МОЛ

История от Стела

Не съм виновна аз, че моловете са единствените чисти места без коли, където мога да напазарувам, да пия какао със сина си и да тичаме по ескалаторите. Такъв ни е градът, няма място за дечурлига в него, трябва да се приспособяваме.

Няма пък да се срамувам, приятно е в мола - има много светлина, климатик и музикален фон. Освен това количките карат супер бързо по гладкия под!

След като се наложи да преустановим почивката си по средата (не ни съжалявайте, София е поразително приятен град, когато софиянци ги няма) трябваше да се организираме по спешност за рождения ден на мъжа ми:
- да поръчаме подаръка му (палатка XXL + турбочували!);
- да поканим гостите (да живей империалистът експлоататор – не им дават отпуск);
- да се разкрася (е, сега...)
- да купим тонове пиене и храна (както винаги – остана).

Приятни занимания бих казала аз, но не и за 4-годишните хора. Не знам защо, но когато си на 4 таралянкането напред-назад в жегите с майка си за покупки не изглежда много привлекателно. За щастие – има мол. За жалост – това не е достатъчно, когато забиеш при маникюристките за повече от час.
На 10-тата минута, след като беше разгледал всички шишенца, разпитал за всички възможни процедури, пробвал UV-машинката, разлял чашка с неидентифицирана течност, изял вафла и направил 6-5 кръгчета наоколо, моят прекрасен спътник увисна на стола до мен: „Разкажи ми история! За как си била малка обаче.“

В този чуден миг дори и обещанието за освинване в Макдоналдс не може да спаси положението. Ясно е, че е настанала Тежка Скука. А за миговете Тежка Скука вадя от торбата изключителните приказки на Николай Райнов. Нищо не може да прикове вниманието на един 4-годишен корсар така, както една порядъчно кървава история за самодиви и черни кули. И понеже наскоро (и по морето се случва Тежка Скука) бях разказвала любимата си „Вампирова булка“ се спрях на забележителната история за самодиви и орли – Кушкундалево.
Започвам аз полека, историята се точи като народна песен. Бедният момък си търси работа („мамо, какво значи богаташ?“), стигат с трите коня до високите скали, седят край огъня и бам! - богаташът заколва третия кон, а момъкът се мушка в кожата му и орлите го отнасят. От този момент насетне корсарят слуша притихнал, а на мен не ми се налага да довнасям кървави елементи – то не са човешки кости, кървави дири, дране на орли и всякакви други скукомори – невероятна приказка.

Минава почти час, историята е още горе-долу към средата, маникюристката привършва, наоколо цари пълна тишина. Всичко живо слуша затаило дъх (включително две джофри, които прекъснаха зашеметяващия си разговор за изкуствени мигли), единствено корсаря се намесва авторитетно тук-там, за да добави от себе си по някой изкормен или просто убит.
Стигнали сме до третия старец - Царя на птиците, чийто страшен глас ми се получава особено сполучливо, когато плащам и тръгваме да си ходим. Награбвам сума ти торби и тъкмо да отплаваме:

- Ама как свършва историята, пита маникюристката, успява ли да намери самодивата?
Е, такова нещо не беше ми се случвало – да разказвам за самодивската риза на джофри... Налага ми се да обобщя набързо историята. Обаче 5-те жени не харесват края:
- И не се връщат в нашия свят, така ли?!
- Не.
- Никога ли???
- Никога.
Оставяме ги зашеметени, даже чао не ни казаха. Корсарят заявява доволен:
- А сега – Макдоналдс!

Тъп бил молът, потребители сме били. „Молът е такъв какъвто си го направиш сам“ е казал мъдрецът и е бил напълно прав. В мола на Цариградско Макдоналдс няма, а рожденият ден на мъжа ми се получи върха – кьопоолуто в Карфур е просто чудесно!

* * *

КУШКУНДАЛЕВО от Николай Райнов можете да прочетете ТУК.

Синия от стената

Известен още като Puteulanus creatura victus in paretis, за него се знае твърде малко.
Смята се, че ареалът му обхваща центъра на София.
Съществуват твърдения, че е коза, но това все още не е доказано достатъчно убедително.
Цвят син, очи жълти.
Не е сигурно с какво и как се препитава.
Обича да гледа страшно и да се зъби на минувачите, но не представлява заплаха за околните.

Молим ако някой разполага с информация от всякакъв характер за него да се свърже с нас в най-кратък срок!

Поради явно конфликтният си характер, можете да забележите белези от битка в долната лява част на лицето му.

Малко съм загубена (3 пъти)

Малко съм загубена, но по-централният момент е, че съм много разсеяна.
Бях малка, живеехме в центъра. Излизаме на разходка с мама, сигурно съм на 3-4-5 години към този момент, ходим по улицата и се държим за ръце. Както пресичаме Дондуков (помня съвсем точно даже мястото) изведнъж усещам, че ръката на мама е станала странна - с много кожа, по-друга на пипане... поглеждам и виждам една непозната баба, която ме превежда през улицата.

Пълен майтап - изобщо не съм се усетила, че съм я пуснала, че някаква друга жена ме е хванала, за да ме преведе през улицата. Всичко си беше наред, де - този път не се загубих наистина.
До тук съм загубена 1 път.

* * *

Друг път отиваме с наште до музея "Земята и хората" (пак съм някъде на тази възраст). Имаше изложение на влечуги, още си го има всяка година май и беше страшно интересно. Обикаляхме много и изведнъж, както разглеждам аквариумите установявам, че съм се загубила. Това ми беше първото истинско загубване и ужасно се разстроих - имаше страшно много хора в музея (наистина беше тъпканица), а моят хоризонт е доста нисък към този момент и нищо освен много различни непознати крака не виждам...

Имам чувството, че обикалях страхотно много време и май плачех малко, докато едни симпатични жени не ме видяха и не е питаха дали съм се загубила. Попитаха ме как изглеждат майка ми и баща ми. Тук аз изпаднах в ступор - разбрах, че не мога да обясня как изглеждат. Нито баща ми, нито майка ми. В крайна сметка им казах, че ще се опитам да опиша мама. До сега помня много ясно, че не можах да кажа нищо освен, че е с шарена пола (това явно заради ниския хоризонт :).
Симпатичните жени я намериха и всичко беше чудесно.

Третото загубване ми се случи в същия ден, в музея, много малко след като се бях намерила. Това вече не си го спомням толкова ясно, може би, защото явно се бях отракала в процеса на загубването и намирането.

* * *

А ето ви една снимка ако не ми вярвате, че съм малко загубена:

Това сме аз и Робин. Както разбирате аз много обичам Робин и мисля, че той е прекрасен.

Книгата на Цар Освободител

Като малка бях абсолютно убедена, че в паметника на Цар Освободител са вградили истински кон и човек.
Разполагах с две доказателства за това:

Първо - паметникът е много реалистичен.
Второ - в едната си ръка Александър II държи книга, а книгата е зелена и по нея се виждат букви.

Понеже живеехме в центъра и доста често минавахме оттам с някой от моето семейство, аз всеки път спирах до паметника и исках да се вгледат в буквите и да признаят, че книгата на паметника е истинска вградена книга, значи в паметника е вграден истински човек и истински кон.

Разбира се, никой не ми обръщаше особено внимание и ми казваха, че това, което си мисля за букви е олющена от паметника боя.

Наистина малко се тревожех, че има вградени живи същества вътре в паметника, а книгата съвсем ме притесняваше - какво пише на нея и защо никой не й обръща внимание?
Продължавам да се сещам за това почти всеки път като минавам оттам.

Наскоро, обаче, ми хрумна да снимам паметника и да си приближа към книгата да видя дали наистина има букви. Има.