Хайде на бас!

История от Стефан

От малък се научих да се хващам на бас за щяло и нещяло. Доста често в мой ущърб. Един от най-гадните басове, в които се включих беше докато обядвахме в студентския стол в Ректората на СУ с мои приятели.

Докато си говорехме – например за международното положение и нашето място в него – аз започнах да смесвам в чинията с остатък от гадна доматена супа, всичко, което имаше на масата...мисля че остатъци от изстинали макарони, бучки грис, олио, оцет, сол – просто защото бяха налични – хляб, който все пак оправи нещата...и май това беше! Сега, когато го описвам, не ми изглежда чак толкова гадно, колкото беше всъщност...може би пропускам нещо от чиниите на останалите...

Всички се досещат – изядох бъркоча! ...все пак ми бяха обещани 10 лева, по-скоро ситуацията беше – „Снупи, ще ти дам 10 лева ако изядеш тая гадост, която забърка!”. Аз много се зарадвах, защото това щяха да са едни от най-бързо изкараните 10 лева в живота ми! Набързо натъпках всичко и преглъщах, докато се опитвах да се абстрахирам от вкусовете, след което се затичах към тоалетната.

Най-тъпото беше, че после се оказа, че – виждаш ли – много лошо съм щял да постъпя, ако наистина взема 10-те лева, които бяха изкарани с честен труд, както ми обясни третият участник в ситуацията...и в пристъп на угризение ги върнах!

Та си „сърбах попарата”! 

Студентски истории

История от Стефан

Толкова много интересни случки стават по време на живота на средностатистическия студент, че е трудно, самият той след това да си ги спомни. Те потъват сред онова безбрежие от бира, вятър, слънце, висене с приятели по боксерки пред някой студентски блок, мързеливите погледи след дългокраките мадами, броенето на стотинки за хляб, шляпането на карти, опита да набиеш нещо в главата си за трите дни учене преди изпита, след това за следващия и т.н. Да видим, какво все пак ще си спомня...

Айкидо

Беше важно да се спортува. Един колега ме накара да се запишем на айкидо. В началото бяхме нелепи. Сенсей Цветанов, дори ни записваше с камера, докато се хилеше, а ние се борехме със стомасите си, които искаха да изхвърлят цялото си съдържание, по време на задължителната загрявка, започваща с обиколка на залата с кълбета напред и после кълбета назад.
После се понаучихме. Използвах заученото, за да правя кълбета в Хелоуин и Маската, като преди това загрявах с 4-5 литра бира. На всички им беше забавно, а мен ме болеше чак на другия ден.
Бяхме се специализирали в това, да се натъпчем до откат преди тренировка, /с банички и боза, близо до стадион Академик, където тренирахме/, а след това да се опитаме да не драйфаме. Успяхме в това начинание. Това е най-голямото ми постижение в айкидото!

Вътрешният турнир по футбол на СУ

Докато сме на спортна вълна, да не забравя, че в Софийския Университет, на всеки семестър се провеждаше /вероятно продължава/ вътрешен турнир по футбол.
Като бивша „млада надежда” на един световнонеизвестен отбор, в който не записах и минута игра в мач, и откъдето бях прогонен затова, че не тичам и дори една тренировка не мога да издържа като хората, аз реших, че е мой дълг да организирам състудентите си философи, и да направим отбор, който да печели турнира оттук до нашето завършване...и може би дори да се превърнем в легенда на Университета!

История за спирката на Ректората

История от Стефан

 

В един от безумните периоди в живота ми преди много години, в една не чак толкова студена зимна вечер, се чудех дали да се прибера да спя, или да отида да ям някъде навън...и в крайна сметка реших да се разходя.
Рейсът ме изхвърли на Народната библиотека и замина за гараж. Аз пък се настаних на спирката на Ректората и започнах да чакам...беше около 11 и половина вечерта...оказа се, че последният рейс вече е минал...малко по-малко го разбраха всички очакващи някакъв публичен превоз и се насочиха към такситата. 

Аз обаче в пристъп на ярост, съчетана с инат, си казах - `няма да мърдаш оттук, докато не дойде първият рейс...когато и да е – ще се качиш на първият рейс, който мине оттук`...Дойде към 5 и половина сутринта...или 6 – вече не си спомням точно...Към 3 през нощта стана много много студено и започнах да се набирам на самата спирка, за да се постопля. Една патрулна кола обикoли маршрута си няколко пъти и всеки път полицаите вътре ме гледаха подозрително...не ме питаха обаче дали не искам да ме откарат до някъде...на топло
Дочух и разговор на таксиджиите - `този стои тука от три часа`, мислех си да ги поправя, защото по това време часовете бяха станали почти пет, но само се засмях, не че ми беше смешно...

 

 

Спирката на Ректората вече няма как да бъде заличена от паметта ми...а и вече не мога да чакам рейсове...на втората минута се изнервям и започва да не ме свърта на едно място, сигурен съм, че онази зимна нощ прекарана на спирката има нещо общо с това.