Лятно кино*

Лятно кино “Мир” беше на ул. Денкоглу: не много много лятно, защото имаше покрив, но пък отворено отстрани и разбира се, се пушеше (!!!). От гледна точка на пушенето днес, лятното кино би било добър бизнес. 

Брат ми е по-голям от мен и ходенето с него на кино беше истинска чест. 
Освен това и двамата пушехме и това си беше съзаклятие..., а пък да гледаш и кино на всичкото отгоре! 
Кеф!!!

В лятно кино “Мир” даваха “Когато чуеш камбанен звън” - югославски, партизански, псувни, мъжаги, стрелба, героизъм. 
В сравнение със стерилния свят на измислената ни история такива филмови персонажи изглеждаха по-живи от нас, дето ги гледахме. 

...Киното затаява дъх - убиват нашите един по един, предсмъртни псувни, немците са много... 

Брат ми се изпърдява. 
Всички прихват. 

Забравих да кажа, че и двамата обичаме да гледаме най-отпред (сякаш участваме във филма), между нас и другите има няколко празни реда. 
Така че беше ясно кой е източникът на пръднята: или брат ми, или аз (14 год.).

За да се спася от позора, реших да се разгранича: “Илия! Как не те е срам! Престани!”
Киното: Ха-ха...
Илия изчака подло всички да утихнат и: “Айде, айде, всички разбрахме, че си ти, не се притеснявай...”
Киното: Ха-ха-ха-ха-ха-ха!

Щом светнаха лампите се шмугнах през изхода - не исках пръднята да бъде идентифицирана с конкретно лице (моето). 
Тичах по Денкоглу и чувах зад гърба си: “Какво толкова страшно, една пръдня!”
Досега чувам смеха. 
Остарявам, защото вече и на мене ми е смешно. 

* Това непонятно словосъчетание се появи след дълги години забвение покрай БНТ - възраждане на киното под звездите. 

Жонгльор от цирка?

Хващам се за думата "жонгльор" - тя ми напомня любимо стихотворение, баща ми, Валери Петров и кино Витоша.

* * *

Пиша го по памет, да ме извинява великият Валери Петров.

Сред непознати некролози
един случайно натъжи ме:
"Какъв ли може да е този
покойник с чужестранно име?
Певец? Беглец? Жонгльор от цирка?
Кой знае по кое ли време
той спрял е тук на кратка спирка
и е забравил да поеме…
А губели полека сила
мечти и спомени детински
и Витоша се напластила
над хълмовете Апенински.
Какво, че разни сме народи,
нали той покрив тук намери:
Съпруга Пенка, син Методи
скърбят по Анджело Роджери."

* * *

По време на един семеен обяд сред храна и гюрултия баща ми разказва за героичното минало.
- И тогава старшина Роджери…
- ?!?
- Анджело Роджери…
- !!!

* * *

О, колко вълнуващо! Жонгльорът от цирка бил старшина-началник склад на 1ва дивизия, 4ти километър.
Ето как житейската истина гази всякаква литература, но пък думите владеят ума. Може ли човек да избяга от единия свят в другия? Не са ли измислените светове по-желани от истинския?
С такива пубертетни мисли живеех и истински преживявах. Що е истина? Жонгльорът Анджело Роджери или старшина Роджери?

* * *

Случайностите продължават.
Вали из ведро. Тичам от спирката към кино Витоша. Изведнъж виждам пред себе си Валери Петров, сгушен в шлифера си. Мятам се върху него:
- Извинете, само за момент, не се познаваме, но много е важно, сещате ли се за Анджело Роджери, трябва да знаете истината, като поет за Вас светът е друг, представяте ли си, всъщност…
Поетът гледа стреснато. Както казах: валеше из ведро.
- Благодаря Ви, благодаря Ви, аз, всъщност, отивам на кино, благодаря Ви, довиждане.
- А! И аз! На кой филм отивате?
- На Тарковски.
- Ха! И аз!
Подскачам около него и писукам:
-О, колко интересно, представяте ли си, о! Какво нещо е животът, но пък и литературата…а?
Мокри влизаме в кино Витоша.
-Довиждане.
-Довиждане.

Нещо се случи. Беше ме срам от избликналия ентусиазъм. Леле, колко съм досадна! Какво му скочих на човека! Ужас…
Но това не е всичко.
Оказа се, че Валери Петров седи два реда пред мен, на едно място по диагонала вдясно. С леко помръдване на главата би могъл да ме види. Той гледаше вдървено пред себе си. Особената неподвижност на врата му ми казваше, че знае, че досадното същество е зад него и го притеснява, дори като мълчи.
Развалих филма и на двамата. Когато светнаха лампите, той гледаше надолу, бързаше да се скрие. Аз също. Какъв срам. Защо ми трябваше?

* * *

Случайностите не свършват. О! Чудо! Животът е по-велик от изкуството! Станахме приятели с Валери Петров. Питах го дали помни една досадница и му разказах. Не помнеше. Беше ме заличил от паметта си. Слава богу…
И все пак, поетическата истина…