Намерете си история

23 ноември 2010 г.

Жонгльор от цирка?

Хващам се за думата "жонгльор" - тя ми напомня любимо стихотворение, баща ми, Валери Петров и кино Витоша.

* * *

Пиша го по памет, да ме извинява великият Валери Петров.

Сред непознати некролози
един случайно натъжи ме:
"Какъв ли може да е този
покойник с чужестранно име?
Певец? Беглец? Жонгльор от цирка?
Кой знае по кое ли време
той спрял е тук на кратка спирка
и е забравил да поеме…
А губели полека сила
мечти и спомени детински
и Витоша се напластила
над хълмовете Апенински.
Какво, че разни сме народи,
нали той покрив тук намери:
Съпруга Пенка, син Методи
скърбят по Анджело Роджери."

* * *

По време на един семеен обяд сред храна и гюрултия баща ми разказва за героичното минало.
- И тогава старшина Роджери…
- ?!?
- Анджело Роджери…
- !!!

* * *

О, колко вълнуващо! Жонгльорът от цирка бил старшина-началник склад на 1ва дивизия, 4ти километър.
Ето как житейската истина гази всякаква литература, но пък думите владеят ума. Може ли човек да избяга от единия свят в другия? Не са ли измислените светове по-желани от истинския?
С такива пубертетни мисли живеех и истински преживявах. Що е истина? Жонгльорът Анджело Роджери или старшина Роджери?

* * *

Случайностите продължават.
Вали из ведро. Тичам от спирката към кино Витоша. Изведнъж виждам пред себе си Валери Петров, сгушен в шлифера си. Мятам се върху него:
- Извинете, само за момент, не се познаваме, но много е важно, сещате ли се за Анджело Роджери, трябва да знаете истината, като поет за Вас светът е друг, представяте ли си, всъщност…
Поетът гледа стреснато. Както казах: валеше из ведро.
- Благодаря Ви, благодаря Ви, аз, всъщност, отивам на кино, благодаря Ви, довиждане.
- А! И аз! На кой филм отивате?
- На Тарковски.
- Ха! И аз!
Подскачам около него и писукам:
-О, колко интересно, представяте ли си, о! Какво нещо е животът, но пък и литературата…а?
Мокри влизаме в кино Витоша.
-Довиждане.
-Довиждане.

Нещо се случи. Беше ме срам от избликналия ентусиазъм. Леле, колко съм досадна! Какво му скочих на човека! Ужас…
Но това не е всичко.
Оказа се, че Валери Петров седи два реда пред мен, на едно място по диагонала вдясно. С леко помръдване на главата би могъл да ме види. Той гледаше вдървено пред себе си. Особената неподвижност на врата му ми казваше, че знае, че досадното същество е зад него и го притеснява, дори като мълчи.
Развалих филма и на двамата. Когато светнаха лампите, той гледаше надолу, бързаше да се скрие. Аз също. Какъв срам. Защо ми трябваше?

* * *

Случайностите не свършват. О! Чудо! Животът е по-велик от изкуството! Станахме приятели с Валери Петров. Питах го дали помни една досадница и му разказах. Не помнеше. Беше ме заличил от паметта си. Слава богу…
И все пак, поетическата истина…

3 коментара:

Стела каза...

Най-хубавата история, която съм чела!!!
О, Анджело, о, Роджери, колко пъти съм срещала твои братя по съдба, въобразени герои и злодеи :)))
Благодаря за страхотния блог!

Анонимен каза...

Гениална!

Bobby Pfeiffer каза...

Окей, значи съвсем случайно попадам на този блог, чета, кикотя се, и се убеждавам за пореден път колко различни са двата езика - Английския и Българския. Не само думите са различни, но и цялото значение на написаното, и съответно ефекта и усещането...

В последните 5 години аз пиша предимно на Английски, и сега ме тресна, че всъщност започнах истински да пиша чак когато напуснах България. Но нали напуснах България именно за да пиша, та не това е изненадващото, а именно факта, че двата езика всъщност служат за два съвсем различни начини на писане.

Българският език е личен, някак си фамилиарен, разбираем, близък и лесен. Английският е сериозен, официален, авторитетен някак си...

Но както и да е, дерзайте, и може би скоро и аз ще пратя една две истории за София. :)

Но идеята ми беше за Роджери. Леля ми ми напомни вчера за него, като и пратих линк към този блог.

Роджери беше изписано на табелката на вратата срещу нашия апартамент в Младост, т.е. апартамента на баба и дядо. Там се ходеше на гости с повод и без повод, но винаги с трепет, защото баба не ни пускаше да станем от масата ако не си изядем всичко (което беше лесно, тя готвеше най-сладостните мекици) и с повечко късмет после можехме да играем в хола, чийто паркетен под скърцаше толкова приятно.

Роджери бяха в дясно, Божкови в средата, и ние - Димитрови - в ляво. Аз вече не съм Димитрова, щот се омъжих междувременно, но съм все още Богомила, като дядо ми Богомил Димитров. Той и баба бяха по-близки с Божкови, но понякога се случваше да ни натикат (мен и сестра ми) у Роджери да играем с Анжела.

Анжела ще да е внучката, кръстена и тя на дядо си, а?

Та играта с Анжела беше много насилена, първо защото тя имаше много кукли Барби от Италия, а аз нямах нито една, камо ли пък от Италия. Стаята и (собствена стая!!!) беше с бели мебели, а на леглото лежеше плюшено покривало с окраските на зебра. Черно и бяло, много стилно, по Италиански, дори тогава ги разбирах тези неща. Те ме сковаваха, пък и Анжела не ми даваше наистина да играя с Барбитата, а само да ги гледам.

Един ден играехме навън зад белия москвич на дядо, и тя ми сподели, че знаела от къде излизали бебетата.

"От ПЪПА!" заяви тя, а аз така се ядосах, че никога повече не пожелах да играя с нея. Какво нещо, помислих си, да има толкова много вносни неща, а да не знае от къде идват бебетата....

Та така с Роджери. Трябва да питам дядо какво стана с Анжела, тя е на моята възраст и сигурно вече е обиколила света като мен, или пък има 3 деца някъде в Младост.

Но интересното е, че и аз сега съм като нея - имам си странна фамилия.

Публикуване на коментар

 
Creative Commons License
This work by Малки истории за града is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial-NoDerivs 3.0 Unported License.
Powered by Blogger