9 сутринта. Всички сме леко бавни и завеяни, мързеливо начало на четвъртъка, като след хубава сряда вечер. На вратата се звъни. Доста сме озадачени с Ружа, никой не би трябвало да идва.
Отварям.
На вратата е една баба (която Ружа оприличи на английската кралица), пита какво става с Юлия от горния етаж, срещуположната врата на моята.
- Съжалявам, не познавам никой от входа.
- Аз минавам да я видя, че не знам жива ли е, не е ли, ние бяхме като сестри, а не сме се виждали от много време.
Изразът "не знам жива ли е" ми се забива в главата и започвам да си мисля колко е гаден светът на старците - тя наистина има предвид, че не знае дали е жива и се е притеснила, че не й отваря. Става ми адски гадно и много ми се иска да знам жива ли е и да й кажа, но не знам.
В този момент английската кралица ми казва:
- Мен страшно ми се ходи по малка нужда, ще може ли да ви ползвам тоалетната? Аз живея наблизо, но нали знаете как е.
- Разбира се - заповядайте.
По-нататък през деня, в изключително екзалтирано настроение от хубавия ден, някой ми звъни на вратата. Очаквам сумати чудесни хора. Отварям.
Сергей.
Сергей вече е идвал два пъти. Търси Ивона, сестрата на баба ми, която живееше тук. Първият път Ружа му отвори и бая бързо е приключила разговора и изобщо не знаеше нищо за него - защо е тук и какво точно иска.
Вторият път аз отворих и ми се наложи по-подробно да му обясня, че и Ивона, и баба ми, и дядо ми всъщност са починали.
Не знам дали ви се е случвало, но е много неприятно да обясняваш на някой човек, че трима негови познати, които той очаква да види, всъщност не са живи.
Както и да е. Сергей е с вид на клошар и леко луд. Черен, прегърбен, с бейзболна шапка и носи една чанта. Чантата е важна, защото в нея пренася разни неща.
Първият път като се видяхме бая си поговорихме, разказах му някакви неща и той на мен - той откъде ги познава, с какво за занимавам, такива работи.
Накрая каза, че иска да ми подари нещо. Никак не искам, ама ми го подари. Капак от кутия, със залепени миди върху него. Ама недейте, моля ви, не искам да ви го взимам. Не, не. Благодаря ви много. Два лева дали ми се намират?
Та днес пак дойде, за трети път. Отварям и съм малко учудена, че е той. Сергей не може много да ме познае и се чуди последно с мен или сестра ми е говорил. Подло излъгвам, че със сестра ми с идеята, че ще бъда една безскрупулна сестра на себе си и разговорът ще приключи по-бързо. Сергей казва, че сме говорили, че рисувам и тук носи на сестра ми едни неща. Казвам, не знам за такова нещо, мисля че сте се объркали. И веднага ми става гадно, защото Сергей вече е извадил от чантата ето тези чудовищни графити и му става кофти, че се е разкарал.
 |
| Всъщност в кутийката с надписа няма нищо. |
Започва съвсем да се изгърбва, гледа ги, нещо ги човърка и тръгва да си ходи.
Викам си, ама че гадина, защо мъча човека. Ако искате оставете ги и аз ще й ги предам? Той нещо не е сигурен, аз настоявам. Взимам ги, в който момент се сещам, че всъщност сега ще трябва да му дам пари. Струват ли нещо? Един лев. Давам два. Сергей се оживява, казва че има и една книга за рисуване. Казвам, не мисля че й трябват книги за рисуване. Не, не, ние с нея сме се разбвали, казва Сергей. Не, не, сигурна съм, че не й трябва! В този момент ми звънва телефона, който е на другия край на стаята. Започвам да приключвам разговора, Сергей настоява, че ще дойде пак да донесе книгата, аз не успявам да настоявам достатъчно упорито, че няма нужда, защото телефонът ми звъни… Затварям вратата и тичам да вдигна.
Имам план. Ще се опитам да въведа трета сестра, този път още по-серт.
А ако не стане, ще направя една кутия, в която да трупам нещата от Сергей. Жалко, че не снимах мидения капак преди да го изхвърля, за да ви го покажа и него.
ПС На вратата на входа преди няколко дни се появи некролог. Юлия все пак наистина е починала.
Публикации
