Грях

Имам грях, стар и истински.

* * *

В Руската църква като заобиколиш отляво има стълбички надолу в тайнствено подземие. В прохладата и полумрака в дъното сияе бял мраморен саркофаг. Там е погребан архиепископ Серафим Собелев, управлявал Руската църква 29 години, умира 1950 г., погребват го под олтара. Хората вярват, че е светец-чудотворец, който след смъртта си продължава да се грижи за паството. Пишеш му бележка или писмо, оставяш го някъде около гроба и той изпълнява молбите.

Има някои, които са особено настоятелни просители, които се опитват да си заврат желанията директно вътре в саркофага - микроскопични листчета търсят процеп, за да попаднат непосредствено върху останките на отеца, което явно осигурява предимство пред другите молители.

Откъде знам? Прекарала съм там 2 години от тежкия си пубертет. А защо? Защото крадях листчетата. С течение на времето започнах да свързвам конкретни лица с написаното послание. Отначало ми беше леко смутно, после вече имах надеждата, че спасявам свети Серафим от материалните страсти на вярващите. Често те не молеха, просто си искаха - първо кола, после плат за калъфки на седалките, после мъжът й да изгони майка си (свекървата), после дъщеря й да я обичат учителите повече от Катя Гагова.
Всяко 3то момиче искаше да се запознае със Стефан Данаилов и той да се влюби лудо в ответ. Беше по времето на “Всеки километър”.
Някои не си даваха много зор, пишеха само 6 цифри 2, 15, 17, 22, 31, 43 - ТОТО-то!
Един път имаше шахматистко посещение, явно някакъв турнир: Господи! Той игра кон на С7! Внуши ми какво да играя! Амин.
Балерина не иска да дебелее. Певица да се отърве от двойната брадичка - операта нали е наблизо.

Пишеха на каквото им е под ръка - амбалажна хартия от ЦУМ, на гърба на сметка от сладкарница България отсреща, на тогавашната тоалетна хартия (твърди листчета 15х25 см), на големи листа за заявление - с разграфени правоъгълничета, продаваха се в РЕП-овете.

Циничният пубер в мое лице ликуваше - познавах най-сумрачните кьошета на човешката душа. Много често желанията бяха по-ужасни и от това, което вършех. Всъщност не се и притеснявах много, защото на вярващ човек попаднах само веднъж.
Една възрастна жена беше изписала 11 големи листа отпред и отзад с перодръжка и мастило, явно в някоя поща. На всеки неин познат се падаха по десетина реда - молеше се за спасение от болести, семейни проблеми. Стигна до патриарх Кирил, който също се оказа доста болен. За себе си жената не споменаваше - нямаше място или толкова силна й беше вярата. Нейният опус го върнах, но патриарх Кирил почина въпреки това. Беше интелигентен и свободен човек, беше духовен водач (анархист на младини и участник в акцията за спасяването на евреите).

Запомнила съм едно писмо в т.нар. луксозен плик (продаваха се два за 5 стотинки, имаха картинка от едната страна - розичка, “Ал. Невски” и др. забележителности), беше доста дебело, оформено като заявление:

Во имя Отца и Сина, 

и Светаго Духа. 

Амин 

Молба 

от Йорданка Станкова 

Свети Серафиме... 

Жената беше пред операция от рак. Страдаше, че момичето й е само на 14 години. Молеше се да поживее още и накрая обещаваше, ако всичко мине добре, да даде помощ за Рилския манастир 1500 лв и 500 лв за Руската църква.

След 2-3 месеца - пак луксозен плик, този път по-накратко:

Свети Серафиме! 

Оказа се киста на дебелото черво. Направи така, че да ходя редовно по голяма нужда.

И т.н. Дъщерята да изкара най-добре математическата олимпиада и да я приемат в английската гимназия. Косата й да стане отново черна, да се запознае с летеца Йордан и той да не може да диша без нея... каквото е обещала ще го направи. Ще даде 200 лв на Рилския манастир. 

Един мой близък ми каза, че искал да става писател и аз му подарих безценната си колекция, и така спрях да плячкосвам Руската църква.

Няколко години по-късно се отбих чисто теоретически. Все едно, че светът се беше сменил. Бяха се появили едни умалителни: “парички”, “виличка”, “една количка да си взема и аз”.

После преходът свърши и ето пристигна нов настоятел на Руската църква, отец Филип чак от Московското подворие.
Както става у нас, миряните се разделиха на врази и привърженици, почнаха се подписки, челобитни...
Разбра се, че отец Филип в тази тежка ситуация му е намерил колая: трябва чудо! И кара отец Филип жените, които чистят да му носят листчетата от гроба, за да проследи той вземане-даването със свети Серафим, дали пък няма нечие желание да се сбъдне и тъй църквата, пък и настоятелят й да пребъдат...

Рояк въпроси връхлетяха обърканата ми глава: Вярва ли отец Филип? Ако “да”, за какво му е чудо? Ако стане чудо, чия е заслугата за това: на св. Серафим или на о. Филип, ако не стане чудо, става ли свети Серафим просто отец Серафим Соболев?
Не са ли чудесата чиста симония?
Дали о. Филип не си представя църквата като магазин, вярата като кредит, молитвите като предмети, златните луковици като реклама?

Но ето ти радост ненадейна. Щом може отец Филип, та аз не мога ли? О, спасение от моя грях! При това аз събирах желанията за себе си, а отецът за кариера и манипулация на благочестивите християни.
Все пак, скоро смятам да проверя най-теоретически - променят ли се желанията и молбите, като знаят просителите, че им четат най-съкровените помисли. Защото желанията са по-тайни от делата, както мислите от думите.

Филмче за един вътрешен двор

Има един страхотен вътрешен двор на ул. Стефан Караджа. Много малко хора го знаят, а който го знае предпочита да ходи там, вместо в градниката на Седмочисленици, например. Има страхотни огромни дървета, пейки, хубава трева, катерушки,  и дори диви ягоди (намерихме си 2, наистина с много лош вкус, но все пак диви ягоди в центъра на София). Разбира се, всичко е чисто, защото е тайно място и всички си го пазят.

В двора се подвизават различни групи хора в различното време на деня - сутрин излизат хората от входовете със своите кучета и се започва едно тихичко свирукане. Следва затишие, през което време се чуват само чайките, които живвят в близост. После излизат хората от офисите наблизо, които си носят разни неща за ядене и всеки си седи някъде и яде тихо. След обяд се появяват майки с деца, но от спокойните, които не крещят през цялото време на децата, че не може това и онова. Привечер дворът се заселва с няколко компании с музика и бира и никой с никого не се разправя, както често се случва в градинките.

Та аз и Ashka се заселихме в двора за 2-3 дни и решихме да нарисуваме едно филмче на няколко стени. Страшно приятно. Ето го резултатът:

Гледайте Heads Up във Vimeo.

Застъпихме всички смени на двора, а смяната на децата страшно се развълнува от това какво точно правим. Веднага решиха, че искат и те да участват. Ние вече бая бяхме поседяли и хич не ни се рисуваше и с радост преотстъпихме творчеството на тях.
Та 01:12-01:13 е изцяло заслуга на 4 много ентусиазирани деца от двора на Стефан Караджа. Тъй като ентусиазмът беше огромен нямахме време за губене на време с глупости от типа на това кой как се казва. Някой друг път ще се запознаем. 

Една загадка престана да съществува

Днес (28.03.2012) във в. "Сега" Димитри Иванов хвърля светлина по няколко важни теми, както и една маловажна, но тя пък силно развълнува Малки истории. 

Най-после се разбра (пак от Димитри Иванов) какво е това село Париж.  

Дълго смущавалата ни песен "Ний сме трима братя от село Париж, който ни закача ще яде мариз" (вж ТУК) се оказва нещо като химн на пловдивската махала Кючук Париж, ще рече малък Париж (вж Големия Букурещ от същата история). 

О, колко уточнения, колко препратки, колко цитати, какво вълнение от културното общуване с литературни и исторически източници, както и от именити автори като Димитри Иванов.  

Уточнението наистина е много важно, защото познаваме скептици, за които тази песничка е доказателство за нашенската българска неграмотност (вж. ТУК), а всъщност се оказва най-изтънчена самоирония от модернистичен тип. 

Да е жив и здрав Димитри Иванов!

П. Монева

Точно излизам от плод-зеленчука, натоварена с хиляда торби и ги мъкна с надеждата да не се скъсат. Пред мен застава и започва смутено да се върти притеснена жена, която иска да ми подаде нещо.
Това хич не ми харесва като концепция, защото нямам празна ръка, а пръстите ми са вече побеляли от впития найлон, а тя освен, че ми тика това нещо, седи пред мен и не мога да мина.
Както и да е, жената все пак натиква някакво листче в една от торбите и изчезва, без да ми каже нищо.
Озадачаващо.

Вкъщи се разтоварих и намерих и листчето:

Парола: 123456
kartini123456@abv.bg
Рисувам жени по снимка. Копирам само лицето, останалото е по въображение.
0897431215 П.Монева

Археологическа история

Изневиделица археологията дойде на мода – тя ни издига при най-великите (разкопките в Софийското ларго), обаче пак тя (археологията) спира победния ход на магистрала Струма.

Днес археолозите са лоши като лекарите, преподавателите, зърнопроизводителите, железничарите, поповете и арендаторите на язовири.

Без да подозирам това преди много години съм отдавала младите си сили на разкопките на Източната и Западната порта на Сердика – обект “Партиен дом”, обект “Магазин Явор”, обект “Външно-търговска банка” - соцът не разбираше от романтика.

Разкопки на Източната порта

* * *

Досега не съм срещнала удовлетворително обяснение защо е толкова вълнуващо да се ровиш в земята, за да намериш някакви камъни. Златото не е най-интереното в археологията.

Златото... В средата на миналия век в кв. Гео Милев при строеж намират златен съд (като леген) на 7000 (седем хиляди) години. Връстник на най-старото обработено злато от Варненското съкровище.

Без съмнение нещастният ни народ е наследник на супер-древни щастливци. Само че те са мъртви, пък ние сме живи. Диалектика... Има много странни и любопитни неща в археологическа София, съвсем естествено за място, което е непрекъснато обитавано 7000 години – това прави София по-стара от пирамидите.

Нали знаете: “Всички се боят от времето, времето се бои от пирамидите”. Тук може да се каже просто: “Всички се боят от София”.

Не е ли странно, че сегашният Дондуков (в края си до Министерския съвет) и някогашната улица Търговска покриват римската главна улица на Сердика – Via principalis.

Не е ли странно, че под Съдебната палата е било римското съдилище, а под площада пред Шератон е бил пак площад – форумът, оттам тръгвала улица ориентирана към Витоша – и римляните са смятали, че това е хубостта на града.

50-те години, когато се е оформял сталинския комплекс ЦУМ, Партиен дом, Държавен съвет и хотел Балкан за кратко е бил разкрит римския слой. Има приказка, че ЮНЕСКО предложили цялото ларго да се покрие със стъкло, за да се запази древността. Надделял сталинският барок.

Голяма част от намереното било унищожено – както виждаме строителството било твърде монументално.