тя!

Дори да се удавиш в лайната гъсти,
И кафеникава субстанция да пипат твойте пръсти,
Ти – ще си сред интелектуални висини,
А кофата с лайна ще души собствените си мъгли.

Кое е чувството, което кара ме така да разсъждавам,
Ще кажа без да преувеличавам.
Тъй, както назоваха го на лекция,
Туй ще да е – СУБРЕКЦИЯ!

Та такива неща за лекциите.

Най-вкусният обяд

Бяха гладни години. Сега студентите ходят на лекции с лимузини, а тогава нямахме пари дори за карта за градския транспорт, въпреки че беше субсидирана от държавата и беше наистина много евтина.

Парите, които ни даваха, обикновено свършваха в сряда. Оставаха четвъртък, петък, събота и неделя. Тогава се започваше голямо обикаляне. Кой, къде и какво има за ядене!
С едни приятели се отправихме към Филип, който имаше рожден ден на предишния ден. Все нещо трябваше да е останало. Трябваше, но нямаше. Нито торта, нито дори сандвичи. Обаче имаше водка. Филип пък дълго рови в един шкаф, откъдето извади стар, но ставащ за ядене след яко препичане хляб. Пекохме хляб в малката му скаричка, пихме водка и слушахме Red Hot Chili Pepers! Това беше най-вкусният обяд! Колкото и да беше корав, хлябът се топеше още в устата!!!
Стига засега...като се сетя още истории, а те са много, ще разкажа и тях.

Да убиеш присмехулник

2011-04-12T15:46:00.000+03:00

Живея в Бояна. Още като бях доста малка в квартала, близо до нас построиха един китайски ресторант. Огромен. Нещо средно между мавзолей и културно-исторически център с елементи на китайски дворец и гигантски куб.

Ама като казвам огромен си представете квадратна сграда около четири етажа, ако не и пет. Странна концепция. Сигурно някой от вас го е виждал като минава по пътя за Драгалевци. (Всичко това ви го разказвам с думи, а не с картинки, защото ми е малко неудобно да мина оттам и да го снимам. По-натам ще разберете защо :)

Та, като живеещи наблизо любители на китайско ядене дори отидохме веднъж, не беше хич вкусно, но и отвътре сградата изглежда по същия нелеп мегаломански начин.

Та този китайски ресторант просъществува много кратко, затвориха го. След това казваха, че е станал публичен дом. Това също не продължи твърде дълго.

Понеже ресторантът е на пътя ми за вкъщи, минавам оттам почти всеки ден, поне по два пъти. Лека-полека започнах да се чудя все повече какво се случва в момента там и в крайна сметка почти се обсебих от този въпрос. Дори започнах да минавам малко по-бавно покрай него, за да имам повече възможност да го разгледам. Дълго време не виждах нищо освен едно гигантско куче, което лежи отпред и будка за охрана, която нощем свети. После, обаче, се появиха и един-два светещи прозореца на последния етаж. Любопитството ми вече премина нормалната граница – значи вътре все пак има някой, който прави нещо, но не знам какво. Ужас!

В главата ми лека-полека се породиха различни предположения за това какво се случва там, естествено, всичките бяха криминални сюжети от всякакъв вид. При това всичките мащабни – все пак сградата е гигантска.

Трябва да кажа, че цялото ми вълнение в никакъв случай не беше свързано с идеята като разбера да съобщя на полицията или нещо такова. Просто страховито силно любопитство. А и в крайна сметка, този ресторант би могъл да е прекрасен декор на някой екшън и някак си това въвлича човек в съвсем странни идеи и предположения.

След светещите прозорци имаше затишие, в един момент дори свикнах с идеята за тях, но тогава китайците направиха нещо още по-странно! Започнаха да излагат мотопеди на стълбите на гигантския вход, но без да отварят решетката на двора към улицата (?!), без да има табели, абе нищо – китайски ресторант с огромно куче, окаяна будка за охрана и няколко излъскани шарени мотопедчета отпред. Озадачаващо. Това прикритие ли е, лошо замислена търговия или, може би, нелегална търговия, свързана с нелегално сглобяване на мотопедите от малки дечица в тайно подземие под сградата?

Ето такива въпроси ме терзаеха винаги като минавах оттам или просто като се сетя.

Нямаше как, трябваше да кажа на някой вкъщи. Беше малко сложно, защото се бях поувлякла със следенето на китайците, но ако знаят нещо повече, което аз не знам? В крайна сметка се оказа, че всички имаме вълнения покрай ресторанта, но нова информация не добих.

И така, една вечер се прибирам много късно с колата, към 1-2. Минавам покрай ресторанта и виждам кола, спряла отпред. Абсолютно се вцепених. Спрях колата, дори се сетих да си спра фаровете, като правят истинските шпиони по филмите. Една китайка слезе от колата, отвори гаража, колата тръгна навътре и последва моето разочарование - семейство, което кара сравнително старо комби. На задната седалка даже седеше малко дете в детско столче. Всичко изглеждаше повече от нормално.

Изчаках ги да се приберат и потеглих. От една страна вълнуващо – все пак видях обитателите, но от друга… засрамих се.

Историята си продължава – все така нищо не знам и мястото продължава да ми е интересно, но съвсем некриминалното семейство, което видях ми създаде едно гузно чувство, което пречи на шпионските ми набези.

Почистването на 02.03 (South Park)

2011-04-04T13:58:00.000+03:00

И така, събрахме се в 11:00, на втори Април в Южния парк. Бяхме малка, но упорита група и за няколко часа изчистихме добре 2 малки участъка от реката. Идеята да я изчистим се оказа доста амбициозна и затова ще продължим и следващите съботи, докато успеем.

Събрахме към 40тина чувала с боклуци:

Имаме съвсем скромно количество снимки, за което съжаляваме, но така се ентусиазирахме от чистенето, че не снимахме много, но за сметка на това резултатите ни са добри:


След почистването... Съвсем друго е да погледнеш от мостчето шумолящата река и да я видиш чиста :)

Положението на реката в Южния парк (както и повечето реки) никак не е добро, защото има коритото е пълно с много клони и дървета, които събират и оплитат страховито количество боклуци... Но всичко може да се изчисти, ако човек има малко желание и време, а удоволствието да видиш подобни купчини изчезнали е голямо:

ПРЕДИ

СЛЕД

ПРЕДИ

СЛЕД

Ще продължим да чистим, докато се преборим с боклуците!

Следващата събота (09.04) пак ще сме там от 11:00, ще се радваме ако дойдете - колкото повече хора чистим, толкова по-хубав резултат ще има :)

ПС Ако решите да се включите си носете по възможност гумени ботуши, за да не се цапате и мокрите, по-здрави чували и хубави ръкавици.

Радио НЕТ: Сериал на Ружа, 9 г.

2011-03-25T12:07:00.027+02:00

В Радио НЕТ измислихме сериала като начин да се говори по-дълго, без да има формата на предаване, подчинено на една тема. Което като се замисли човек, е не само досадно, а и в някаква степен агресивно към слушателя: "Сега аз ще ти говоря за нещо, което е много важно, защото аз така смятам, а ти ще слушаш".

Слава богу, на хората се случват премного неща, които не могат да влезнат в кутийките на една програмна схема - това е сериалът. По между си ние го наричахме риалити радио, не само на подигравка с модния тогава формат на режисирани биг брадъри, сървайвъри и т.н., а защото и тогава и сега мислим, че обикновения живот с най-всекидневните ситуации е най-интересният пъзел за редене.

Ще ви пускаме неща от Радио НЕТ, защото въпреки неговия прекрасен пример, такъв вид радио не беше последвано у нас. И тъй като сме уникални и непостижими, нашата продукция е неподвластна на времето. Удивително е, че тези неща не са мръднали вече десетина години.

Чуйте сериала на Ружа, 9 г.

Сега Ружа е на 16 години и е много по-мълчалива и отново мисли за бъдещето си. Дали да стане психолог или артистка, или може би нещо друго. Все така чете по много, свири на пиано без никой да я кара, интересува се от астрология, ходи на актьорски курсове и изобщо не учи в училище. Много е красива. Трите й сестри все така я възпитават и наставляват, а тя все така мрачно и упорито се съпротивлява - някои неща не се променят никога. Кое е най-характерното за Ружа? Това, че не можеш да я опишеш, наистина е много особена. Като я погледнеш в очите сякаш огън хвърля искри, а е сдържана и рядко изразява емоции. В нашето ревливо семейство тя е най-неревлива. Милото й красиво лице е толкова привлекателно, че хората дори подсъзнателно се опитват да общуват с нея и много често биват попарени от нейното разсеяно безразличие. Казват ми, че нещо съм объркала текста. Явно и аз не разбирам колко е особена Ружа.

Малка история с магазин

2011-03-23T12:27:00.004+02:00

Беше някъде миналата година есента. Прибирам се към вкъщи и по път спирам до един от кварталните магазини.

Излизам от колата и към мен идва едно дребничко момче на около 7-8 години, страшно симпатичен, но с леко загубен вид:

- Искате ли да си купите една картина?

Човекът беше изключително ентусиазиран и доста сериозен - в никакъв случай въпросът му не беше молба, а съвсем сериозно предложение, на което няма как да откажеш. И не отказах. По външната страна на сградата бяха подредени доста картини, всичките с различни концепции, много хубави. Метнах се да ги разглеждам, защото трябваше да реша коя най-много ми харесва, в крайна сметка нали си купувам картина.

До картините пред магазинчето, на една маса седяха други две деца - момче и момиче, на вид по-големи от продавача на картини и на ръст, и на възраст, и рисуваха.
Или поне така си мислех аз. Всъщност се оказа, че дребосъкът си е организирал манифактура: той рисува най-важните неща - примерно човечетата, животните, очертанията на облаците и слънцето, а другите двама оцветяват. А това не беше лесно, защото той имаше страшно голям скицник и да оцветиш една от картините с моливи хич не е лесно. И така - той рисува основното и търси клиенти, а те оцветяват.

Избрах си картина:

- Тази е страхотна! Колко струва?

- Пет лева!

Нямах точно и влязох в магазина. Влизам, казвам нещо, а момичето на касата ме поглежда поразена:

- Ти знаеш ли какво има на твоята тениска, кой е нарисуван??

Тази моя тенниска е специална - има щампа на Муминтрол.

Не знам колко от вас са чели Невидимото дете или някоя от другите прекрасни книги на Туве Янсон за Муминтрол и неговите приятели, но аз не познавам почти никой, извън моето семейство, който изобщо да е чувал за Туве Янсон. Не се дължи на нищо друго, освен, че за 20 години един път не пре/издадоха нещо на Туве Янсон, чак сега преди 1-2 години се появи цяла чудесна поредица книги, които силно ви препоръчвам.

И така изведнъж срещнах някой друг, който ЗНАЕ! Нещо като онова пуберско чувство, когато си на 14 и някой друг е чувал за някоя група, която е достигнала до теб от презаписа на презаписа на касетката на сестра ти. На мига този човек ти става близък по един много специален начин.

Чувството не беше само мое и се заговорихме за Муминтрол с гигантско вълнение, как майка й като малка й е казвала, че е проклета като Малката Мю, за сборника Невидимото дете с розовата корица и как я търси отдавна и не може да я намери.

Оттогава всеки път като ходех там имаше нещо заговорническо в кратките ни разговори - ние ЗНАЕМ.

Като тръгвах тя излезе с мен и стана свидетел на това как купих картината - беше възмутена:

- Стига вече, колко пъти ти казвам да не правиш така?!!

Продавачът на картини беше неин син, което още повече ме заплени.

* * *

Няколко седмици след това на Славейков видях старото издание на Невидимото дете с розовата корица. На всичкото отгоре имаше две бройки - за мен и за нея. Както винаги правя, взех че се притесних, не отидох веднага да й занеса книгата, а когато отидох я нямаше в магазина, беше се преместила на друга работа.

Успях да взема телефона й от жената, която беше там, но естествено, от притеснение и вълнение взех, че загубих и него. Това беше малко преди последната Нова година.

Така че моля, ако някой от вас случайно познава Юлика да й каже, че при мен има едно Невидимо дете за нея, което я чака.

South park: Пролетно почистване

2011-03-21T10:58:00.002+02:00

Да се съберем с приятели, за да изчистим боклука!

Програма минимум: да изчистим реката в Южния парк

Най-добре си носете чували, гумени ръкавици и може би ако имате гребла или лопати за по-упоритите боклуци :)

2 Април, събота, 11:00

Сборен пункт: Сцената на голямата поляна в Южния парк

Радио НЕТ: Сериал за женския пазар

2011-03-15T11:16:00.004+02:00

Време беше!
По Радио НЕТ има сериали, кръстословици, вицове, страшни истории и още ужасно много други неща... Лека по-лека ще ги чуете и ще видите за какво става дума :) А като за начало можете да чуете сериала за Женския пазар от Надя Хамдан и Невена Даневска.

Слушайте ТУК!

О, Вазов!

2011-03-08T10:22:00.001+02:00

Щом те лицезра великолепно поседнал на Московская и Раковская радости и скърби захващат да бушуват в душата ми. Тупа ли тупа сърцето на тогоз, който те доближава...

От ъгъла на Искър и Раковска до паметника на Иван Вазов сигурно има 200 м. Бях забелязала, че ако успеех да ядосам достатъчно майка ми преди Вазов, тя се обръщаше към мен с отвращение:

- Марш в къщи!

Много важно беше това да се случи именно ПРЕДИ, а не СЛЕД Вазов, защото след паметника вече разстоянието й се виждаше опасно, за да се прибира само едно малко, макар и гадно дете.

Става дума за всекидневните, крайно досадни разходки на майка ми и брат ми до Братската могила в Парка на свободата. Ужас! Не е ли това краят на света!!! Защото трябва да се ходи до там и обратно?!? Щом искат нека си ходят, аз оставам... но не! Майка ми хващаше брат ми под ръка и се тръгваше. Никакви молби не помагаха.

Нямаше никаква идея да оставят човека (макар и малък) на мира да си чете, да си седи сам и да си мисли.

Не! Трябваше да ме влачат с тях... На всичкото отгоре си “упражнявали английския” – значи бъкел не разбираш и нищо не можеш и да кажеш.

Като не щете с добро... на ви секира...

О, какво започваше!

С ужас и възхита сякаш и сега го виждам малкото чудовище (моя милост) как се влачи по Раковска.

Започва се с леко и съвсем справедливо мрънкане: Защо не ме оставихте вкъщи, защо ме мъкнете и т.н. Някак не върви от самото начало да забиеш горно до с крешчендо.

Те вървят пред мен и не ме чуват. ТЕ НЕ МЕ ЗАБЕЛЯЗВАТ! Това е тяхната жалка тактика: мрънкай си колкото си щеш!

О-о-о-о-о! Аз мога още много неща, о-о-о! Ще ви скъсам нервите, жалко, че имам толкова малко време.

Удрям го на молба, колкото да съм опитала и това. Разибра се, че не помага. ТЕ тържествуват. Вървят пред мен, не се обръщат, долитат английски думи.

Вече не мрънкам. Направо вия. Като на селско погребение, макар че не съм била никога. Дивата ми кръв кипи. Гневът ми е праведен. Защо не ме оставят на мира. Не искам с тях. Те си говорят само двамата. Кога ще се връщаме? Къде сте тръгнали? Не искам в Парка! Не ми се ходи!! Защо никога не правим това, което аз искам!!! Или защо не се разхождате само вие, аз не...

Пресичаме Дондуков. Врагът е непоклатим. Шансовете са 50:50. Но аз съм сама, а те са двама.

Нямам много време. Единственият ми съюзник е стръмнината на Раковска. Те се задъхват и са леко раздразнени. Но не и аз! Засилвам темпото, минавам на нечленоразделни звуци – действат крайно изнервящо. Отминаваме операта, не ме поглеждат.

Сега или никога. Няма да им се дам да ме мъкнат до Парка! Ей го Иван Вазов.

Мятам се на земята. Не е достатъчно, трябва и да ме видят. Но те са на няколко крачки пред мен и увеличават преднината.

О-а-а-а-а! Отчаян вик настига англоговорящите. Те леко се обръщат, но без да прекъсват разговора, разсеяно продължават.

И тогава Радецки пристига със гръм!

Застигам ги и заставам пред тях. Гледам ги с укор. По лицето ми са размазани сополи, мръсотия и сълзи.

Представлявам жалка гледка. Но това не е унижение, това е борба.

Изравняваме се със седналия Вазов. Той седи, а аз да ходя?!?

...Боли ме корема-а-а!

Гръм от небето:

-Марш обратно вкъщи!

* * *

Не винаги успявах. Но тези разходки бяха първите битки за свобода. Оттогава все повече не понасям да се разхождам. Надявам се, повече роднини да прочетат този текст, да вникнат в тежкото ми детство и да ме оставят на мира.

Победителите от конкурса "Градски пъзел"

2011-03-01T12:31:00.001+02:00

Днес приключи конкурсът за снимки на Малки истории "Градски пъзел"!
Получихме 161 чудесни снимки, които заедно наистина образуваха много интересна картинка на града. Можете да ги разгледате ТУК.
Участниците в градския пъзел предизвикаха голям ентусиазъм в нас и за това още преди конкурсът да приключи, твърдо се убедихме, че трябва по-често да организираме подобни събития.
Още от самото начало на конкурса започнахме да се чудим как точно да изберем победител, при положение, че толкова много снимки ни харесват. В крайна сметка се спряхме на цяла серия от снимки, които образуват пъзел на града.
Много благодарим на всички за участието - пъзелът се получи страхотен! Очаквайте скоро пак интересни дейности, в които да се включите :)

И така, ето ги и победителите...!

Градското небе на Уляна Матева е снимката, събрала най-много гласове от читателите на Малки истории:

И градската серия на Снежана Онова, която е прекрасен фоторазказ:

Градски павета...стъпки. Около "Халите"

Пъзел от историята, в заден двор... на Централната баня.

Софийски момчета... пак там.

Може да е черно-бяла...

...и музикална... бул. "Витоша"

...и практична!

...и красива и огнена през зимата, ул "Денкоглу", пред галерия "Снежана"...

А, един обущар... в една галерия си седи сам... галерия "Снежана"

...може да бъде и цветна-многоцветна :)... бул "Христо Ботев"

...портрети... пред Александър Невски

портрети...

градска рисунка...

една българка... на жълтите павета

10 минути

от един

софийски Mall...

Град в картинки

2011-02-23T09:48:00.002+02:00

Понякога не е лесно да ти хареса София, има предостатъчно начини да не я харесваш.

Има и предостатъчно начини да ти харесва. Аз обичам много неща в града, някой от тях понякога изглеждат глупави, други са разни дреболии, които обикновено не забелязваш...

Харесват ми олющените мазилки по сградите. По-интересно ми е да ги разглеждам, знам че не е лошо да се боядисват фасадите понякога, но изобщо не ми изглеждат добре старите сгради в центъра, когато ги боядисат ярко-оранжеви. Разбираш много повече за обитателите, когато къщата е оставена, така както си е...

Приятно ми е да шпионирам хорските балкони. Абсолютно съм съгласна, че не е хубаво, но е трудно да не се заглеждаш, когато е толкова интересно:

Разбира се, ми харесват и странните преплетени жици, за които може би се сещате от един друг малък разказ в Малки истории специално за тях... Така че се повтарям, но картинката без тях не е пълна.

Харесват ми старите коли, които някой си ги обгрижва. Първоначално ти изглеждат просто зарязани на улицата, но като се вгледаш, разбираш че някой има отношение към тази странна порутена кола Странни са тези отношения между хората и старите им коли - чичовците с Москвичите, които прекарват събота и неделя в ремонт на колата пред блока....

Харесват ми и много други неща. За тях някой друг път ще ви разкажа.

Градски пъзел

2011-02-15T10:14:00.002+02:00

Започна втората част на конкурса, организиран от Малки истории, "Градски пъзел"!

Можете да разглеждате и да гласувате за всички снимки, които ви харесват от 15.02 до 28.02 на страницата ни във Фейсбук:

Ако нямате профил във Фейсбук можете да разгледате всички снимки от конкурса тук.

На 01.03 ще бъдат обявени победителите - снимката избрана от читателите на Малки истории и снимката избрана от редакторите на сайта.
Успех на всички! Ще бъде вълнуващо гласуване, защото освен че са много, снимките на всичкото отгоре са хубави и интересни :)

Очаквайте скоро...

2011-02-12T16:32:00.003+02:00

Нещо липсваше на малките истории...
Радио НЕТ също ни липсваше...

На всичкото отгоре двете си и приличат много - хем са НЕТ, хем са пълни с истории...
При това положение нямаше как да не ни хрумне, че Радио НЕТ може отново да прозвучи през Малки истории.

И така - Малки истории и Радио НЕТ ще се обединят в този блог. Лека-полека ще бъде качен архивът на радиото и всеки ще може да слуша и да си сваля записите, които му харесват.

За да очаквате и да се вълнувате още повече от това какво и как ще се случва занапред, можете да чуете едно мааалко пърченце:

Лина разказва как мрази да спи...

Хипопотамите в Южния парк

2011-02-10T12:11:00.001+02:00

Като малка мислех, че в Южния парк живеят хипопотами. Заровили са се и си подават само върха на носовете, за да дишат.
Ето тук можете да видите едно кротко семейство хипопотами, което си почива на сянка:

А вчера видях, че някой е нарисувал на носовете на хипопотамите разни неща, така че ако си Супер Марио и случайно си подскачаш по тях можеш да си събереш от яките гъби, които те уголемяват:

... или да спечелиш Оскар?

Лего

2011-02-07T11:11:00.001+02:00

Тези дни докато се разхождах из центъра видях обява "Изкупувам комплекти лего, Емил".
Не знам защо, но доста се учудих, после ужасно се възмутих като си представих как си продавам пиратите, сивия и черния рицар, всички безценни малки тухлички и механични части, събирани с години и опазени с толкова много старание...
Не снимах обявата и сега съжалявам, но малко по-надолу ми се изпречиха ето тези герои:

Имат доста революционен вид и страшно ми харесват. Явно нещо заговорничат, може би срещу Емил. Презряното лего, тръгнало на последен поход срещу врага!
...Борбата продължава!

История за спирката на Ректората

2011-02-01T16:52:00.000+02:00

История от Стефан

В един от безумните периоди в живота ми преди много години, в една не чак толкова студена зимна вечер, се чудех дали да се прибера да спя, или да отида да ям някъде навън...и в крайна сметка реших да се разходя.
Рейсът ме изхвърли на Народната библиотека и замина за гараж. Аз пък се настаних на спирката на Ректората и започнах да чакам...беше около 11 и половина вечерта...оказа се, че последният рейс вече е минал...малко по-малко го разбраха всички очакващи някакъв публичен превоз и се насочиха към такситата.

Аз обаче в пристъп на ярост, съчетана с инат, си казах - `няма да мърдаш оттук, докато не дойде първият рейс...когато и да е – ще се качиш на първият рейс, който мине оттук`...Дойде към 5 и половина сутринта...или 6 – вече не си спомням точно...Към 3 през нощта стана много много студено и започнах да се набирам на самата спирка, за да се постопля. Една патрулна кола обикoли маршрута си няколко пъти и всеки път полицаите вътре ме гледаха подозрително...не ме питаха обаче дали не искам да ме откарат до някъде...на топло
Дочух и разговор на таксиджиите - `този стои тука от три часа`, мислех си да ги поправя, защото по това време часовете бяха станали почти пет, но само се засмях, не че ми беше смешно...

Спирката на Ректората вече няма как да бъде заличена от паметта ми...а и вече не мога да чакам рейсове...на втората минута се изнервям и започва да не ме свърта на едно място, сигурен съм, че онази зимна нощ прекарана на спирката има нещо общо с това.

Кое е това място?

2011-01-27T10:52:00.000+02:00

Днес има загадка - познайте кое е мястото на снимката :)
Аз лично страхотно се учудих, когато го видях, защото съм минавала толкова много пъти оттам, без да го видя... Пък ми казаха, че нотите си седят там отдавна.

И така - познавайте!

...и все пак тя се върти

2011-01-25T11:58:00.000+02:00

Всеки знае, че Земята е плоска.
Всеки вижда, че земята е плоска.
После се намира някой, който казва, че е кръгла.
Аз, обаче, изисках доказателства. Едно момче каза, че Земята се закръгля там, където Раковска завива след Славейков (в посока към Първа градска).

Веднага се убедих - то е очевидно: Земята се закръгля.
А пък момчето като порасна стана мой другар в живота. Така си живеем дълго и щастливо, защото от малки се убедихме, че Земята е кръгла

Царедворците

2011-01-12T12:11:00.004+02:00

ВЪПРОС: Какво е общото между женското гингко билоба, човекът-трабант и Ленин???
ОТГОВОР: Царската градинка.

Царската градина, зад двореца и от двете страни на Природонаучния музей е дом за тълпа необикновени обитатели. Те са мои приятели, ходя да ги навестя всеки ден и ги разделям условно на четири групи: дървета; социалисти; буржоа и постмодерни личности.

ДЪРВЕТАТА

Градината на двореца има много необикновени дървесни обитатели, но сред тях особено място в сърцето ми имат три банди:

Мъдреците

Двамата мъдреци, прекрасни и всеотдайни са при Хълмчето на шейничките (същото, което наричаме нелюбезно „насраното“, когато няма сняг) – в продължение на стотици години кленът и дъбът на хълмчето до чешмичката създават аристократична и вълшебна обстановка в забързания ден на хората, които минават напряко от Руски до спирката на тролей №9 на Александър Невски. Имат си документи и се гордеят с тях – табелки с надпис „Защитен природен обект – ВЕКОВНО ДЪРВО“. Обектите са прегърнали своите табелки и разперват клони към вечността, за моя радост и възторг.

Госпожа Миризливка

Този динозавър, стигнал до нас благодарение на упорството на китайските императорски градинари е гингко билоба. Но не какво да е гингко, а женско. В продъжение на много хилядолетия, тази последна оцеляла брънка между семейство папратови и дървета наесен ароматизира царската градинка с нежен аромат на повръщано, което човек понякога занася у дома, заедно с настъпено плодче на подметката си. Женското гингко ражда плодове, които се оплождат от мъжките индивиди, но тъй като тези плодчета миришат наистина зле – женски индивиди почти не се засаждат. Затова госпожа Миризливка от Царската е много ценена и обична. Поне за мен.

Моите приятелки лиани оформят пространството по свой вкус

На мястото, което вероятно е било любимо място за следобеден чай на обитателите на двореца живеят красавиците-лиани. Сега през зимата изглеждат като растителна версия на статуята на Лаокоон и синовете му, нападнати от морското чудовище, но това е само асоциация.

Истината е, че тези лиани са дали възможност на не едно и две градски деца да се катерят по дървета, включително и на мен.
Когато първото ми куче – огромна немска овчарка със скромното име Доктора успяваше да ми се изплъзне, аз се покатервах на дървото, за да го накарам да ме облайва безпомощно отдолу и молех минувачите да го задържат докато сляза и го вържа отново, но това е отделна история, която ще разказвам друг път...

БУРЖОА И НИМФИ

Момчето с рибата е като че ли единственият автентичен обитател на царската градинка, макар и бракониер. Разголен и концентриран, той е уловил грамадна риба, която завинаги се извива в ръцете му, докато той я слага в торбата си. Жал ми е за тази риба, но и за него ми е жал – той е любим обект за подигравки и току се сдобие с червен нос, множество дъвки в очите или пък торба на главата. Водата в неговото езерце-локва ту я има ту я няма, но затова пък той си седи винаги там със своята риба и я гледа унесено дори през дъвките.

Металната нимфа може да е приятелка на момчето, но може и да не е – засега мълчи. Произходът на нимфите ми е неизвестен – каменните изглеждат социалистически, но пък липсата на предназначение ме кара да ги категоризирам отделно. В косите на каменните нимфи живее чудесен мъх, който си сменя цвета през годината и им придава колоритен природен вид.

СОЦИАЛИСТИТЕ

Владимир Илич си почива

Ленин изглежда е бил твърде уморен да сочи към космоса с протегната длан през дългите години на пост пред бившия Партиен дом. Сигурно затова преди 20-тина години го сложиха да си полегне пред входа на етнографския музей, подпрян на странен експонат от дърво, представяляващ нещо като преса за вино в гигантски мащаб.

Мъчениците стоически понасят своята орис и не помръдват

Защо някой ще остави тези хора да страдат в продължение на толкова много години е въпрос, който ме терзае вече 25-та година. Като човек с особено отношение към каменните и металните хора в градинката изпитвам скръб и съчувствие към тези вързани, изстрадали хора, които продължават да страдат ден след ден, обречени на вечно страдание от своите създатели. Сигурно са искали да ни кажат нещо, но аз лично не знам какво е – вероятно нещо за тъмното минало на това място и нещичко за безбрежното щастие, което ни е дарил социализма...

Свободния измъчен не го коментирам, понеже ме е страх от него. С образователна цел се престраших да му направя портрет, но не погледнах в мъртвото му око.

Макар и да не страдат открито, трудовите хора (с кирка, парцал и лопата) също имат угрижен вид в контраст с посланието за безбрежното щастие

Щастливи при социализма явно са били майките и децата – те са единствените, които неизменно се усмихват – в сняг и на шарена сянка, двете майки и дечицата им играят на конче завинаги.

Червените са хора от простолюдието. За това свидетелстват странните им черепи и глуповатият израз. Те са по-дребни от другите и са разположени разхвърляно в задната част на градината, създават масовка. Напоследък се присламчиха в близост до Човека-Трабант и понеже споделят неговия цвят се чувстват малко по-важни.

ПОСТМОДЕРНИТЕ ЛИЧНОСТИ

Освен наркоманите, които обичат да прекарват вечерите си на едно от двете възвишения в градината, там обитават още три незабравими странни персонажа:

Винаги в лошо настроение Противният Акордеонист е заел ключово място пред любимите ми дървета и свири неразпознаваеми мелодии на противния си акордеон, създавайки противна атмосфера вече повече от десетилетие. В студ и пек Противният Акордеонист проследява с оргомните си очи зад огромните си очила минувачите, свири и сигурно малко се чуди защо почти никой не му оставя стотинки. Аз мисля, че е защото е именно Противен Акордеонист, но малко ме е страх от него и никога не бих му казала. Понеже тайно ме е страх от него, винаги го заобикалям по обходната алея и когато е там никога не сядам на любимата ми довлечена пейка под вековния клен. Когато го няма обаче, хвърлям топка на кучетата по хълма на поразия и се радвам, сякаш е празник.

Безформеният се появи в градинката преди около 15 години. Мисля, че тъгува за безформените си роднини на входа на Южния парк и затова е винаги много сърдит. Преди няколко лета някой грубо беше надраскал на него „Обирай си изкуството“, но времето заличи буквите, макар че, сигурна съм – Безформеният не е забравил обидата и ще се мръщи на минувачите вовеки.

Портретната снимка на Човека-Трабант не разкрива тялото му – класически трабант в размер 1:1. Това е нарочно, понеже исках да ви запозная с тъгата на лицето му, а не с анатомичните му особености, които го превръщат в посмешище за дечицата, преминаващи през градинката на път към ледената парзалка пред Народния театър. Чертите на Човека-Трабант издават тъга и отчаяние, мисля, че вече е разбрал, че скоро няма да си има Бентли и това го прави откровено нещастен.

ЛИЧНОСТИТЕ

Макар да не им е обърнал много внимание в трудовете си, Радичков днес е пръв приятел на гълъбите, някои от които обичат да поспрат в забързания си ден, кацайки на главата му. Радичков няма нищо против и стои мирно, за да не се хлъзнат случайно, защото е приятел на животните.

Вапцаров си има и лопата и тефтерче. От всички в градинката той е екипиран най-добре и останалите го уважават. Мисля, че леко завижда на момчето с рибата от хълма, но остава верен на моторните си песни, а на лицето му дори се появи лека усмивка, когато започна дългия ремонт на водопровода на паветата пред него – вижда се, че е доволен от научно-техническия прогрес. Но лопатата я държи все така гордо.

Тук съм некомпетентна. Като дете си мислех, че Брадатият е Димитър Благоев, но сравнен с барелефа на едноименното ми училище установих, че хич не си приличат. Някой изказа нелепото предположение, че бил Петър Дънов, но Брадатия го познавам от времена, когато Дънов категорично не беше обект на увековечаване, тъй че не е той. Който и да е Брадатият – той е привилегирован – единствен от всички в парка седи на свой стол, изглежда малко уморен, но е доволен.

СЪСЕДЪТ

Недалече от шарената компания, отделен от другите от сградата на Природонаучния музей живее и мръзне в самота един необикновен мавър. Александър Сергеевич е вперил поглед в мътното бъдеще и някак упорито и настойчиво е обърнал гръб на цялата суетня на царедворците.
Бюстът на Пушкин зад Руската църква се появи през миналото десетилетие и е любим монумент на абонираните за това място кокери и лайки - препикават го усърдно, с уважение всеки ден, а той благосклонно стои на пост в своето лично пространство. Понякога безсъвестни хора акат зад него, но винаги почтително, с извинение, вижда се по следите – неудобно им е, че го ползват за низки цели, но просто няма как...

* * *

Благодаря, че се запознахте с царедворците. Сега са мрачни, защото не обичат зимата, ще ви напомня за тях отново, когато всичко е зелено и красиво – г-жа Миризливка и Мъдреците заслужават да бъдат видени в пълната си прелест.

Стела

ПС Царедворците вече не живеят така, както преди. ТУК можете да проследите тяхната съдба...

Чичо Стоичко

2011-01-06T11:45:00.001+02:00

Обади се Стела да ми каже, че минала край паметника на Левски и говорила с жената, която продава сребърни бижута на студа. Тя й казала нещо, което предчувствахме. Отдавна не съм виждала чичо Стоичко да седи под колоните. Никой не беше чувал нещо за него, въпреки че го споменавахме.
А чичо Стоичко починал преди три години.
Запознахме се преди десетина години - винаги беше там, на това мръсно, облепено с опърпани плакати място, вмирисано на урина и сиротност.
Загадка е как толкова супероживено място е толкова запуснато.
Беше артистичен, с очила и брада, дълга коса, безформена шапка, беше добър и интелигентен, седнал сред хаос, който сам създаваше. Продаваше камъни.
Ле-ле, ако ме чуе… Как камъни!… Та това са кристални породи, пирити, малахити, хризолити, сталактити, пещерни аметисти, лазурити…
Работех наблизо и всеки ден минавах покрай него. Опитвах се да се промъкна незабелязано, защото винаги ми подаряваше нещо - най-вече камъни. Боже, не камъни, Породи!
Джобовете ми бяха пълни с Породи, чантите ми бяха пълни с Породи, приятелите ми… Почна да подарява и за децата. Често ги намирам из къщи. Аз пък му носех списания - да се занимава, докато седи по цели дни на Паметника.
Повечето ни разговори бяха препирни: "…Престани, моля ти се, вземи го, не искам, бе човек, на тебе съм го нарекъл, имам много вече, благодаря ти, но този е специален, ще умреш от глад, ако продължаваш така, ей, загубен човек, ама, че проклета жена…"

Интересна и рядка колекция от природни пейзажи, които всъщност са вкаменелости:

Бяхме си въобразили с него да напишем заедно готварска книга, всеки щедро подаряваше готварските си открития на съперника-съавтор. Майката на чичо Стоичко била прислужница в италианско семейство преди 9-ти септември. Оттам са два Чичостоичкови бисера:
1. Панирани цветчета от тиква
2. Повсеместната употреби на босилек.
Това за босилека е особено важно и ще се спра специално на него. Ненапразно името на гръцки значи "царска билка", защото сложена в манджата предотвратява вкисването. Скъпоценно свойство открито във времената преди хладилника. С босилек се намалява киселинността на доматите, които иначе не могат да се съчетават с други храни, особено в диетите.
Малко босилек в гювеча и храната издържа 4-5 дни през лятото.
Това е тайната на италианската кухня. Как грамадни казани с доматен сос ще къкрят по цял ден на печката?
Без босилек през лятото доматения сок ще вкисне преди да е изстинал.
Помня, че контрирах тиквените цветчета с паниран цвят от акация, какъвто наистина бях готвила и беше чуден.
Но босилекът! Той направо ме захвърли в подножието на Чичостоичковия пиедестал.
Колко неща имам да го питам. Имаше ли някого, къде живееше, какъв е по професия, как виждаше хората от мястото си?
Явно като млад е скитал по планини и пещери - по-голямата част от стоката му беше открита от него самия. Често при чичо Стоичко идваха "колеги по камъни", но те изглеждаха обикновени аутсайдери - сиви, скучни и подплашени.
А чичо Стоичко беше и волнодумец - пускаше по някой лаф я за властта, я за някоя минаваща мадама. Подозирах, че е нежна душа, но тайно.
Може да си го спомните, той е някъде в градската ви памет, седнал под колоните срещу Паметника на Левски, сред хартии, найлони, чанти, камъни, пакети, шишета… разказва как е намерил именно тази Порода и ви я подава с лека усмивка. Ако сте му симпатичен ще ви я подари.

Скромна част от подарените Породи:

Странен е този площад, наречен от ватманите "Паметника Левски".
Площад, на който никой не се задържа, не сяда, не спира, само обикаля паметника и продължава.
Единственият му обитател беше Чичо Стоичко. И името му е такова - той Стои, не идва и не си отива.

Две невестулки, към които се е присъединила трета

2011-01-04T12:54:00.001+02:00

Мисля, че и аз вчера попаднах на следите на няколко невестулки.

(...)

А следите пред тях продължаваха…
Изведнъж Пух спря и показа възбуден надолу:
— Виж!
— Какво? — подскочи Прасчо. После, за да покаже, че не се е уплашил, подскочи още няколко пъти — уж се упражнява.
— Следите! — каза Пух. — Трето животно се е присъединило към другите две!
— Пух — изквича Прасчо, — да не би да е трета Невестулка?!
— Не — каза Пух, — защото тези следи са различни. Това са или Две Невестулки и друго животно, или Две други Животни и една Невестулка. Нека продължим да ги следим.
Те продължиха, сега вече малко разтревожени, понеже тези три животни пред тях може би имаха Враждебни Намерения. Прасчо си пожела силно неговият Дядо П. Г. да е сега при него, вместо кой знае къде, а Пух си мислеше колко хубаво би било изведнъж съвсем случайно да срещнат Кристофър Робин… само, разбира се, защото много го обича!
Внезапно Мечо Пух се спря пак и облиза върха на носа си, за да го разхлади, защото усети, че му стана по-горещо и по-тревожно от всеки друг път: пред тях имаше четири животни!
— Виждаш ли, Прасчо! Погледни тези следи: три — както бяха и две Невестулки, и едно… и друга Невестулка е тръгнала с другите две!

(...)

Случайностите продължават - Анджело Роджери

2010-12-30T14:29:00.001+02:00

Съвсем случайно историята на Анджело Роджери получи продължение! То е в коментарите на текста за него, но за по-лесно намиране отделяме историята в отделен текст.

Вълнението ни от продължението е голямо... то бива бива случайности, ама чак пък толкова :)

Благодарим за хубавата история!!

А ако не сте чели началото на всичко, можете да го прочетете: Жонгльор от цирка?

История от Богомила

(...)

Идеята ми беше за Роджери. Леля ми ми напомни вчера за него, като и пратих линк към този блог.

Роджери беше изписано на табелката на вратата срещу нашия апартамент в Младост, т.е. апартамента на баба и дядо. Там се ходеше на гости с повод и без повод, но винаги с трепет, защото баба не ни пускаше да станем от масата ако не си изядем всичко (което беше лесно, тя готвеше най-сладостните мекици) и с повечко късмет после можехме да играем в хола, чийто паркетен под скърцаше толкова приятно.

Роджери бяха в дясно, Божкови в средата, и ние - Димитрови - в ляво. Аз вече не съм Димитрова, щот се омъжих междувременно, но съм все още Богомила, като дядо ми Богомил Димитров. Той и баба бяха по-близки с Божкови, но понякога се случваше да ни натикат (мен и сестра ми) у Роджери да играем с Анжела.

Анжела ще да е внучката, кръстена и тя на дядо си, а?

Та играта с Анжела беше много насилена, първо защото тя имаше много кукли Барби от Италия, а аз нямах нито една, камо ли пък от Италия. Стаята и (собствена стая!!!) беше с бели мебели, а на леглото лежеше плюшено покривало с окраските на зебра. Черно и бяло, много стилно, по Италиански, дори тогава ги разбирах тези неща. Те ме сковаваха, пък и Анжела не ми даваше наистина да играя с Барбитата, а само да ги гледам.

Един ден играехме навън зад белия москвич на дядо, и тя ми сподели, че знаела от къде излизали бебетата.

"От ПЪПА!" заяви тя, а аз така се ядосах, че никога повече не пожелах да играя с нея. Какво нещо, помислих си, да има толкова много вносни неща, а да не знае от къде идват бебетата....

Та така с Роджери. Трябва да питам дядо какво стана с Анжела, тя е на моята възраст и сигурно вече е обиколила света като мен, или пък има 3 деца някъде в Младост.

Но интересното е, че и аз сега съм като нея - имам си странна фамилия.

Моята Витлеемска звезда

2010-12-27T11:29:00.000+02:00

От нашия балкон се виждаше звездата на Партийния дом. Обсъждали сме в двора нейните свойства. Единодушни бяхме преди всичко, че тя е скъпоценна в буквалния и преносния смисъл. Този очевиден факт ни даваше увереност, че каквото и да се случи, щом има такава скъпа звезда всичко ще е наред – продаваш звездата и купуваш космически кораб, например. Космосът беше много важен тогава. Бъдещето беше сигурно и озарено от звездата. От рубини ли е направена или от много рядък и таен метал, който пропуска светлината? Това са част от въпросите, които възникваха при вседневното съзерцание на чудото.

Как се пали? Кой я пали? Как решава кога да я запали? Работата е там, че и звездата беше като всичко при социализма – ту светеше, ту не светеше. Тревожех се много: всичко това значеше нещо. Нещо, което не разбирах. Тодор Живков не вижда ли, че тази вечер звездата светна чак към 22 часа? Всъщност, Тодор Живков живееше в ротондата под пилона на звездата и оттам се виждаше всичко. Не просто живееше, а денем и нощем ядеше кочанчета от марули. Това ми беше любимото и ми беше мечтата – чиния пълна с кочанчета.

В ония времена отношението към властта се изразяваше в коментари Какво Ядат Те.

Смяташе се, че Тодор Живков като държавен първенец яде луканки и печени прасенца.

Моите кочанчета ме вкарваха в малцинствено положение.

Тежък удар беше като видях кутия бонбони от СССР, на която се виждаха 4-5 кремълски звезди… Дотук добре, а американците имат ли и те? Закъде сме ние с една единствена звезда?

Твърде много тревоги за едно дете.

Сега обеззвездения пилон не ме тревожи – той потвърждава подозрението ми, че никой не знае какво става и какво трябва да се прави.

Едно от хубавите неща на демокрацията е, че научаваш разни работи – ротондата, където според мен живееше Тодор Живков се оказа физкултурен салон (тогава нямаше фитнес, камо ли уелнес).

Научих и друго – звездата нищо не струвала, което пролича и от дългия, макар и мирен Преход.

Списък за пазар

2010-12-21T09:12:00.002+02:00

Вчера си чистех бюрото и ми попадна това:

Това е една чужда бележка за пазар, която намерих случайно при едно от моите пазарувания. Някак си не беше изхвърлена, а беше направена на купчинка и оставена някъде, нямаше как да не я взема.
Стори ми се забавно да я сглобя и да видя дали можеш да разбереш нещо за човека по списъка му за пазар. В началото не разбираш много...


бишкоти, препарат под, замр.картофи, крема сирене, закв. сметана, св. гърди, пиле филе, яйца, бинго, попивателни

Ако обърнеш бележката, обаче, ще разбереш, че Недялко има рожден ден. И става на 70 години. Някой ще му прави торта от бишкоти и заквасена сметана - за момента ми се струва най-вероятно това да е жената на сина му, защото почерка не е на 70-годишна жена, нито пък дъщеря му ще му казва Недялко.

ЧРД, Недялко!

...ето какви неща можеш да разбереш от един списък за пазар.

* * *

PS Пишете коментари, ако ви се стори че съм изпуснала нещо за Недялко и авторът на пазара :)

В града има и пеперуди

2010-12-06T13:03:00.002+02:00

Ъгълът на Дондуков и Бенковски е целогодишно обитаван от ято пеперуди

Винаги ми е харесвала идеята за рисунки по земята в града. Ходиш си, концнтриран да не настъпиш някоя от подлите счупени плочки и изведнъж виждаш някоя хубава картинка - ято пеперуди, например. Как да не ти стане гот?
Призовавам всички, които правят графити да рисуват малко повече по земята, адски е приятно да се срещнеш с някоя такава картинка! И винаги я запомняш.

За Невидимото дете

2010-12-03T11:39:00.000+02:00

История от Стела

Бях я забравила тази история, вчера се сетих – като бях малка имахме „Невидимото дете” на Туве Янсон. Аз бях оцветявала старателно с флумастер дрехите на чернобелите герои. После като се местихме от „Искър” на Бояна тая книга изчезна някъде, заедно с цял кашон други книги.
2-3 години след това се разхождам по „Славейков” и ровя в кашоните със стари книги: „Я, невидимото дете!”
Купих я, качих се на тролея и я отворих, а тя вътре оцветена!!! От мен!!!

* * *

Невидимото дете. Прекрасна книга!

После се премествахме още няколко пъти... сега се опитах да я намеря и отново я няма. Ако минавате покрай стари кашони с книги хвърляйте по едно око, дали случайно моята книга не е там.

Малки зелени човечета или НЛО в София

2010-11-30T10:51:00.001+02:00

Тази сутрин в мейла на Малки Истории се получи ексклузивна снимка, изпратена от уфолози-любители. На 30/10/10, привечер над София е забелязан прелитащ ниско Неидентифициран Летящ Обект.

НЛО над площад Александър Невски

* * *

Колко от вас са забелязвали изключително странните улични лампи в центъра?

Тази се намира на пл. Александър Невски, а ако не се лъжа има и около НДК.

Неповторим соц-дизайн бих казала аз!

Оглеждайте се, хора - такива интересни неща могат да се намерят в града.