Жонгльор от цирка?

Хващам се за думата "жонгльор" - тя ми напомня любимо стихотворение, баща ми, Валери Петров и кино Витоша.

* * *

Пиша го по памет, да ме извинява великият Валери Петров.

Сред непознати некролози
един случайно натъжи ме:
"Какъв ли може да е този
покойник с чужестранно име?
Певец? Беглец? Жонгльор от цирка?
Кой знае по кое ли време
той спрял е тук на кратка спирка
и е забравил да поеме…
А губели полека сила
мечти и спомени детински
и Витоша се напластила
над хълмовете Апенински.
Какво, че разни сме народи,
нали той покрив тук намери:
Съпруга Пенка, син Методи
скърбят по Анджело Роджери."

* * *

По време на един семеен обяд сред храна и гюрултия баща ми разказва за героичното минало.
- И тогава старшина Роджери…
- ?!?
- Анджело Роджери…
- !!!

* * *

О, колко вълнуващо! Жонгльорът от цирка бил старшина-началник склад на 1ва дивизия, 4ти километър.
Ето как житейската истина гази всякаква литература, но пък думите владеят ума. Може ли човек да избяга от единия свят в другия? Не са ли измислените светове по-желани от истинския?
С такива пубертетни мисли живеех и истински преживявах. Що е истина? Жонгльорът Анджело Роджери или старшина Роджери?

* * *

Случайностите продължават.
Вали из ведро. Тичам от спирката към кино Витоша. Изведнъж виждам пред себе си Валери Петров, сгушен в шлифера си. Мятам се върху него:
- Извинете, само за момент, не се познаваме, но много е важно, сещате ли се за Анджело Роджери, трябва да знаете истината, като поет за Вас светът е друг, представяте ли си, всъщност…
Поетът гледа стреснато. Както казах: валеше из ведро.
- Благодаря Ви, благодаря Ви, аз, всъщност, отивам на кино, благодаря Ви, довиждане.
- А! И аз! На кой филм отивате?
- На Тарковски.
- Ха! И аз!
Подскачам около него и писукам:
-О, колко интересно, представяте ли си, о! Какво нещо е животът, но пък и литературата…а?
Мокри влизаме в кино Витоша.
-Довиждане.
-Довиждане.

Нещо се случи. Беше ме срам от избликналия ентусиазъм. Леле, колко съм досадна! Какво му скочих на човека! Ужас…
Но това не е всичко.
Оказа се, че Валери Петров седи два реда пред мен, на едно място по диагонала вдясно. С леко помръдване на главата би могъл да ме види. Той гледаше вдървено пред себе си. Особената неподвижност на врата му ми казваше, че знае, че досадното същество е зад него и го притеснява, дори като мълчи.
Развалих филма и на двамата. Когато светнаха лампите, той гледаше надолу, бързаше да се скрие. Аз също. Какъв срам. Защо ми трябваше?

* * *

Случайностите не свършват. О! Чудо! Животът е по-велик от изкуството! Станахме приятели с Валери Петров. Питах го дали помни една досадница и му разказах. Не помнеше. Беше ме заличил от паметта си. Слава богу…
И все пак, поетическата истина…

История за жонгльор

Миналата седмица някъде към 11-12 часа имаше ужасно задръстване на бул. България, както винаги. 

Аз сутрин съм си кисела почти винаги, пък като попадна в задръстване няма как да не се изнервя съвсем и да не започне да ми се струва, че бързам много повече, отколкото всъщност бързам.

И както си се гневя в колата изведнъж виждам на моста на влюбените едно момче, което жонглира.

 

 

Няма как да се ядосваш за глупости, когато видиш един симпатичен непознат човек, който се е вдигнал сутринта, седи на моста и жонглира просто ей така - за свой кеф и на всички в задръстването, които ще го видят и ще им стане приятно да висят на светофара.

Винаги можеш да срещнеш готини хора и да ти стане хубаво, че просто си ги видял някъде. Само трябва да се огледаш.

Помахахме му като си тръгвахме, той се зарадва, но не ни помаха, за да не си изпусне кеглите.

Две думи

1. Триангулачна!

Ле-ле-е, що за дума? За първи и единствен път я чух от устата на баща ми: Това е Триангулачната точка на София.
Веднага почувствах, че той наистина е най-големият стратег в БНА - баща ми беше военен. При соц-а да си военен значеше никога да не си воювал, да не си стрелял, но да говориш непрекъснато за война.
А иначе, триангулачната точка е мястото, от което се измерват разстоянията от София до всяко друго място на света - до тамошната триангулачна точка. Много е важно за картографията.

Това е точката. Стърчи в средата на градинката срещу Света София, между Раковска и Синода. Виждала съм да влизат хора един-единствен път: преди близо 50 години. Сигурно вече всичко е премерено - веднъж завинаги.

* * *

Ако напишете "триангулачна" в гугъл не излиза триангулачната точка в София. Да не би да сме издали военна тайна?

* * *

2. Амфитеатрално… така каза другарката Петрова в подстъпите на град Велико Търново. Бяхме на училищна екскурзия с автобус с цел запознаване с Родината. Мятахме се от прозорец на прозорец в рейса.

- И-и-и! Вижте! Крава!
- Е-е-е! Камион!
- И-и-и! Каруца!
- Е-е-е! Река!
Шофьорът беше опитен. Спря така, че се виждаше мостът над Янтра, а отзад се откриваше градът. Другарката Петрова каза:
Велико Търново е от най-красивите в света. Градът е разположен амфитеатрално. Запомнете тази дума. Значи, че къщите са една над друга.
Запомних от раз. При първа възможност купих картичка:

Здравей майко,
Намираме се в град Велико Търново.
Градът е разположен амфитеатрално.

Внимание!

На ъгъла на ул. Паренсов и ул. Любен Каравелов под една водосточна тръба
живее син подривно настроен елемент с италиански произход.
Молим гражданите да проявят бдителност и да докладват при наличие на раздвижване от страна на заподозрения.

Разговор в парка

История от Стела

Снимката е взета от блога dimodi.com

Седя си в парка Заимов, горещо е, а към мен се задава циганка: «Може ли да сядам до тебе?» - естествено, че може. Първо ми предлага да ми гледа, но понеже не е много настойчива, успявам да отбия.

Говорим си за кучета, тя е от Костинброд, дошла да носи някаква билка на урочасано момиче, по едно време ме пита: «Абе, как така си говориме, не ме ли виждаш, че съм така, по-черна?», аз и казвам, че от цигани не ме е страх: «Аз съм еврейка».
Циганката ме поглежда с ужас и казва: «Ох, майчице, горката! Какъв филм гледах по телевизията, ако знаеш! По действителен случай! С камиони ви извозваха, с камиони. Да ви горят!».
Аз и казвам: «Хитлер е убил и много цигани също», а тя ми отговаря  замислено: «Да, при Хитлер беше лошо...»