Грях

Имам грях, стар и истински.

* * *

В Руската църква като заобиколиш отляво има стълбички надолу в тайнствено подземие. В прохладата и полумрака в дъното сияе бял мраморен саркофаг. Там е погребан архиепископ Серафим Собелев, управлявал Руската църква 29 години, умира 1950 г., погребват го под олтара. Хората вярват, че е светец-чудотворец, който след смъртта си продължава да се грижи за паството. Пишеш му бележка или писмо, оставяш го някъде около гроба и той изпълнява молбите.

Има някои, които са особено настоятелни просители, които се опитват да си заврат желанията директно вътре в саркофага - микроскопични листчета търсят процеп, за да попаднат непосредствено върху останките на отеца, което явно осигурява предимство пред другите молители.

Откъде знам? Прекарала съм там 2 години от тежкия си пубертет. А защо? Защото крадях листчетата. С течение на времето започнах да свързвам конкретни лица с написаното послание. Отначало ми беше леко смутно, после вече имах надеждата, че спасявам свети Серафим от материалните страсти на вярващите. Често те не молеха, просто си искаха - първо кола, после плат за калъфки на седалките, после мъжът й да изгони майка си (свекървата), после дъщеря й да я обичат учителите повече от Катя Гагова.
Всяко 3то момиче искаше да се запознае със Стефан Данаилов и той да се влюби лудо в ответ. Беше по времето на “Всеки километър”.
Някои не си даваха много зор, пишеха само 6 цифри 2, 15, 17, 22, 31, 43 - ТОТО-то!
Един път имаше шахматистко посещение, явно някакъв турнир: Господи! Той игра кон на С7! Внуши ми какво да играя! Амин.
Балерина не иска да дебелее. Певица да се отърве от двойната брадичка - операта нали е наблизо.

Пишеха на каквото им е под ръка - амбалажна хартия от ЦУМ, на гърба на сметка от сладкарница България отсреща, на тогавашната тоалетна хартия (твърди листчета 15х25 см), на големи листа за заявление - с разграфени правоъгълничета, продаваха се в РЕП-овете.

Циничният пубер в мое лице ликуваше - познавах най-сумрачните кьошета на човешката душа. Много често желанията бяха по-ужасни и от това, което вършех. Всъщност не се и притеснявах много, защото на вярващ човек попаднах само веднъж.
Една възрастна жена беше изписала 11 големи листа отпред и отзад с перодръжка и мастило, явно в някоя поща. На всеки неин познат се падаха по десетина реда - молеше се за спасение от болести, семейни проблеми. Стигна до патриарх Кирил, който също се оказа доста болен. За себе си жената не споменаваше - нямаше място или толкова силна й беше вярата. Нейният опус го върнах, но патриарх Кирил почина въпреки това. Беше интелигентен и свободен човек, беше духовен водач (анархист на младини и участник в акцията за спасяването на евреите).

Запомнила съм едно писмо в т.нар. луксозен плик (продаваха се два за 5 стотинки, имаха картинка от едната страна - розичка, “Ал. Невски” и др. забележителности), беше доста дебело, оформено като заявление:

Во имя Отца и Сина, 

и Светаго Духа. 

Амин 

Молба 

от Йорданка Станкова 

Свети Серафиме... 

Жената беше пред операция от рак. Страдаше, че момичето й е само на 14 години. Молеше се да поживее още и накрая обещаваше, ако всичко мине добре, да даде помощ за Рилския манастир 1500 лв и 500 лв за Руската църква.

След 2-3 месеца - пак луксозен плик, този път по-накратко:

Свети Серафиме! 

Оказа се киста на дебелото черво. Направи така, че да ходя редовно по голяма нужда.

И т.н. Дъщерята да изкара най-добре математическата олимпиада и да я приемат в английската гимназия. Косата й да стане отново черна, да се запознае с летеца Йордан и той да не може да диша без нея... каквото е обещала ще го направи. Ще даде 200 лв на Рилския манастир. 

Един мой близък ми каза, че искал да става писател и аз му подарих безценната си колекция, и така спрях да плячкосвам Руската църква.

Няколко години по-късно се отбих чисто теоретически. Все едно, че светът се беше сменил. Бяха се появили едни умалителни: “парички”, “виличка”, “една количка да си взема и аз”.

После преходът свърши и ето пристигна нов настоятел на Руската църква, отец Филип чак от Московското подворие.
Както става у нас, миряните се разделиха на врази и привърженици, почнаха се подписки, челобитни...
Разбра се, че отец Филип в тази тежка ситуация му е намерил колая: трябва чудо! И кара отец Филип жените, които чистят да му носят листчетата от гроба, за да проследи той вземане-даването със свети Серафим, дали пък няма нечие желание да се сбъдне и тъй църквата, пък и настоятелят й да пребъдат...

Рояк въпроси връхлетяха обърканата ми глава: Вярва ли отец Филип? Ако “да”, за какво му е чудо? Ако стане чудо, чия е заслугата за това: на св. Серафим или на о. Филип, ако не стане чудо, става ли свети Серафим просто отец Серафим Соболев?
Не са ли чудесата чиста симония?
Дали о. Филип не си представя църквата като магазин, вярата като кредит, молитвите като предмети, златните луковици като реклама?

Но ето ти радост ненадейна. Щом може отец Филип, та аз не мога ли? О, спасение от моя грях! При това аз събирах желанията за себе си, а отецът за кариера и манипулация на благочестивите християни.
Все пак, скоро смятам да проверя най-теоретически - променят ли се желанията и молбите, като знаят просителите, че им четат най-съкровените помисли. Защото желанията са по-тайни от делата, както мислите от думите.

Cлед похищението на Царедворците

История от Стела
Как живееха Царедворците преди прочетете ТУК

Царската градинка е обзета от тревога. Липсата на отвлечените преди две седмици става все по-очевидна и натраплива, останалите на място царедворци са се отдали на меланхолия и копнеж. Каменните стискат устни, металните скърцат със зъби. Вече няма усмивки и безгрижие. Накъдето и да се обърнеш - скръб.

Птичките не чуруликат както преди, а вчера на празното място останало от Безформения имаше разкъсано коте. Дори вятърът шумоли злокобно в клоните на Вековните. Отчаяние и несигурност се чете в очите на наличните царедворци.

Двете неразделни нимфи не могат да откъснат очи от захвърления труп, останал потрошен и нежелан след похищението. Стърчащите му черва от арматура всяват паника у околните – такава ли е съдбата на техните приятели? Такава ли ще бъде тяхната съдба?

Вече всичко е ясно... Социалистите бяха отвлечени и никога повече няма да се върнат. Камионите ги откараха към депата на някакъв нов Музей на социализма, където великолепният, красивият, любимият Вапцаров ще бъде натикан между безброй Лениновци, Сталиновци, Димитровци и селяндури от всякакъв калибър – бюстове, торсове, портрети...

Внимание!!! Внимание!!!

Точно преди седмица - петък 10 юли, в Царската (кучешката) градинка се случи немислимото.

ЦАРЕДВОРЦИТЕ БЯХА ОТВЛЕЧЕНИ с два тира! Натовариха почти всички Социалисти, както и Вапцаров и Безформения!!! Направена е някаква малоумна чистка - направо съм в потрес! 

Някой да има информация за тях???

Стела

Повече информация за отвлечените можете да намерите ТУК.

Моята Витлеемска звезда

От нашия балкон се виждаше звездата на Партийния дом. Обсъждали сме в двора нейните свойства. Единодушни бяхме преди всичко, че тя е скъпоценна в буквалния и преносния смисъл.

Този очевиден факт ни даваше увереност, че каквото и да се случи, щом има такава скъпа звезда всичко ще е наред – продаваш звездата и купуваш космически кораб, например.
Космосът беше много важен тогава. Бъдещето беше сигурно и озарено от звездата.
От рубини ли е направена или от много рядък и таен метал, който пропуска светлината?
Това са част от въпросите, които възникваха при вседневното съзерцание на чудото.

  

Как се пали? Кой я пали? Как решава кога да я запали?

Работата е там, че и звездата беше като всичко при социализма – ту светеше, ту не светеше. Тревожех се много: всичко това значеше нещо. Нещо, което не разбирах. Тодор Живков не вижда ли, че тази вечер звездата светна чак към 22 часа? Всъщност, Тодор Живков живееше в ротондата под пилона на звездата и оттам се виждаше всичко. Не просто живееше, а денем и нощем ядеше кочанчета от марули.
Това ми беше любимото и ми беше мечтата – чиния пълна с кочанчета.

В ония времена отношението към властта се изразяваше в коментари Какво Ядат Те.

Смяташе се, че Тодор Живков като държавен първенец яде луканки и печени прасенца.

Моите кочанчета ме вкарваха в малцинствено положение.

Тежък удар беше като видях кутия бонбони от СССР, на която се виждаха 4-5 кремълски звезди… Дотук добре, а американците имат ли и те? Закъде сме ние с една единствена звезда?

Твърде много тревоги за едно дете.

Сега обеззвездения пилон не ме тревожи – той потвърждава подозрението ми, че никой не знае какво става и какво трябва да се прави.

Едно от хубавите неща на демокрацията е, че научаваш разни работи – ротондата, където според мен живееше Тодор Живков се оказа физкултурен салон (тогава нямаше фитнес, камо ли уелнес).

Научих и друго – звездата нищо не струвала, което пролича и от дългия, макар и мирен Преход.

За изкуството

Изкуството се намира в Царската градинка, до Двореца

Хм. Всъщност май това е всичко, което има да се казва по въпроса.

Книгата на Цар Освободител

Като малка бях абсолютно убедена, че в паметника на Цар Освободител са вградили истински кон и човек.
Разполагах с две доказателства за това:

Първо - паметникът е много реалистичен.
Второ - в едната си ръка Александър II държи книга, а книгата е зелена и по нея се виждат букви.

Понеже живеехме в центъра и доста често минавахме оттам с някой от моето семейство, аз всеки път спирах до паметника и исках да се вгледат в буквите и да признаят, че книгата на паметника е истинска вградена книга, значи в паметника е вграден истински човек и истински кон.

Разбира се, никой не ми обръщаше особено внимание и ми казваха, че това, което си мисля за букви е олющена от паметника боя.

Наистина малко се тревожех, че има вградени живи същества вътре в паметника, а книгата съвсем ме притесняваше - какво пише на нея и защо никой не й обръща внимание?
Продължавам да се сещам за това почти всеки път като минавам оттам.

Наскоро, обаче, ми хрумна да снимам паметника и да си приближа към книгата да видя дали наистина има букви. Има.