Село Париж

Всичко парижко някак си изразява, подчертава, посочва и най-вече претендира за модерна цивилизованост, подплатена с лъскава традиция.
Което ясно личи и от снимката.

ul. Parizh

Вижда се, че парижкостта води и до изобретяване на парижки език, което си е жива култура.
Ах, Париж... Няма Рим, Лондон, Ню Йорк... Париж ни е в ума... верно, малка е уличката, но...

Ето, даже в моя живот ул. Париж има своето място:
"Ще те пратя на Париж!"
Това значеше: "Ще те изключим от училище и ще идеш до разпределителя, където ще те зафичкат да учиш някъде на майната си".

Иначе казано, на ул. Париж имаше отдел на Министерството на народната просвета и изключената част от народа ходеше там да я пронумероват и прошнуроват. Говореше се, че лелките-чиновнички там били истински змейове - могъщи, страшни и решителни.

Друга парижкост от детството ми беше песничката:

Ний сме трима братя от селО (?!?) Париж. 

Който ни закача ще яде мариз!...

...Какво да кажем, що ли да речем...

* * *

Разбира се, парижкостта я има и в литературата, най-вече световната, но и в нашата.
Например Радичков - той я използва, за да се подиграе със съседите румънци - висше народопсихологическо дело.

Та, румънците казвали, че Букурещ бил Малкия Париж.
Обаче Радичков забелязва: "Не съм чул някой да казва на Париж Големия Букурещ."
Ей такива трансгранични остроумия, политически некоректни.

На свой ред аз се чудех дали Телевизионната кула е по-висока от Айфеловата?
Или обратното?

* * *

ПС Загадката около село Париж е разкрита - вж ТУК.

Карамел Му пак е тук, но вече там (50 години по-късно)

Помните ли Карамел Му от Най-дългата улица? Оттам той ни е известен като собственик на боксер, целуващ се с различни момичета шпионин, който се прави на скулптор. 

Достигнахме до човек, който познава и му е приятел. От него разбрахме, че Карамел Му всъщност се казва Михаил Симеонов, че в един момент той се е ядосал не само на децата от Най-дългата улица, а и на България.

Твърди се, че конкретният повод е многократното местене на скулптурата му на Паисий Хилендарски (същата, която той многократно показва на децата, за да ги убеди, че не е шпионин). 

Тези волности с неговото творчество го обиждат безкрайно (явно той тук не е оценен както подобава) и така Карамел Му напуска страната заедно с всичките си картини и е отива да живее в Щатите. 

Там той продължава да твори все по-мащабно. 

Карамел Му заминава за Африка, където в сътрудничество с кенийското правителство намира един слон, който упоява и му прави отливка.

Карамел Му преди да упои слона

Кестени

От Стела

на раковска има задръстване

полицаят в будката оглушал

вятърът му отнесъл командите

пък зебрата отлетяла за африка

пресичам набързо дондуков

прескачам трамвая и локвата

водя в лявата си ръка кучетата

а в дясната стискам кестени

открай време се знае, че в царската

есента идва само за мене

пуделите днес летят ниско

ще вали...

Моят сезон

и няма нищо банално в сезоните
така мислят само лишените

от сетиво за есенен възторг

Скитам си

Какви ти деца, малката ми сестра не знае каква е връзката между двете.

Дори не знам дали изобщо е имала уокмен. 

Аз имах. Прекрасна здрава машина - в един момент можеше да му видиш вътрешностите и той пак си свиреше. Сони с Турбо Бас, не знам кое му беше турбото и дали имаше особена разлика, но звучеше много специално. Той замени един уокмен, който много мразех - замръзваше зимно време. И трябваше да поседи на стайна температура, за да просвири пак. 

Както и да е, за историята са по-важни касетките и батериите.

* * * 

Касетките ми и градът са много тясно свързани. 

Беше голямо вълнение да ми разрешат да започна да излизам сама навън. Някъде на 10-11 бях към този момент. 

Жестоко, само че никой от моите приятели нямаше тази свобода и нямаше с кого да ходя нагоре-надолу. 

Само че си имах уокмен и касетки. И мешка. 

Идеална предпоставка за хубаво мотане из града, никакви приятели не ми трябват. 

Всяка събота напълвах мешката с всичките си касетки (като се научих да записвам нямах спирка и бях понатрупала доста), взимах си уокмена и излизах към 10. Нямаше значение дали вали сняг, дъжд, дали е жега - в събота в 10 съм на линия за щъкане из града.

Без никаква идея къде отивам, никаква задача за вършене или среща с някого. Просто си слагам слушалките и ходя. Все ме питаха какво правя, къде излизам и защо - слушам си музика. 

В добрия случай, за да се добера от вкъщи до центъра минаваше поне час и нещо, но това няма никакво значение, защото си слушам. Трябваше в 5 да съм вкъщи, което означава, че половината време седях по различни спирки, за да стигна от точка А до точка Б и обратно.  

Кутийките на касетките в мешката ми ръбеха доста, тракаха, чупеха се, абе - бяха доста неудобни. Но не мога да изяза с 2-3 касетки, ами ако ми се дослуша някоя от тези, които не съм взела?? 

Имам си находка

Неприятно мокро време. И голям студ. Чувствам се измамена - тази сутрин грееше слънце и сега пак заваля дъжд, намокрих се и цял ден ще ми е студено.
Не е чак толкова лошо, колкото звучи - намерих си две картинки на улицата, които много ми харесаха.
Май нещо съм се побъркала с тия картинки, през цялото време дебна и ако си намеря нещо добивам чувството за добре свършена работа.
... И как не, тези картинки веднага се класират като най-любимите ми:

Не знам как са ме уцелили - градинката на Народния театър ми е най-любимата и точно така си и я представям, като се сетя за нея. Искам така да си представям и София. (Освен това трафопостът ми прилича на любимите ми пъзели на UNICEF от едно време, които по някаква причина вече никъде не мога да намеря, а бяха най-приятни за редене). За да не пропусна и котката ще кажа, че град без котки е смешна работа.

Приветствам и лодката! Липсват ми толкова добре вписани в града рисунки и парченца. Прилича ми на нещо магритско.
...а всъщност Independent Studio е студио за татуировки. Неочаквано, нали?


Накратко казано - настоявам за още!