Снощи на Шишман

Вървя си снощи по Шишман, няма жива душа, всичко е тъмно и затворено. Към един и нещо през нощта през седмицата в това няма нищо учудващо. Чувам си само тракането на обувките и започвам да се чудя какво правя навън изобщо. В един момент започва да долита драматична музика. Чува се все по-ясно, явно вървя в нейна посока. Прилича на саундтрак на сериал, от онези моменти, в които главният герой трябва да вземе някое животопреобръщащо решение или пък току що е разбрал някои тежки истини. На фона на мрака, студа и тишината беше доста сюрреалистично.
Започнах да си мисля един куп неща за живота и ето аз как си вървя, пък каква музика се чува, пък как няма никакви хора по улицата, абе приех цялата работа доста насериозно, изобщо сполетя ме някак драмата или пък си бях в нея така или иначе.
В крайна сметка достигнах до източника на това многозначително настроение.

Притесних се малко да не ме видят, че ги снимам, но не чуха тракането на обувките ми, защото бяха напълно влезли в положението на плешивия чичо на екрана.

Търси се…

Като всяка учителка по физкултура ходеше непрекъснато по анцуг, най-различни свирки висяха и подрънкваха на врата й при всяко енергично движение - напета и пружинираща Девойка Миль-а-а-а-нова облъчваше околните с чисто телесен апотеоз на ползата от физическото възпитание. 

Не беше женена, нямаше деца - оттам идваше жестокият прякор. Озадачаваше най-вече странният й говор, беше от Трън, вместо да го поприкрие Девойка Миль-а-а-а-нова го подчертаваше и с някоя и друга чуждица, а в ония далечни времена нямаше по-хубаво от това да си чужденец. 

Макар и чужденка по форма, тя беше патриот на 7-ма гимназия по съдържание. 

Напролет и ранна есен през отворените прозорци кънтяха нейните проповеди от училищния двор. 

- Ученишки! Директорка гледа на вас от прозорец. Следващия път всички с бели гуми на краката. Какво сте се разпасали като некои вагабонти. Вие сте ученишки на 7-ма гимназия, бивша 1-ва девическа и трябва да сте образец на светско възпитание.

- Хи-хи-хи, хи-хи-хи…

С повишаващ се тон:

- Какво наричам аз СВЕТСКО ВЪЗПИТАНИЕ! Като вървиш по Шишманът единият ти крак да сочи единия тротоар, другият - другия. Да седиш на столът като Елизабета Английска, когато те боли гърбът, да се усмихваш като София Лорен, кога цель ден си мильа прозорци - ето това е светско възпитание. На който не му харесва - да си хваща тренът и да си заминава. 

* * * 

Минавах преди години край 7-мо, не че някаква носталгия, а ми се дояде от сандвичите на леля Верче. 

Нарочно минах през двора, за да не срещна някой учител. Леля Верче я нямаше, сандвичите бяха купешки, в целофан. Но най-странното беше дворът - тих и безжизнен. Мина една чистачка. Първо не разбра за кого я питам. "Девойка Миланова?… Пенсионерка е. Преди години… Не съм я виждала".

Прииска ми се да я видя, да я зарадвам с нещо, да ми разкаже за светското възпитание. Знаех, че живее на Шишман, близо до опашката на коня. 

- Не, няма тук такава.

- Не я ли помните?

- А-а-а, помня я, но няма тука Миланова вече.

- Тя живееше тук, нали?

- Да, ама по реституцията я изкараха от тука и тя в Люлин ли, в Обеля ли, някъде там отиде. 

- Нещо близки нейни да знаете? 

- Не, не, сама си беше, не знам дали е жива още. 

Имам си находка

Неприятно мокро време. И голям студ. Чувствам се измамена - тази сутрин грееше слънце и сега пак заваля дъжд, намокрих се и цял ден ще ми е студено.
Не е чак толкова лошо, колкото звучи - намерих си две картинки на улицата, които много ми харесаха.
Май нещо съм се побъркала с тия картинки, през цялото време дебна и ако си намеря нещо добивам чувството за добре свършена работа.
... И как не, тези картинки веднага се класират като най-любимите ми:

Не знам как са ме уцелили - градинката на Народния театър ми е най-любимата и точно така си и я представям, като се сетя за нея. Искам така да си представям и София. (Освен това трафопостът ми прилича на любимите ми пъзели на UNICEF от едно време, които по някаква причина вече никъде не мога да намеря, а бяха най-приятни за редене). За да не пропусна и котката ще кажа, че град без котки е смешна работа.

Приветствам и лодката! Липсват ми толкова добре вписани в града рисунки и парченца. Прилича ми на нещо магритско.
...а всъщност Independent Studio е студио за татуировки. Неочаквано, нали?


Накратко казано - настоявам за още!

Малка математическа история

Ако А=В, то В=А.
Ако има отсечка АВ, от пункт А до пункт В, разстоянието би трябвало да е същото като това от В до А.

Животът опровергава горното.
Незнайно защо, необяснимо и до днес, разстоянието до училище не беше едно и също, въпреки че се появяваше странна нематематическа закономерност.
Пътят до училище ми отнемаше около 25 минути.
Пътят обратно ми отнемаше 15 минути. Дори, твърдя, понякога 10, макар че това значи че съм се движила със свръхзвукува скорост.
На отиване се точиха безкрайни пресечки на Шишман, спъвах се по всякакви капаци и счупени плочки, заклещваха ми се обувките по павета. Докато на връщане първият обект, който изобщо забелязвах беше Александър Невски. Може би защото оттам нататък до вкъщи ме очакваше едно радостно спускане по наклона на Раковски, където краката ти вървят сами, докато влаченето нагоре предизвикваше леко задъхване около Александър Стамболийски (паметника), с грамадните му обувки.

Сега когато минават все повече години откак не обитавам сградата на 7-ма гимназия, всички пътища на София ми се виждат безкрайно отдалечени от това училище - радвам се, че нито един мой път не води натам.

Малка история за ключар

Много често минавам по Шишман, а съвсем наскоро видях този капак:

 
Говорих си с някой, който ми каза, че е там от доста време и е бил реклама на ключар.
Ключарът вече го няма там. Интересен тип е бил.