История от Поли
Попаднах на едно старо изследване за Вакарел - Гунчо Гунчев, "Вакарел - антропогеографски проучвания" С, 1933 г. И там имаше следното изречение за жителите на тази китна територия по времето на Османската империя : „Почти ежедневните срещи на населението с пътешественици от различни краища на Европа и империята направили вакарелци по-освободени при срещите им с чужденците. Те не ги избягвали като повечето българи от епохата, а напротив, търсели контакт с тях - факт, подчертаван от почти всички пътешественици, оставили ни писмени сведения за пребиваването си във Вакарел.” И се сетих за една моя случка, която потвърждава, че някои традиции не потъват така лесно в дебрите на паметта на поколенията.
Историята е от далечната 1995-1996-та? Група гимназисти се запъти ентусиазирано да празнува рождения ден на своята любима съученичка Маша. Моя милост се явяваше „възрастният” придружител. Рожденият ден щеше да се празнува в някоя от махалите на Вакарел. Щяхме да ходим с влак. Среща под часовника на гарата.
Събираме се – сакове с манджи, бутилки, касетофони и пуберско въодушевление, предвкусващо два дни свобода без родители. На гарата обаче се разбра, че няколко души ще закъснеят и тогава ни хрумна гениален план, който и до днес е една от моите лични причини да не вярвам в разума на масата. Понеже не ни се чакаха закъснелите, дружно се реши първата група да тръгне с първия влак и – обърнете внимание на натъртването – с храната, пиенето, музиката и ключа за къщата на дядото и бабата на Маша, - а втората група да поостане още малко и да дойде по-късно. В първата бях аз като ръководител движение, въоръжена с листче, на което бяха изрисувани смътни координати на мястото, във втората – рожденичката, която единствена знаеше къде е въпросната къща.
Усещате ли накъде отива историята?
Публикации
