"Сегашно време" - малки истории пак са тук!

Свърши времето на блоговете за съжаление...

Но ние си обичаме Малки истории за града, нищо че от години няма нищо публикувано. 

Така се случи, че издадох книга с разкази и една от малките истории ("Четвъртък") е в книгата. 

По този повод е и този пост: за хората, които биха искали да прочетат още малки истории, както и за хората, които ще попаднат на "Сегашно време" и им се чете още от автора. А тук има разкази и от други автори, на всичкото отгоре и много добри. 

Приятно четене и на едните, и на другите! :)

Ако някой е заинтригуван, заповядайте на сайта на прекрасните ни издатели:

https://www.ciela.com/segashno-vreme.html

Пилешки истории

Зимата закачваме хранилка – пилетата слизат от гората към града. Толкова са много – в най-студени дни изяждат 900 гр белен (суров!) слънчоглед. Идват син синигер, голям синигер, червенушка, горска зидарка, рядко врабчета. Никога не съм видяла да се карат (като гълъбите). Най-конструктивно всеки си взеима по семка и си отива – нито се блъскат, нито писукат.

Но щом се покаже слънце, дори за няколко часа само, пилетата изчезват обратно в гората...
Удивително! Виси пълна хранилка – пилетата ги няма.
Не познавам друг вид, който да предпочита свободата пред храната. Те биха могли цяла година да си столуват на хранилката?!? Не! Идват само, когато има истински студ и веднага щом може изчезват – птички божии, не мислят за утре.

 * * *

Зад площад Славейков има паркинг, там работят двама симпатични братя. Миналата година чувам там – странен звук – като крякане и като свиркане. Какво е това, питам братята.
Папагал! Насред София, сред голите клони зелен папагал, голям колкото гарга, седи и свирука, гледа с едно око.
Хванете го, ще умре. Беше люта зима. Не ще, не идва, как ли не го прилъгваме, храна му оставяме, говорим му, правим се на разсеяни. Как издържа туй пиле зимата, не знам.
А уж е от други географски ширини. Как се казва? Никак... Що, бе? Ми не сме се сетили...
Дружно, с дискусия го кръстихме Гюро. На Гюро Михайлов. Зачестих на този паркинг. Гюро се въртеше там до лятото – и изчечзна! Може ли да изкараш цялата българска зима и лятото да дадеш фира?
А може би Гюро сега живее в златна клетка?
Не вярвам. Той хич не беше прост, не се е дал.

* * *

В детството ми имаше, по мои сведения, две много големи врабешки дървета. Едното в градинката пред Народния театър към старото американско посолство, друго пред археологическия музей. Фъркане, цвъркане, акане, веселие!
По някакъв неведом сигнал изведнъж всички литват като облак – толкова много, че се чува как пърхат с крила. После хоп! Връщат се.
Урбанизация. Вместо “да те наакат кокошките”, “ще те наакат врабчетата!”. Баща ми наричаше сиво-белите петна по дрехите “ордени”.
Било на късмет (соца уважаваше ордените). Аз бях на друго мнение – тези по дрехите не се брояха, важно беше да ти наакат главата – ето това е истинския късмет.
 После гълъбите прогониха врабчетата. После гаргите изгониха гълъбите. А около Централния кооперативен съюз гларуси изтикаха гаргите.
Някакви сухоземни гларуси, бежанци от морето.
Или мигранти, как е е по-коректно?

Снощи на Шишман

Вървя си снощи по Шишман, няма жива душа, всичко е тъмно и затворено. Към един и нещо през нощта през седмицата в това няма нищо учудващо. Чувам си само тракането на обувките и започвам да се чудя какво правя навън изобщо. В един момент започва да долита драматична музика. Чува се все по-ясно, явно вървя в нейна посока. Прилича на саундтрак на сериал, от онези моменти, в които главният герой трябва да вземе някое животопреобръщащо решение или пък току що е разбрал някои тежки истини. На фона на мрака, студа и тишината беше доста сюрреалистично.
Започнах да си мисля един куп неща за живота и ето аз как си вървя, пък каква музика се чува, пък как няма никакви хора по улицата, абе приех цялата работа доста насериозно, изобщо сполетя ме някак драмата или пък си бях в нея така или иначе.
В крайна сметка достигнах до източника на това многозначително настроение.

Притесних се малко да не ме видят, че ги снимам, но не чуха тракането на обувките ми, защото бяха напълно влезли в положението на плешивия чичо на екрана.

EYEBOMBING

Eyebombing означава да залепваш очички на всякакви предмети из града, за които се сещате: стълбове, улуци, кофи за боклук, брави…

Дълго се канихме да започнем да eyebomb-ваме из софийските улици и във връзка с пролетта и разкошното време най-сетне се активизирахме. 

Решихме, че нашите улици със сигурност ще го понесат много добре и че ще бъде много приятно занимание, снабдихме се с очички и лепило и започнахме…

ул. Шипка

бул. Княгиня Мария-Луиза / бул. Евлоги Георгиев

ул. Оборище / бул. Княгиня Мария-Луиза

ул. Раковски

* * *

Емпирическият опит доказа, че практически, където и да се сложат се получава весело, много е бързо и лесно за правене и не коства почти нищо откъм време и пари. Най-добрата част от мероприятието е, че не виждам кой би могъл да се дразни на така получилите се същества, както за съжаление често се случва с графитите например.

Сайтът и страницата във фейсбук на инициативата са много приятни за разглеждане. 

Там всеки, който е EYEBOMB-вал може да сложи снимката си в техния архив и можете да прочетете повече за идеята, кой и как я е измислил и сума ти различни същества.

Имат и страхотен, но за съжаление, според мен, непреводим слоган:

Humanizing the world, one googly eye at a time.

Препоръчвам ви да се снабдите с очички и лепило и да пробвате.
Ако направите едно човече гаранция, че няма да си останете само с него :) 

Търси се…

Като всяка учителка по физкултура ходеше непрекъснато по анцуг, най-различни свирки висяха и подрънкваха на врата й при всяко енергично движение - напета и пружинираща Девойка Миль-а-а-а-нова облъчваше околните с чисто телесен апотеоз на ползата от физическото възпитание. 

Не беше женена, нямаше деца - оттам идваше жестокият прякор. Озадачаваше най-вече странният й говор, беше от Трън, вместо да го поприкрие Девойка Миль-а-а-а-нова го подчертаваше и с някоя и друга чуждица, а в ония далечни времена нямаше по-хубаво от това да си чужденец. 

Макар и чужденка по форма, тя беше патриот на 7-ма гимназия по съдържание. 

Напролет и ранна есен през отворените прозорци кънтяха нейните проповеди от училищния двор. 

- Ученишки! Директорка гледа на вас от прозорец. Следващия път всички с бели гуми на краката. Какво сте се разпасали като некои вагабонти. Вие сте ученишки на 7-ма гимназия, бивша 1-ва девическа и трябва да сте образец на светско възпитание.

- Хи-хи-хи, хи-хи-хи…

С повишаващ се тон:

- Какво наричам аз СВЕТСКО ВЪЗПИТАНИЕ! Като вървиш по Шишманът единият ти крак да сочи единия тротоар, другият - другия. Да седиш на столът като Елизабета Английска, когато те боли гърбът, да се усмихваш като София Лорен, кога цель ден си мильа прозорци - ето това е светско възпитание. На който не му харесва - да си хваща тренът и да си заминава. 

* * * 

Минавах преди години край 7-мо, не че някаква носталгия, а ми се дояде от сандвичите на леля Верче. 

Нарочно минах през двора, за да не срещна някой учител. Леля Верче я нямаше, сандвичите бяха купешки, в целофан. Но най-странното беше дворът - тих и безжизнен. Мина една чистачка. Първо не разбра за кого я питам. "Девойка Миланова?… Пенсионерка е. Преди години… Не съм я виждала".

Прииска ми се да я видя, да я зарадвам с нещо, да ми разкаже за светското възпитание. Знаех, че живее на Шишман, близо до опашката на коня. 

- Не, няма тук такава.

- Не я ли помните?

- А-а-а, помня я, но няма тука Миланова вече.

- Тя живееше тук, нали?

- Да, ама по реституцията я изкараха от тука и тя в Люлин ли, в Обеля ли, някъде там отиде. 

- Нещо близки нейни да знаете? 

- Не, не, сама си беше, не знам дали е жива още.