Щом те лицезра великолепно поседнал на Московская и Раковская радости и скърби захващат да бушуват в душата ми. Тупа ли тупа сърцето на тогоз, който те доближава...
От ъгъла на Искър и Раковска до паметника на Иван Вазов сигурно има 200 м. Бях забелязала, че ако успеех да ядосам достатъчно майка ми преди Вазов, тя се обръщаше към мен с отвращение:
- Марш в къщи!
Много важно беше това да се случи именно ПРЕДИ, а не СЛЕД Вазов, защото след паметника вече разстоянието й се виждаше опасно, за да се прибира само едно малко, макар и гадно дете.
Става дума за всекидневните, крайно досадни разходки на майка ми и брат ми до Братската могила в Парка на свободата. Ужас! Не е ли това краят на света!!! Защото трябва да се ходи до там и обратно?!? Щом искат нека си ходят, аз оставам... но не! Майка ми хващаше брат ми под ръка и се тръгваше. Никакви молби не помагаха.
Нямаше никаква идея да оставят човека (макар и малък) на мира да си чете, да си седи сам и да си мисли.
Не! Трябваше да ме влачат с тях... На всичкото отгоре си “упражнявали английския” – значи бъкел не разбираш и нищо не можеш и да кажеш.
Като не щете с добро... на ви секира...
О, какво започваше!
С ужас и възхита сякаш и сега го виждам малкото чудовище (моя милост) как се влачи по Раковска.
Започва се с леко и съвсем справедливо мрънкане: Защо не ме оставихте вкъщи, защо ме мъкнете и т.н. Някак не върви от самото начало да забиеш горно до с крешчендо.
Те вървят пред мен и не ме чуват. ТЕ НЕ МЕ ЗАБЕЛЯЗВАТ! Това е тяхната жалка тактика: мрънкай си колкото си щеш!
О-о-о-о-о! Аз мога още много неща, о-о-о! Ще ви скъсам нервите, жалко, че имам толкова малко време.
Публикации
