Търси се…

Като всяка учителка по физкултура ходеше непрекъснато по анцуг, най-различни свирки висяха и подрънкваха на врата й при всяко енергично движение - напета и пружинираща Девойка Миль-а-а-а-нова облъчваше околните с чисто телесен апотеоз на ползата от физическото възпитание. 

Не беше женена, нямаше деца - оттам идваше жестокият прякор. Озадачаваше най-вече странният й говор, беше от Трън, вместо да го поприкрие Девойка Миль-а-а-а-нова го подчертаваше и с някоя и друга чуждица, а в ония далечни времена нямаше по-хубаво от това да си чужденец. 

Макар и чужденка по форма, тя беше патриот на 7-ма гимназия по съдържание. 

Напролет и ранна есен през отворените прозорци кънтяха нейните проповеди от училищния двор. 

- Ученишки! Директорка гледа на вас от прозорец. Следващия път всички с бели гуми на краката. Какво сте се разпасали като некои вагабонти. Вие сте ученишки на 7-ма гимназия, бивша 1-ва девическа и трябва да сте образец на светско възпитание.

- Хи-хи-хи, хи-хи-хи…

С повишаващ се тон:

- Какво наричам аз СВЕТСКО ВЪЗПИТАНИЕ! Като вървиш по Шишманът единият ти крак да сочи единия тротоар, другият - другия. Да седиш на столът като Елизабета Английска, когато те боли гърбът, да се усмихваш като София Лорен, кога цель ден си мильа прозорци - ето това е светско възпитание. На който не му харесва - да си хваща тренът и да си заминава. 

* * * 

Минавах преди години край 7-мо, не че някаква носталгия, а ми се дояде от сандвичите на леля Верче. 

Нарочно минах през двора, за да не срещна някой учител. Леля Верче я нямаше, сандвичите бяха купешки, в целофан. Но най-странното беше дворът - тих и безжизнен. Мина една чистачка. Първо не разбра за кого я питам. "Девойка Миланова?… Пенсионерка е. Преди години… Не съм я виждала".

Прииска ми се да я видя, да я зарадвам с нещо, да ми разкаже за светското възпитание. Знаех, че живее на Шишман, близо до опашката на коня. 

- Не, няма тук такава.

- Не я ли помните?

- А-а-а, помня я, но няма тука Миланова вече.

- Тя живееше тук, нали?

- Да, ама по реституцията я изкараха от тука и тя в Люлин ли, в Обеля ли, някъде там отиде. 

- Нещо близки нейни да знаете? 

- Не, не, сама си беше, не знам дали е жива още. 

Спомени за репресии

История от Андрей

1. Ранен репресанс

Паметникът на Съветската армия на цели два пъти в застрашавал здравето ми и доброто ми име.

Отпърво, едва проговорил, аз се стремях към този паметник, защото тогава откъм задната част можеха да се видят животните в Зоологическата (старата зоологическа беше зад паметникът, от Васил Левски до Евлоги Георгиев, където сега са каменните животни - те са спомен за преместените животни). Главно камили, глигани и сърни, т.е. скучни; но все пак беше все едно за малко са те завели на зоопарк.
Пак нещо, в сравнение с това Баба да седи на пейка с приятелки и да ми подвикват да не пия от чешмичката.

Та веднъж, гледайки въпросните копитни паднах лошо и ми излезе цицина голяма. Под влияние на художествено произведение (песента "Жив е той жив е", което чувах като "Жифе Тойжифе" и схващах тогава като главен герой, лежащ на Балкана) съставих изречение. Казах на Баба, че е добре да е затворена Зоологическата, защото иначе вълкът ще ми лиже лютата рана. За дребнобуржоазната среда на Баба това беше потресаващо остроумно. Водеха ме по гости и като малкия Моцарт ме караха да изпълнявам шегата. Смееха се искрено и дълго. После искаха "бис". Накрая ми разказваха какво съм казал.

Така репресията се изля в първи шоу-успех. Не ми донесе сладолед, а само сладко в малки чинийки. Но си беше повече от приятно ако забравим за щипането по бузите.

2. Късен репресанс

На 16 годни се хванах ексурзовод в "Орбита" (младежки туризъм). Беше пиене на корем, мадами и огромен кеш: 2.20 лева дневно все едно сега 22. Сенчестата страна на медала беше, че за разлика от унгарците и поляците (които наблягаха на магазините, трапезите и танците) руските групи задължително обикаляха и забележителностите на София.

Та аз като екскурзовод естествено трябваше да съобщавам факти за паметника на Съветската армия. Фактите не ми бяха известни и аз нагло измислях.
Проблемът възникна, когато веднъж казах, че монументът е висок 54 метра.

Паметника на Съветската армия, висок 54 м.

В групата се намери млад досаден инженер, който ме опроверга. И двайсет няма, каза той.
Не че не беше прав, но достойнството ми на познавач увисна. Покрих лъжата с лъжа: съчиних идиотизма, че паметникът е нарочно построен с вълшебна перспектива, та да изглежда по-близо до хората, по-земен и човечен.
Който уникален принос в теорията на сталинския барок веднага ми спечели уважение сред интересуващата ме част от дамите в групата. 

3. Среден репресанс

Друг нанесен ми удар беше вече не от Съветската армия, а от МВР.
От трети клас живеех до централната Поща и учех в 7-мо. И всяка сутрин отивах на училище по "Стефан Караджа", тоест покрай МВР. И един ден, вече в пети-шести клас нещо странно ме удари по челото. Болеше до сълзи. Оказа се метална кутия за телефон закрепена за сградата на министерството. Бях пораснал и навичния маршрут криеше нова опасност. Не минавах под кутията. А пък не бях още достатъчно висок, че тя да се окаже пред очите ми.

Кутията беше тук някъде, вече я няма.

По същото време обаче, не само аз, а всички които ритаха футбол в двора на 7мо имахме периодични сблъсъци с МВР. Работата е, че гърбът на министерството гледа към училището. А стената не беше достатъчно висока и нашите топки редовно я прехвърляха. А сигурно знаете, че няма сила, която да спре едно момче да си върне топката. По този начин буквално всеки ден ние щурмувахме МВР. Някой от нас (редувахме се) изкатерваше оградата, намираше топката в двора и бързо я шутираше през оградата обратно.

Това последното беше важно, защото десантчикът нямаше никакъв шанс да се върне веднага. Времето стигаше само да намери и върне топката. После го хващаха (все пак това си беше най-охраняваното място в държавата).  Не си спомням впрочем да са ни дърпали ушите. Главно се караха и "под стража" ни отвеждаха обратно в училището.
Накрая нашата тогавашна милиция се предаде (явно се беше намерил разумен началник) и взеха те самите да ни връщат топките.

По-късно казусът самоотпадна: щатът на МВР набъбна и на мястото на оградата построиха цялата сграда, но с решетки на прозорците - срещу чужди шпиони и момчешки футболни топки.

Малка математическа история

Ако А=В, то В=А.
Ако има отсечка АВ, от пункт А до пункт В, разстоянието би трябвало да е същото като това от В до А.

Животът опровергава горното.
Незнайно защо, необяснимо и до днес, разстоянието до училище не беше едно и също, въпреки че се появяваше странна нематематическа закономерност.
Пътят до училище ми отнемаше около 25 минути.
Пътят обратно ми отнемаше 15 минути. Дори, твърдя, понякога 10, макар че това значи че съм се движила със свръхзвукува скорост.
На отиване се точиха безкрайни пресечки на Шишман, спъвах се по всякакви капаци и счупени плочки, заклещваха ми се обувките по павета. Докато на връщане първият обект, който изобщо забелязвах беше Александър Невски. Може би защото оттам нататък до вкъщи ме очакваше едно радостно спускане по наклона на Раковски, където краката ти вървят сами, докато влаченето нагоре предизвикваше леко задъхване около Александър Стамболийски (паметника), с грамадните му обувки.

Сега когато минават все повече години откак не обитавам сградата на 7-ма гимназия, всички пътища на София ми се виждат безкрайно отдалечени от това училище - радвам се, че нито един мой път не води натам.