Четвъртък

9 сутринта. Всички сме леко бавни и завеяни, мързеливо начало на четвъртъка, като след хубава сряда вечер. На вратата се звъни. Доста сме озадачени с Ружа, никой не би трябвало да идва. 

Отварям. 

На вратата е една баба (която Ружа оприличи на английската кралица), пита какво става с Юлия от горния етаж, срещуположната врата на моята. 

- Съжалявам, не познавам никой от входа. 

- Аз минавам да я видя, че не знам жива ли е, не е ли, ние бяхме като сестри, а не сме се виждали от много време.

Изразът "не знам жива ли е" ми се забива в главата и започвам да си мисля колко е гаден светът на старците - тя наистина има предвид, че не знае дали е жива и се е притеснила, че не й отваря. Става ми адски гадно и много ми се иска да знам жива ли е и да й кажа, но не знам. 

В този момент английската кралица ми казва:

- Мен страшно ми се ходи по малка нужда, ще може ли да ви ползвам тоалетната? Аз живея наблизо, но нали знаете как е. 

- Разбира се - заповядайте. 

По-нататък през деня, в изключително екзалтирано настроение от хубавия ден, някой ми звъни на вратата. Очаквам сумати чудесни хора. Отварям.

Сергей. 

Сергей вече е идвал два пъти. Търси Ивона, сестрата на баба ми, която живееше тук. Първият път Ружа му отвори и бая бързо е приключила разговора и изобщо не знаеше нищо за него - защо е тук и какво точно иска. 

Вторият път аз отворих и ми се наложи по-подробно да му обясня, че и Ивона, и баба ми, и дядо ми всъщност са починали. 

Не знам дали ви се е случвало, но е много неприятно да обясняваш на някой човек, че трима негови познати, които той очаква да види, всъщност не са живи.  

Както и да е. Сергей е с вид на клошар и леко луд. Черен, прегърбен, с бейзболна шапка и носи една чанта. Чантата е важна, защото в нея пренася разни неща. 

Първият път като се видяхме бая си поговорихме, разказах му някакви неща и той на мен - той откъде ги познава, с какво за занимавам, такива работи.

Накрая каза, че иска да ми подари нещо. Никак не искам, ама ми го подари. Капак от кутия, със залепени миди върху него. Ама недейте, моля ви, не искам да ви го взимам. Не, не. Благодаря ви много. Два лева дали ми се намират?

Та днес пак дойде, за трети път. Отварям и съм малко учудена, че е той. Сергей не може много да ме познае и се чуди последно с мен или сестра ми е говорил. Подло излъгвам, че със сестра ми с идеята, че ще бъда една безскрупулна сестра на себе си и разговорът ще приключи по-бързо. Сергей казва, че сме говорили, че рисувам и тук носи на сестра ми едни неща. Казвам, не знам за такова нещо, мисля че сте се объркали. И веднага ми става гадно, защото Сергей вече е извадил от чантата ето тези чудовищни графити и му става кофти, че се е разкарал. 

Всъщност в кутийката с надписа няма нищо.

Започва съвсем да се изгърбва, гледа ги, нещо ги човърка и тръгва да си ходи. 

Викам си, ама че гадина, защо мъча човека. Ако искате оставете ги и аз ще й ги предам? Той нещо не е сигурен, аз настоявам. Взимам ги, в който момент се сещам, че всъщност сега ще трябва да му дам пари. Струват ли нещо? Един лев. Давам два. Сергей се оживява, казва че има и една книга за рисуване. Казвам, не мисля че й трябват книги за рисуване. Не, не, ние с нея сме се разбвали, казва Сергей. Не, не, сигурна съм, че не й трябва! В този момент ми звънва телефона, който е на другия край на стаята. Започвам да приключвам разговора, Сергей настоява, че ще дойде пак да донесе книгата, аз не успявам да настоявам достатъчно упорито, че няма нужда, защото телефонът ми звъни… Затварям вратата и тичам да вдигна. 

* * *

Имам план. Ще се опитам да въведа трета сестра, този път още по-серт.

А ако не стане, ще направя една кутия, в която да трупам нещата от Сергей. Жалко, че не снимах мидения капак преди да го изхвърля, за да ви го покажа и него. 

* * *

ПС На вратата на входа преди няколко дни се появи некролог. Юлия все пак наистина е починала. 

История с марки

От Ашка

(във връзка с намирането на неща)

Ако знаеш колко много карти съм намирала! До скоро ги складирах, но вече забравих къде... 

Около 3 години прекарах в събиране на кламери от улиците. По по-пънкарски времена си ги слагах по дрехите, за късмет. Видех ли кламер и грейвах, защото си мислех че вещае страхотни неща. 

После реших че явно е обратното и ги изхвърлих всичките. 

Най-странното ми и вълнуващо улично откритие беше едно разглобено старо бюро до кофа за боклук на Любен Каравелов, близо до Ирландското. Не самото бюро е интересно, а това че беше засипано със стари пликове от писма и стотици пощенски марки, които някой е събирал. 

Веднага реших че съм забогатяла, изчаках малко да се стъмни (пиейки бира в Ирландското, разбира се) и в топлата лятна вечер клекнах до кофите да събирам марки. 

За съжаление установих че повечето бяха нарочно скъсани, така както и самите пликове. 

Един клошар също тръгна да ги разглежда с мен и каза че е загубена кауза. Но някой определено беше посветил години да ги събира. 

Разследването ми приключи с извода че става въпрос за стар учен от БАН, който си е кореспондирал с други учени от цял свят. И някой ядосан негов наследник, който най-вероятно първо е накъсал всичко, а после е изхвърлил бюрото директно през прозореца. 

Имаше изключително красиви и екзотични марки, които си прибрах, независимо че бяха леко скъсани. 

В резултат на това че не си тръгнах веднага (като клошара) все пак успях да изкопая около 20 цели марки (някои от 40-та година), които ако видя зор ще се опитам да продам, макар че едни приятели ми обясниха че едва ли ще им взема много;) 

В крайна сметка някои от марките успяха да станат част от една коледна картичка-колаж. 

малка история с малки букви

От Стаси

от много време чета малки истории, но все отлагам да напиша моя. 
то е, може би, защото не умея да пиша добре с главни букви, а всички знаем, неприлично е да се избягват, особено с началото на изречението.ето една малка история с малки букви.

като дете ми се налагаше да прекарвам летата сама, поради простата причина, че всички деца отиваха на село. така повеляваше традицията. нямах идея къде беше това село и какво точно се случваше там по време на лятната ваканция, но със сигурност ще да беше нещо много вълнуващо, защото на първия учебен ден приятелите ми винахи идваха с цял арсенал от интересни истории, коя с пръчки и кал, коя с люлка, завързана на някой клон, коя с варене на лютеница...

аз си нямах село и историите ми бяха съвсем малки и невзрачни, изобщо не ставаха за разказване. по цял ден ровех из шкафовете вкъщи в търсене на истории, дори си направих специална кутийка за скъпоценности, но бадемовите сапуни на баба ми и някое друго мънисто от скъсан гердан изобщо не бяхя така вълнуващи както скакалците и прободените с карфица пеперуди от кутийките на другите, домъкнати чак от въпросното село, което тайно започнах да мразя.

налагаше се спешно да започна и аз да откривателствам.и там някъде се роди страстта ми към претършуване на стари, разрушени и необитаеми сгради. в града имаше много такива. живеехме точно до пристанището и гарата и наоколо беше пълно с празни халета и къщи, които чакаха своето окончателно разрушаване, за да поникнат на тяхно място новите кооперации, окрилени от бляскавата зора на демокрацията. относително по същото време вече бях запозната със златното правило на пипи - дългото чорапче, а именно, че всичко, което си намериш на улицата си е твое. и понеже тези къщи бяха безстопанствени това правило ми вършеше отлична работа. разбира се, веднага започнах да планирам всичко: голям тефтер, в който да се вписват откритията, набелязване на къщи и разчертаване на тайни конспиративни карти с координатите на обекта, разработване на правдоподобно алиби за пред нашите вкъщи, които не трябваше да знаят местонахождението ми. след това започваше теренната работа. така се вълнувах! така се радвах! цели находища от открития! късчета от счупени чинии, стари, вмирисани аптечки, вестници "отечествен фронт" и "наръчник на агитатора" .... ех, все неща, от които можеха да се направят чудни малки истории!

събирах, колекционирах, украсявах, пренареждах в главата си всички истории, измислени около тези предмети. а най-хубаво беше, че именно тези предмети, така да се каже веществените доказателства, потвърждаваха (даже по-модерно е да се каже: валидираха) иначе измислените ми истории. никой не можеше да ме уличи в измама. и така кутията със скъпоценностти се пълнеше и ставаше все по-голяма. наложи се да я преместя в мазето, до кацата с кисело зеле на дядо ми, за да не предизвиква излишни въпроси. 

най-вълнуващи, обаче, се оказаха тапетите. наслоени на слоеве. един пожълтяло-бял на сини цветчета, после, под него друг - със щамповани геометрични форми, после дървена ламперия, а под нея още тапети и накрая тухли. представях си хората, които са живели там според тапетите. тези със сините цветчета ми бяха най-симпатични. измислям им имена, какво са работили, какво са си говорили вечер на фона на бяло-сините тапети. имаха малко момиченце, което пишеше с лявата ръка, за което баща му все му се караше. учителката казала, че не може така. а майката домъкнала пиано вкъщи. да свири момиченцето, защото свиренето на пиано насърчавало дясната ръка, да става по-акуратна и да влиза повече в употреба. и така нататък. гледам сините цветчета и чувам ударите на клавишите. ето там е стояло пианото, не много близо до нафтовата печка, да не се повреди. събирах късове от тези тапети, а вечер докато си ги преглеждах в кутийката, преповтарях историята или променях някое от имената на героите, в случай, че не съответстваше на характеристиките на така оформилия се в главата ми обитател от миналото. и така минаваха летата.
по-късно след много години вече беше почти невъзможно човек да намери читава, разрушена къща за изследване. а и се преместих в друг град. по-голям и чужд. а и вече работех, нямаше време за такива откривателства.
когато един ден прочетох за така наречените "мъртви села". тези, които поради обезлюдяване ги изтриват от картата на българия по административен ред. 

закриват ги, така да се каже. водена от страстта ми по спасяване на ценни късове тапети, както и от вълшебството, което думата "село" породи в главата ми, веднага запалих колата и се втурнах да спасявам едно от тези мъртви села. не го спасих, успях да прибера в торбичка само шепа ръчно ковани пирони, големи колкото лакът, както и малко писма от окръжния съвет до местното читалище, с които последните обитатели си подпалваха печките. но това, изобщо, е една друга малка история. да не я намесваме в иначе малкия ми, при това градски, разказ. 

преди да успея да се увлека отново в отлюспването на слоеве тапети и запечатаните в тях истории, селото се засели от англичани. а и се преместих на друг континент. по-голям и чужд.а и вече имах дете, нямаше време да такива откривателства.когато един ден, по навик може би, отлюспих малко боя в кухнята на къща, в която тъкмо се бяхме настанили.
и, о, какво чуство ме обзе, когато отдолу, под люспата акрилна боя, останала по нокътя ми, се откри пожълтяло-бял тапет на сини цветчета! сега имам отново чудни истории, които поради наличието на интернет, дори са обследвани и издържани с истински герои и истински случки, но това също е за една друга малка история с малки букви.

Продължавам да си намирам разни неща

Във връзка с годишните равносметки, които напълно са ме обсебили (тук е моментът да кажа, че съм безкрайно доволна от чудесната 2012 година) е време да ви се отчета за уличните находки от последната година. Ако не сте запознати с инвентара ми дотук -> ЦЪК. 

Та ето ги новите находки:

Започвам по ред на номерата:

Значката с грозното човече не е много софийска, намерих я на летището във Франкфурт. 

Не бих казала, че ми харесва, но е много тематична със своята карта на заден план, понеже точно тогава ми се струпаха няколко пътешествия накуп. 

Болтът нямам представа какво го дири в колекцията, но явно ми е харесал. Имам едно чувство, че съм си го отвинтила отнякъде, кой знае... 

Странният пръстен ми е от тазгодишния София Прайд (за да съм честна ще ви кажа, че не го намерих аз, но ми беше връчен, тъй че се брои). 

А ако някой си го познае, да казва - веднага го връщам. 

За чудесния ключ вече съм ви разказвала. Той е нещо като първопроходеца на цялата история със събиране на разни интересни неща от улицата и не би трябвало да се числи към списъка на 2012 година. Работата е, че мислех, че съм го загубила, от което бях много нещастна. 

Е, намерих го преди 1-2 седмици и съм много доволна. 

3/4 девятка пика ми е май единствената карта за тази година (аз обикновено често си ги намирам). Малко ми е криво, че е само тя, ама какво пък, колкото-толкова.

И ТАДАААМ! Най-сетне стигаме до безспорния фаворит - нещастните изхвърлени на улицата младоженци. 

Хич не си падам по сватби, но как човек да ги остави на произвола на съдбата?

Намирам физиономиите им за абсолютно изключителни - горките имат такъв глупав и нелеп вид…

Това е засега. 

Догодина още :) 

Скитам си

Какви ти деца, малката ми сестра не знае каква е връзката между двете.

Дори не знам дали изобщо е имала уокмен. 

Аз имах. Прекрасна здрава машина - в един момент можеше да му видиш вътрешностите и той пак си свиреше. Сони с Турбо Бас, не знам кое му беше турбото и дали имаше особена разлика, но звучеше много специално. Той замени един уокмен, който много мразех - замръзваше зимно време. И трябваше да поседи на стайна температура, за да просвири пак. 

Както и да е, за историята са по-важни касетките и батериите.

* * * 

Касетките ми и градът са много тясно свързани. 

Беше голямо вълнение да ми разрешат да започна да излизам сама навън. Някъде на 10-11 бях към този момент. 

Жестоко, само че никой от моите приятели нямаше тази свобода и нямаше с кого да ходя нагоре-надолу. 

Само че си имах уокмен и касетки. И мешка. 

Идеална предпоставка за хубаво мотане из града, никакви приятели не ми трябват. 

Всяка събота напълвах мешката с всичките си касетки (като се научих да записвам нямах спирка и бях понатрупала доста), взимах си уокмена и излизах към 10. Нямаше значение дали вали сняг, дъжд, дали е жега - в събота в 10 съм на линия за щъкане из града.

Без никаква идея къде отивам, никаква задача за вършене или среща с някого. Просто си слагам слушалките и ходя. Все ме питаха какво правя, къде излизам и защо - слушам си музика. 

В добрия случай, за да се добера от вкъщи до центъра минаваше поне час и нещо, но това няма никакво значение, защото си слушам. Трябваше в 5 да съм вкъщи, което означава, че половината време седях по различни спирки, за да стигна от точка А до точка Б и обратно.  

Кутийките на касетките в мешката ми ръбеха доста, тракаха, чупеха се, абе - бяха доста неудобни. Но не мога да изяза с 2-3 касетки, ами ако ми се дослуша някоя от тези, които не съм взела?? 

Намирам си разни неща

Намирам си разни неща на улицата понякога. Нито ги търся специално, нито обичам да събирам ненужни предмети, напротив, но просто мисля, че човек трябва да има отношение към късмета си.

Уличният ми инвентар в момента се състои от следното:

Една изкривена стотинка, щипка, един страхотен странен ключ, списъка за пазар, за който си има отделна история, странно копче и две карти за игра. Преди много време бях намерила една рентгенова снимка на коляното на някаква жена. Тогава една приятелка много ми се цупи как можело да я взимам и че било зловещо. Хич не е зловещо, ами си беше особена находка.

Странният ми ключ, който в момента не мога да открия, го намерих доста отдавна около Развигор. Освен, че е странен и стар и не мога да си представя що за ключалка е отключвал, няма други особени свойства.

Стотинката вече не мога да си спомня къде я намерих, но ми харесва, че е крива.

Копчето, също, не е нищо особено, но го видях на светофара на пешеходната пътека на Попа и ми стана интересно и го вдигнах да го разгледам, после светна зелено и трябваше да мина, и вече нямаше как да го изхвърля обратно на улицата.

Щипката е най-скорошното ми откритие и я взех, защото не мога да си спомня да съм срещала други щипки на земята.

Нищо особено дотук, но картите, си имат особени свойства и са вълнуващи.
Всъщност заради тях започнах да пиша тази история. Установих, че никой от хората, които познавам, не са намирали карти на улицата. Аз започнах да ги намирам отдавна и още тогава това ми се стори особено късметлийско. Понеже ми се струват изключително специални си измислих правило – когато намеря втора карта трябва да хвърля предишната, която съм си прибрала. За да не си разваля късмета. Нося си ги в портмонето и като намеря нова, на момента правя размяната.

Както разбирам сега, правилото ми е съвсем добре измислено, защото в момента имам две карти, асо спатия и тройка каро и нова карта не съм си намирала много отдавна. Явно от алчност съм се стискала да си изхвърлям асото заради такъв дребосък и късметът ми е блокиран. Ще го изхвърля.

ПС Пропуснах Зайо. Ако не сте чели неговата тъжна история можете да я прочетете ТУК.

Списък за пазар

Вчера си чистех бюрото и ми попадна това:
 

Това е една чужда бележка за пазар, която намерих случайно при едно от моите пазарувания. Някак си не беше изхвърлена, а беше направена на купчинка и оставена някъде, нямаше как да не я взема.
Стори ми се забавно да я сглобя и да видя дали можеш да разбереш нещо за човека по списъка му за пазар. В началото не разбираш много...

бишкоти, препарат под, замр.картофи, крема сирене, закв. сметана, св. гърди, пиле филе, яйца, бинго, попивателни

Ако обърнеш бележката, обаче, ще разбереш, че Недялко има рожден ден. И става на 70 години. Някой ще му прави торта от бишкоти и заквасена сметана - за момента ми се струва най-вероятно това да е жената на сина му, защото почерка не е на 70-годишна жена, нито пък дъщеря му ще му казва Недялко.

ЧРД, Недялко!

...ето какви неща можеш да разбереш от един списък за пазар.

 * * *

PS Пишете коментари, ако ви се стори че съм изпуснала нещо за Недялко и авторът на пазара :)

/// В коментарите под историята denz пусна един страхотен линк, не го пропускайте:
i collect shopping lists

Един загубен и отново намерен Зайо

Тъжен малък Зайо на улицата, до кофите.
Изхвърлен от някого и намерен от мен.
Не го взех… може би ако бях видяла един загубен и отново намерен Тигър щях да го спася, но Зайо само го снимах.
Сега гледам снимката и ми е много гузно.