Намерете си история

26 декември 2011 г.

Коледна история за натъжаване и размишление


Беше началото на 90те години. Зимата се случи снежна, студена, тъмна и смутна. С моя другар в живота се разхождахме една късна вечер из малките улици около Иван Асен. Там преди кино Влайкова има нещо като малко площадче. 
Свихме вляво и в тишината чухме пеене: Джингъл белс, джингъл белс…, имаше нещо странно, някак не беше звънко, не беше весело, не беше наред. 
Песента доближаваше и видяхме на нивото на главата си, на партера, под 2 мъждукащи електрически крушки, насядали мъже и жени, възрастни и уморени, гледаха пред себе си невидима за нас учителка. 
Курс по английски, колкото да могат да се оправят да си търсят някъде в чужбина работа. Седяха с палта, якета, кой с шапка, кой с шал, мрачно и почти злобно повтаряха ненужната песничка от прекрасния хубав свят, който щяха да завладеят. 

* * * 

А къде е оптимизмът? 
А къде е хубавият край? 
Е, това бяха смелчаците на нашето ново време. Те бяха готови на всичко, дори на тази английска абракадабра - Джингъл белс, джингъл белс!!!
А дали успяха?
Разбира се, разбира се, такива хора винаги успяват, нали така… джингъл белс...


21 декември 2011 г.

ИГРА: Кой е най-добрият читател на Малки Истории?


Играта вече приключи и се сдобихме с цели 10 най-добри читатели на Малки истории :) 
Ето ТУК можете да видите отговорите на въпросите. 



Малки истории имат Малки подаръци за вас! 

Измислихме весела игра, в която можете да се включите и да спечелите от хубавите значки и тениски на KARANAPO.

Ето каква е играта:


Играта е с въпроси от малките истории.

Който успее отговори правилно на 10 или повече въпроса може да получи някоя от много хубавите награди от KARANAPO - тениска или значка!

Изпращайте отговорите на въпросите на little.stories@abv.bg до 7 януари!



19 декември 2011 г.

Сняг

От Стела

не знам обаче навън е прекрасно
днес пак не можах да спра
ако не бяха всички откачени телефони
нямаше да спра
и щях да се изгубя
и след това щеше да се обади човек от пловдив
и да те пита дали не си загубил една жена
с големи цици и премръзнали уши
а ти щеше да кажеш
ама да
вчера излезе да се разхожда
и забрави да се прибере
само я обърнете да ходи в другата посока
и тя ще си дойде пак при мен
а аз щях да се прибера на другия ден
с морков вместо нос
и въгленчета вместо очи
но много много щастлива
защото мили мой ангел
снегът прави всичко да изглежда чисто и красиво

23 ноември 2011 г.

МАЛКИ ИСТОРИИ забъркани в шпионски скандал


Обичам да проверявам посещенията на сайта. Колко души са чели истории, откъде са попаднали на сайта… дребни радости и вълнения. 

Онзи ден имахме една препратка от сайта на ЦРУ (за по-любознателните ето техният сайт: www.cia.gov - забавен е, имат си и фотострийм във фликър и човек там може да види снимки на кучета, пингвини и тюлени (??).

Ужас - какво общо имат малките софийски истории с ЦРУ? 
Нищо, ще кажете вие и ще сбъркате!

Всяка малка история пирон в ковчега на имеприалистите!

Общото, разбира се, е Карамел Му

Горкият робот на ЦРУ, който търси опасни за сигурността на САЩ сайтове из интернет е попаднал тук заради неговата шпионска история в Ню Йорк.
А и нали сега има една неприятна история за агенти на Щатите в Иран и роботът е станал още по-бдителен. 
Та и ние бяхме проверени дали не сме издали някоя държавна тайна. 
Издадохме, какво да правим - слонът пред ООН не просто скандализира американската общественост, ами и представлява заплаха за националната сигурност.

Извод:
С Карамел Му шега не бива - пошегуваш ли се, ЦРУ ще почука на вратата. 

* * * 

Така Карамел Му продължава да ни скандализира с шпионските си дейности и методи. Но ние сме упорити - ще следим неговите дейности със същото усърдие, както досега сме правили вече 50 години. 

Венсеремос!

22 ноември 2011 г.

Село Париж

Всичко парижко някак си изразява, подчертава, посочва и най-вече претендира за модерна цивилизованост, подплатена с лъскава традиция.
Което ясно личи и от снимката.

ul. Parizh
Вижда се, че парижкостта води и до изобретяване на парижки език, което си е жива култура.
Ах, Париж... Няма Рим, Лондон, Ню Йорк... Париж ни е в ума... верно, малка е уличката, но...

Ето, даже в моя живот ул. Париж има своето място:
"Ще те пратя на Париж!"
Това значеше: "Ще те изключим от училище и ще идеш до разпределителя, където ще те зафичкат да учиш някъде на майната си".

Иначе казано, на ул. Париж имаше отдел на Министерството на народната просвета и изключената част от народа ходеше там да я пронумероват и прошнуроват. Говореше се, че лелките-чиновнички там били истински змейове - могъщи, страшни и решителни.

Друга парижкост от детството ми беше песничката:

Ний сме трима братя от селО (?!?) Париж. 
Който ни закача ще яде мариз!...

...Какво да кажем, що ли да речем...

* * *

Разбира се, парижкостта я има и в литературата, най-вече световната, но и в нашата.
Например Радичков - той я използва, за да се подиграе със съседите румънци - висше народопсихологическо дело.

Та, румънците казвали, че Букурещ бил Малкия Париж.
Обаче Радичков забелязва: "Не съм чул някой да казва на Париж Големия Букурещ."
Ей такива трансгранични остроумия, политически некоректни.

На свой ред аз се чудех дали Телевизионната кула е по-висока от Айфеловата?
Или обратното?

* * *

ПС Загадката около село Париж е разкрита - вж ТУК.

16 ноември 2011 г.

Карамел Му пак е тук, но вече там (50 години по-късно)



Помните ли Карамел Му от Най-дългата улица? Оттам той ни е известен като собственик на боксер, целуващ се с различни момичета шпионин, който се прави на скулптор. 

Достигнахме до човек, който познава и му е приятел. От него разбрахме, че Карамел Му всъщност се казва Михаил Симеонов, че в един момент той се е ядосал не само на децата от Най-дългата улица, а и на България.
Твърди се, че конкретният повод е многократното местене на скулптурата му на Паисий Хилендарски (същата, която той многократно показва на децата, за да ги убеди, че не е шпионин). 
Тези волности с неговото творчество го обиждат безкрайно (явно той тук не е оценен както подобава) и така Карамел Му напуска страната заедно с всичките си картини и е отива да живее в Щатите. 
Там той продължава да твори все по-мащабно. 

Карамел Му заминава за Африка, където в сътрудничество с кенийското правителство намира един слон, който упоява и му прави отливка.

Карамел Му преди да упои слона

28 октомври 2011 г.

Кестени


От Стела

на раковска има задръстване
полицаят в будката оглушал
вятърът му отнесъл командите
пък зебрата отлетяла за африка
пресичам набързо дондуков
прескачам трамвая и локвата
водя в лявата си ръка кучетата
а в дясната стискам кестени
открай време се знае, че в царската
есента идва само за мене
пуделите днес летят ниско
ще вали...

Моят сезон


и няма нищо банално в сезоните
така мислят само лишените

от сетиво за есенен възторг

27 октомври 2011 г.

Скитам си






Какви ти деца, малката ми сестра не знае каква е връзката между двете.
Дори не знам дали изобщо е имала уокмен. 
Аз имах. Прекрасна здрава машина - в един момент можеше да му видиш вътрешностите и той пак си свиреше. Сони с Турбо Бас, не знам кое му беше турбото и дали имаше особена разлика, но звучеше много специално. Той замени един уокмен, който много мразех - замръзваше зимно време. И трябваше да поседи на стайна температура, за да просвири пак. 
Както и да е, за историята са по-важни касетките и батериите.

* * * 

Касетките ми и градът са много тясно свързани. 

Беше голямо вълнение да ми разрешат да започна да излизам сама навън. Някъде на 10-11 бях към този момент. 
Жестоко, само че никой от моите приятели нямаше тази свобода и нямаше с кого да ходя нагоре-надолу. 
Само че си имах уокмен и касетки. И мешка. 
Идеална предпоставка за хубаво мотане из града, никакви приятели не ми трябват. 
Всяка събота напълвах мешката с всичките си касетки (като се научих да записвам нямах спирка и бях понатрупала доста), взимах си уокмена и излизах към 10. Нямаше значение дали вали сняг, дъжд, дали е жега - в събота в 10 съм на линия за щъкане из града.
Без никаква идея къде отивам, никаква задача за вършене или среща с някого. Просто си слагам слушалките и ходя. Все ме питаха какво правя, къде излизам и защо - слушам си музика. 
В добрия случай, за да се добера от вкъщи до центъра минаваше поне час и нещо, но това няма никакво значение, защото си слушам. Трябваше в 5 да съм вкъщи, което означава, че половината време седях по различни спирки, за да стигна от точка А до точка Б и обратно.  

Кутийките на касетките в мешката ми ръбеха доста, тракаха, чупеха се, абе - бяха доста неудобни. Но не мога да изяза с 2-3 касетки, ами ако ми се дослуша някоя от тези, които не съм взела?? 



13 октомври 2011 г.

Имам си находка

Неприятно мокро време. И голям студ. Чувствам се измамена - тази сутрин грееше слънце и сега пак заваля дъжд, намокрих се и цял ден ще ми е студено.
Не е чак толкова лошо, колкото звучи - намерих си две картинки на улицата, които много ми харесаха.
Май нещо съм се побъркала с тия картинки, през цялото време дебна и ако си намеря нещо добивам чувството за добре свършена работа.
... И как не, тези картинки веднага се класират като най-любимите ми:



Не знам как са ме уцелили - градинката на Народния театър ми е най-любимата и точно така си и я представям, като се сетя за нея. Искам така да си представям и София. (Освен това трафопостът ми прилича на любимите ми пъзели на UNICEF от едно време, които по някаква причина вече никъде не мога да намеря, а бяха най-приятни за редене). За да не пропусна и котката ще кажа, че град без котки е смешна работа.



Приветствам и лодката! Липсват ми толкова добре вписани в града рисунки и парченца. Прилича ми на нещо магритско.
...а всъщност Independent Studio е студио за татуировки. Неочаквано, нали?


Накратко казано - настоявам за още!

22 август 2011 г.

МОЛ

История от Стела



Не съм виновна аз, че моловете са единствените чисти места без коли, където мога да напазарувам, да пия какао със сина си и да тичаме по ескалаторите. Такъв ни е градът, няма място за дечурлига в него, трябва да се приспособяваме.

Няма пък да се срамувам, приятно е в мола - има много светлина, климатик и музикален фон. Освен това количките карат супер бързо по гладкия под!

След като се наложи да преустановим почивката си по средата (не ни съжалявайте, София е поразително приятен град, когато софиянци ги няма) трябваше да се организираме по спешност за рождения ден на мъжа ми:
- да поръчаме подаръка му (палатка XXL + турбочували!);
- да поканим гостите (да живей империалистът експлоататор – не им дават отпуск);
- да се разкрася (е, сега...)
- да купим тонове пиене и храна (както винаги – остана).

Приятни занимания бих казала аз, но не и за 4-годишните хора. Не знам защо, но когато си на 4 таралянкането напред-назад в жегите с майка си за покупки не изглежда много привлекателно. За щастие – има мол. За жалост – това не е достатъчно, когато забиеш при маникюристките за повече от час.
На 10-тата минута, след като беше разгледал всички шишенца, разпитал за всички възможни процедури, пробвал UV-машинката, разлял чашка с неидентифицирана течност, изял вафла и направил 6-5 кръгчета наоколо, моят прекрасен спътник увисна на стола до мен: „Разкажи ми история! За как си била малка обаче.“

В този чуден миг дори и обещанието за освинване в Макдоналдс не може да спаси положението. Ясно е, че е настанала Тежка Скука. А за миговете Тежка Скука вадя от торбата изключителните приказки на Николай Райнов. Нищо не може да прикове вниманието на един 4-годишен корсар така, както една порядъчно кървава история за самодиви и черни кули. И понеже наскоро (и по морето се случва Тежка Скука) бях разказвала любимата си „Вампирова булка“ се спрях на забележителната история за самодиви и орли – Кушкундалево.
Започвам аз полека, историята се точи като народна песен. Бедният момък си търси работа („мамо, какво значи богаташ?“), стигат с трите коня до високите скали, седят край огъня и бам! - богаташът заколва третия кон, а момъкът се мушка в кожата му и орлите го отнасят. От този момент насетне корсарят слуша притихнал, а на мен не ми се налага да довнасям кървави елементи – то не са човешки кости, кървави дири, дране на орли и всякакви други скукомори – невероятна приказка.

Минава почти час, историята е още горе-долу към средата, маникюристката привършва, наоколо цари пълна тишина. Всичко живо слуша затаило дъх (включително две джофри, които прекъснаха зашеметяващия си разговор за изкуствени мигли), единствено корсаря се намесва авторитетно тук-там, за да добави от себе си по някой изкормен или просто убит.
Стигнали сме до третия старец - Царя на птиците, чийто страшен глас ми се получава особено сполучливо, когато плащам и тръгваме да си ходим. Награбвам сума ти торби и тъкмо да отплаваме:

- Ама как свършва историята, пита маникюристката, успява ли да намери самодивата?
Е, такова нещо не беше ми се случвало – да разказвам за самодивската риза на джофри... Налага ми се да обобщя набързо историята. Обаче 5-те жени не харесват края:
- И не се връщат в нашия свят, така ли?!
- Не.
- Никога ли???
- Никога.
Оставяме ги зашеметени, даже чао не ни казаха. Корсарят заявява доволен:
- А сега – Макдоналдс!

Тъп бил молът, потребители сме били. „Молът е такъв какъвто си го направиш сам“ е казал мъдрецът и е бил напълно прав. В мола на Цариградско Макдоналдс няма, а рожденият ден на мъжа ми се получи върха – кьопоолуто в Карфур е просто чудесно!

* * *

КУШКУНДАЛЕВО от Николай Райнов можете да прочетете ТУК.

8 август 2011 г.

Малка брава

Блея и зяпам страхотно много, когато ходя из града. Понякога прекалено много. Сигурно ако не блеех толкова много нямаше да видя почти никоя дреболия в града, а аз много обичам дреболиите. Разни малки картинки или не картинки, които веднага ми дават друго усещане за мястото. Картинките на града си имат свой живот - появяват се, изчезват, някой друг рисувач ги надрисува, разни хора си рисуват едно и също нещо на различни места. Понякога ти харесват, други са тъпи...
Странното е че всички картинки са изтикани в някаква полу-криминална ниша - рисуваш ги тайно, дебнеш дали някой няма да те види. Жалко, защото са много готини и аз винаги се радвам да видя някоя нова по моите градски маршрути. Най-много ми харесват малките неща или лепенките, големите графити са малко мегаломански и самоцелни най-често. А дребосъците просто се появяват някъде със своите съобщения, или без тях. После изчезват, появяват се другаде. Водят си някакъв диалог с другите картинки.
Та така, блея си и си мисля разни неща...




18 юли 2011 г.

МИРИЗМИЦИ (ухания, аромати)

Хранително-вкусовите миризми в София са сезонни и напомнят за зависимостта на селския живот от календара: пролет – сееш; лято – жънеш; есен – береш; зима  - (?)...
Но София си е град. Току-що се измирисаха липите и акациите, тук-таме по градинките още ще усетиш някоя сладка, почти южна миризма я от храст, я от неведомо растение, но други са вече царете на обонянието. Храна! И най-вече запасяването с такава.
Череши! Бели и червени. 


Сладка и компоти! О, ти бяло сладко, къде си? Има кехлибарен плод или с леко зеленикаво-студен цвят. Има меки, има хрупкави. Има гъст, тежък сос, има рядък, киселеещ... И мирис на индрише.
С такова сладко черпеха бабите гостите си. В малки стъклени чинийки колкото половин шепа имаше по пет черешки. Малките лъжички тракаха по малките чинийки, после със скромно постъргване се обираше божествения сос. Със сладкото свършваше и разговорът, а с него и гостуването. Това бяха спретнати, вежливи гостувания, малки като чинийките.

4 юли 2011 г.

Малка история за паметника на съветската армия

През първите дни, когато паметника още си беше оцветен, минах оттам, за да го снимам.
Освен мен имаше няколко деца, нахвърляли колелата си около паметника.
Те бавно се разхождаха около боядисаните фигури и експертно и критично обсъждаха:
- Супер мен е станал много добре.
- Да, ама виж, че маската на Джокера не им се е получила…
- Мхм



Та така за паметника.
Абсурдно се получи с него - никой не разбра прекрасната шега (която между другото беше от ранга на Банкси), а вместо това всички започнаха да му вменяват политическо и идеологическо значение.
Че накрая го и изтриха.
Може би пък по-добре, след като никой няма чувство за хумор...

27 юни 2011 г.

Cлед похищението на Царедворците




История от Стела
Как живееха Царедворците преди прочетете ТУК

Царската градинка е обзета от тревога. Липсата на отвлечените преди две седмици става все по-очевидна и натраплива, останалите на място царедворци са се отдали на меланхолия и копнеж. Каменните стискат устни, металните скърцат със зъби. Вече няма усмивки и безгрижие. Накъдето и да се обърнеш - скръб.





Птичките не чуруликат както преди, а вчера на празното място останало от Безформения имаше разкъсано коте. Дори вятърът шумоли злокобно в клоните на Вековните. Отчаяние и несигурност се чете в очите на наличните царедворци.



Двете неразделни нимфи не могат да откъснат очи от захвърления труп, останал потрошен и нежелан след похищението. Стърчащите му черва от арматура всяват паника у околните – такава ли е съдбата на техните приятели? Такава ли ще бъде тяхната съдба?



Вече всичко е ясно... Социалистите бяха отвлечени и никога повече няма да се върнат. Камионите ги откараха към депата на някакъв нов Музей на социализма, където великолепният, красивият, любимият Вапцаров ще бъде натикан между безброй Лениновци, Сталиновци, Димитровци и селяндури от всякакъв калибър – бюстове, торсове, портрети...

18 юни 2011 г.

Внимание!!! Внимание!!!

Точно преди седмица - петък 10 юли, в Царската (кучешката) градинка се случи немислимото.
ЦАРЕДВОРЦИТЕ БЯХА ОТВЛЕЧЕНИ с два тира! Натовариха почти всички Социалисти, както и Вапцаров и Безформения!!! Направена е някаква малоумна чистка - направо съм в потрес! 
Някой да има информация за тях???

Стела

Повече информация за отвлечените можете да намерите ТУК.





3 юни 2011 г.

Хайде на бас!

История от Стефан

От малък се научих да се хващам на бас за щяло и нещяло. Доста често в мой ущърб. Един от най-гадните басове, в които се включих беше докато обядвахме в студентския стол в Ректората на СУ с мои приятели.
Докато си говорехме – например за международното положение и нашето място в него – аз започнах да смесвам в чинията с остатък от гадна доматена супа, всичко, което имаше на масата...мисля че остатъци от изстинали макарони, бучки грис, олио, оцет, сол – просто защото бяха налични – хляб, който все пак оправи нещата...и май това беше! Сега, когато го описвам, не ми изглежда чак толкова гадно, колкото беше всъщност...може би пропускам нещо от чиниите на останалите...
Всички се досещат – изядох бъркоча! ...все пак ми бяха обещани 10 лева, по-скоро ситуацията беше – „Снупи, ще ти дам 10 лева ако изядеш тая гадост, която забърка!”. Аз много се зарадвах, защото това щяха да са едни от най-бързо изкараните 10 лева в живота ми! Набързо натъпках всичко и преглъщах, докато се опитвах да се абстрахирам от вкусовете, след което се затичах към тоалетната.
Най-тъпото беше, че после се оказа, че – виждаш ли – много лошо съм щял да постъпя, ако наистина взема 10-те лева, които бяха изкарани с честен труд, както ми обясни третият участник в ситуацията...и в пристъп на угризение ги върнах!
Та си „сърбах попарата”! 

27 май 2011 г.

Намирам си разни неща

Намирам си разни неща на улицата понякога. Нито ги търся специално, нито обичам да събирам ненужни предмети, напротив, но просто мисля, че човек трябва да има отношение към късмета си.

Уличният ми инвентар в момента се състои от следното:
Една изкривена стотинка, щипка, един страхотен странен ключ, списъка за пазар, за който си има отделна история, странно копче и две карти за игра. Преди много време бях намерила една рентгенова снимка на коляното на някаква жена. Тогава една приятелка много ми се цупи как можело да я взимам и че било зловещо. Хич не е зловещо, ами си беше особена находка.


Странният ми ключ, който в момента не мога да открия, го намерих доста отдавна около Развигор. Освен, че е странен и стар и не мога да си представя що за ключалка е отключвал, няма други особени свойства.

Стотинката вече не мога да си спомня къде я намерих, но ми харесва, че е крива.

Копчето, също, не е нищо особено, но го видях на светофара на пешеходната пътека на Попа и ми стана интересно и го вдигнах да го разгледам, после светна зелено и трябваше да мина, и вече нямаше как да го изхвърля обратно на улицата.

Щипката е най-скорошното ми откритие и я взех, защото не мога да си спомня да съм срещала други щипки на земята.

Нищо особено дотук, но картите, си имат особени свойства и са вълнуващи.
Всъщност заради тях започнах да пиша тази история. Установих, че никой от хората, които познавам, не са намирали карти на улицата. Аз започнах да ги намирам отдавна и още тогава това ми се стори особено късметлийско. Понеже ми се струват изключително специални си измислих правило – когато намеря втора карта трябва да хвърля предишната, която съм си прибрала. За да не си разваля късмета. Нося си ги в портмонето и като намеря нова, на момента правя размяната.

Както разбирам сега, правилото ми е съвсем добре измислено, защото в момента имам две карти, асо спатия и тройка каро и нова карта не съм си намирала много отдавна. Явно от алчност съм се стискала да си изхвърлям асото заради такъв дребосък и късметът ми е блокиран. Ще го изхвърля.


ПС Пропуснах Зайо. Ако не сте чели неговата тъжна история можете да я прочетете ТУК.

23 май 2011 г.

Грандиозно!





И така, не минаха и 12 дни и къщата доби съвсем различен и може да се каже, грандиозен вид! 
Напълни се с нови мънички парченца, премести се на езерото Комо, завъди си няколко нови обитателя - една (две) мадама(и), куче на покрива, някой странен, който се подава от комина и три чайки.
Освен това най-сетне стана ясно защо ни беше лодката и тунела. Оказва се, че през тунела се стига до Куба. 
Разбира се, има още много работа, в която може да се включи всеки като ни изпрати снимки или картинки, които да включим в строежа. 





16 май 2011 г.

Малка вакарелска история с бай Борис



История от Поли

Попаднах на едно старо изследване за Вакарел - Гунчо Гунчев, "Вакарел - антропогеографски проучвания" С, 1933 г. И там имаше следното изречение за жителите на тази китна територия по времето на Османската империя : „Почти ежедневните срещи на населението с пътешественици от различни краища на Европа и империята направили вакарелци по-освободени при срещите им с чужденците. Те не ги избягвали като повечето българи от епохата, а напротив, търсели контакт с тях - факт, подчертаван от почти всички пътешественици, оставили ни писмени сведения за пребиваването си във Вакарел.” И се сетих за една моя случка, която потвърждава, че някои традиции не потъват така лесно в дебрите на паметта на поколенията.

Историята е от далечната 1995-1996-та? Група гимназисти се запъти ентусиазирано да празнува рождения ден на своята любима съученичка Маша. Моя милост се явяваше „възрастният” придружител. Рожденият ден щеше да се празнува в някоя от махалите на Вакарел. Щяхме да ходим с влак. Среща под часовника на гарата. 
Събираме се – сакове с манджи, бутилки, касетофони и пуберско въодушевление, предвкусващо два дни свобода без родители. На гарата обаче се разбра, че няколко души ще закъснеят и тогава ни хрумна гениален план, който и до днес е една от моите лични причини да не вярвам в разума на масата. Понеже не ни се чакаха закъснелите, дружно се реши първата група да тръгне с първия влак и – обърнете внимание на натъртването – с храната, пиенето, музиката и ключа за къщата на дядото и бабата на Маша, - а втората група да поостане още малко и да дойде по-късно. В първата бях аз като ръководител движение, въоръжена с листче, на което бяха изрисувани смътни координати на мястото, във втората – рожденичката, която единствена знаеше къде е въпросната къща. 
Усещате ли накъде отива историята?

11 май 2011 г.

Чешмичката на св. Георги


Ей, дойде времето на най-хубавата чешмичка в София!
Пред чудната св. София св. Георги убива змея на върха на една колона, около нея в основата кръгло каменно корито с метални топки, от които тече вода и чудни подпорки, за да ти е по-удобно да се навеждаш.


Ето това е най-важното: навеждането... Чешмата е много ниска, като за деца. Но ние знаем, че нуждите на децата не са приоритет у нас. Особено водата: "Ще се намокриш", "Ще изстинеш", "Не пий от студената вода ти КАЗВАМ!!!" - крещят около всяка капка H2O майки, лелки, баби, че дори случайни граждани (ще пиша специално по този въпрос).
Та, чешмата е много ниска. Защо ли? 
Под мъничката скулптурна група, където змеят, св. Георги и конят са в познатите си пози, има надпис: В памет на Киро СтефановЪ. И като се наведеш ниско долу да пиеш, ти се покланяш на Киро Стефанов, който ако е бил поне наполовина прекрасен като чешмата, си заслужава поклонът.
Има и друга версия. Какво става, когато хубаво момиче се наведе да пие?
А ако е с къса пола? 
Но най-хубаво е, ако е с дълга коса... С едната ръка се подпира, с другата си придържа косата. Водата я пръска в лицето, тя се усмихва. Знае, че е хубава, усеща, че я гледат (има пейки околовръст).
Всички са доволни.
Остава да пуснат водата.

ПС Кой е Киро Стефанов?

10 май 2011 г.

Качествени подобрения

Тази седмица получихме чудесен еркерен прозорец и един мъничък зазидан, градинка с дървета и пейка, стълби с парапет и малка стеничка, и две изкуства - саксия с пластмасови цветя и червена стена пак с пластмасови инсталации.
В склада разполагаме с:
Пакет вар х 1
Тухла 4-ка х 1
Керемида обикновена х 1
Странни черепи и кости, които ще скрием по-късно в килера на къщата и една ограда.

Пращайте все така хубави парченца за строежа - имаме нужда от много неща и никога не е късно да се включите! :)
Можете да изпратите през сайта виртуални строителни материали, както и да изпращате снимки на LITTLE.STORIES@ABV.BG

Софийско небе 2

Винаги съм си мислила, че не харесвам стъклените сгради. Ама, че гадост - на нищо не приличат, извисяват се на странни места и не си отиват с околните къщи.
Да, обаче...

В София небето се среща на различни неочаквани места. Веднъж го намерихме и ето ТУК.

5 май 2011 г.

Строежът започна!

Минаха няколко дни от началото на строежа и вече къщата доби някакъв вид. 
Нямаме нищо в склада - всичко получено използвахме за къщата. Първо Събина ни прати червения прозорец с гълъбите и дядото (първият обитател на къщата). Втория обитател на къщата е домашният любимец на покрива. Още не сме сигурни дали наистина се опитва да изяде лястовицата или просто си реве, във всички случаи Даниел много хубаво го премести от зоопарка в къщата и добре ще си поживее в при нас. 
Както виждате си имаме и две хубави табели. А лодката и тунелът са особено безценни придобивки, защото като добавим и колата, явно вече нищо не може да ни спре и ще ходим, където и както сметнем за добре (Благодарим на Ани за инфраструктурните подобрения по къщата).
Човекът-обувка е нещо като крайъгълен камък, без който нямаше как да започнем строежа. 
Изобщо, страхотно се получиха първите строителни дейности!

Сега имаме нужда най-вече от стени (тухли, мазилки и разни красиви финтифлюшки) и керемиди (всякакви) и стълби за входната врата над тунела. 

   

4 май 2011 г.

Казармата...или как овладях науката за съня!

История от Стефан



Няма да разказвам подробно за казармата, защото ще ме заболят пръстите от писане, а и защото през годините разказвах много пъти казармени истории. Няма как да не съществуват интересни /или идиотски/ казармени истории, защото когато събереш стотици или хиляди момчета на едно място, това винаги избива някъде. Ще разкажа обаче за специалните умения, които придобих, и то в област, където си мислех, че съм силен. Не става въпрос за боравене с оръжия, нито за ръкопашен бой, а за сън.

Войникът дреме!

Винаги, по всяко време на денонощието, неизбежно и необходимо, както е неизбежно и необходимо Слънцето да изгрява всяка сутрин над Земята, някой войник дреме на пост, а обикновено не става въпрос за един, а за много дремещи войници!
Много бързо в казармата разбрах, колко важен е всъщност въпросът за съня. Да се наспя беше единственото, което исках през по-голямата част от времето. С удоволствие си лягах в 10 вечерта и заспивах веднага. А когато ми оставаше малко до уволнението дойде най-хубавото време – мисля че никога не съм спал толкова много и толкова добре през живота си.
В началото обаче беше по-различно. Скъсваш се от маршировки, после в бойното – от работа, учения, тактики, измитане на поделението, вечните сапунки в огромните коридори /последните две не са част от работата, а по-скоро рутинна дейност за запълване на времето/. И след това нарядите – караул след караул...2 часа часови, 2 часа спиш...и така едно денонощие. Отврат! Тъкмо се върнеш от наряд и се опиташ да се възползваш от полагащото ти се време за сън, и дойде някой кретен в униформа и ти се разкрещи, че има да се разтоварва камион.
Е как, когато изпаднеш в такова положение, да не дремеш навсякъде и по всяко време, когато ти падне?! И ние дремехме със страшна сила!


2 май 2011 г.

Къщата на Малки истории




Както знаем духът и материята трябва да бъдат в равновесие и ако Малки истории са дух, то къде е материята? 
Освен това, на нас винаги ни се е искало да направим нещо заедно, ръкотворно, което да остане за идните поколения. От друга страна, забелязваме, че в наши дни дори материята е виртуална. Затова се надяваме, че ще участвате с нас в строежа на общата ни къща. 
Според това как ще изглежда ще й измислим накрая и име. 
Сериозно, нека видим какво ще произведе общото ни въображение и настроение. 



26 април 2011 г.

Студентски истории

История от Стефан


Толкова много интересни случки стават по време на живота на средностатистическия студент, че е трудно, самият той след това да си ги спомни. Те потъват сред онова безбрежие от бира, вятър, слънце, висене с приятели по боксерки пред някой студентски блок, мързеливите погледи след дългокраките мадами, броенето на стотинки за хляб, шляпането на карти, опита да набиеш нещо в главата си за трите дни учене преди изпита, след това за следващия и т.н. Да видим, какво все пак ще си спомня...

Айкидо

Беше важно да се спортува. Един колега ме накара да се запишем на айкидо. В началото бяхме нелепи. Сенсей Цветанов, дори ни записваше с камера, докато се хилеше, а ние се борехме със стомасите си, които искаха да изхвърлят цялото си съдържание, по време на задължителната загрявка, започваща с обиколка на залата с кълбета напред и после кълбета назад.
После се понаучихме. Използвах заученото, за да правя кълбета в Хелоуин и Маската, като преди това загрявах с 4-5 литра бира. На всички им беше забавно, а мен ме болеше чак на другия ден.
Бяхме се специализирали в това, да се натъпчем до откат преди тренировка, /с банички и боза, близо до стадион Академик, където тренирахме/, а след това да се опитаме да не драйфаме. Успяхме в това начинание. Това е най-голямото ми постижение в айкидото!

Вътрешният турнир по футбол на СУ

Докато сме на спортна вълна, да не забравя, че в Софийския Университет, на всеки семестър се провеждаше /вероятно продължава/ вътрешен турнир по футбол.
Като бивша „млада надежда” на един световнонеизвестен отбор, в който не записах и минута игра в мач, и откъдето бях прогонен затова, че не тичам и дори една тренировка не мога да издържа като хората, аз реших, че е мой дълг да организирам състудентите си философи, и да направим отбор, който да печели турнира оттук до нашето завършване...и може би дори да се превърнем в легенда на Университета!

12 април 2011 г.

Да убиеш присмехулник


Живея в Бояна. Още като бях доста малка в квартала, близо до нас построиха един китайски ресторант. Огромен. Нещо средно между мавзолей и културно-исторически център с елементи на китайски дворец и гигантски куб.
Ама като казвам огромен си представете квадратна сграда около четири етажа, ако не и пет. Странна концепция. Сигурно някой от вас го е виждал като минава по пътя за Драгалевци. (Всичко това ви го разказвам с думи, а не с картинки, защото ми е малко неудобно да мина оттам и да го снимам. По-натам ще разберете защо :)

Та, като живеещи наблизо любители на китайско ядене дори отидохме веднъж, не беше хич вкусно, но и отвътре сградата изглежда по същия нелеп мегаломански начин.
Та този китайски ресторант просъществува много кратко, затвориха го. След това казваха, че е станал публичен дом. Това също не продължи твърде дълго.

Понеже ресторантът е на пътя ми за вкъщи, минавам оттам почти всеки ден, поне по два пъти. Лека-полека започнах да се чудя все повече какво се случва в момента там и в крайна сметка почти се обсебих от този въпрос. Дори започнах да минавам малко по-бавно покрай него, за да имам повече възможност да го разгледам. Дълго време не виждах нищо освен едно гигантско куче, което лежи отпред и будка за охрана, която нощем свети. После, обаче, се появиха и един-два светещи прозореца на последния етаж. Любопитството ми вече премина нормалната граница – значи вътре все пак има някой, който прави нещо, но не знам какво. Ужас!

4 април 2011 г.

Почистването на 02.03 (South Park)


И така, събрахме се в 11:00, на втори Април в Южния парк. Бяхме малка, но упорита група и за няколко часа изчистихме добре 2 малки участъка от реката. Идеята да я изчистим се оказа доста амбициозна и затова ще продължим и следващите съботи, докато успеем.

Събрахме към 40тина чувала с боклуци:



25 март 2011 г.

Радио НЕТ: Сериал на Ружа, 9 г.

 
В Радио НЕТ измислихме сериала като начин да се говори по-дълго, без да има формата на предаване, подчинено на една тема. Което като се замисли човек, е не само досадно, а и в някаква степен агресивно към слушателя: "Сега аз ще ти говоря за нещо, което е много важно, защото аз така смятам, а ти ще слушаш". 
Слава богу, на хората се случват премного неща, които не могат да влезнат в кутийките на една програмна схема - това е сериалът. По между си ние го наричахме риалити радио, не само на подигравка с модния тогава формат на режисирани биг брадъри, сървайвъри и т.н., а защото и тогава и сега мислим, че обикновения живот с най-всекидневните ситуации е най-интересният пъзел за редене.

23 март 2011 г.

Малка история с магазин

Беше някъде миналата година есента. Прибирам се към вкъщи и по път спирам до един от кварталните магазини.

Излизам от колата и към мен идва едно дребничко момче на около 7-8 години, страшно симпатичен, но с леко загубен вид:
- Искате ли да си купите една картина?
Човекът беше изключително ентусиазиран и доста сериозен - в никакъв случай въпросът му не беше молба, а съвсем сериозно предложение, на което няма как да откажеш. И не отказах. По външната страна на сградата бяха подредени доста картини, всичките с различни концепции, много хубави. Метнах се да ги разглеждам, защото трябваше да реша коя най-много ми харесва, в крайна сметка нали си купувам картина.

До картините пред магазинчето, на една маса седяха други две деца - момче и момиче, на вид по-големи от продавача на картини и на ръст, и на възраст, и рисуваха.
Или поне така си мислех аз. Всъщност се оказа, че дребосъкът си е организирал манифактура: той рисува най-важните неща - примерно човечетата, животните, очертанията на облаците и слънцето, а другите двама оцветяват. А това не беше лесно, защото той имаше страшно голям скицник и да оцветиш една от картините с моливи хич не е лесно. И така - той рисува основното и търси клиенти, а те оцветяват.

Избрах си картина:
- Тази е страхотна! Колко струва?
- Пет лева!
Нямах точно и влязох в магазина. Влизам, казвам нещо, а момичето на касата ме поглежда поразена:
- Ти знаеш ли какво има на твоята тениска, кой е нарисуван??
Тази моя тенниска е специална - има щампа на Муминтрол.



Не знам колко от вас са чели Невидимото дете или някоя от другите прекрасни книги на Туве Янсон за Муминтрол и неговите приятели, но аз не познавам почти никой, извън моето семейство, който изобщо да е чувал за Туве Янсон. Не се дължи на нищо друго, освен, че за 20 години един път не пре/издадоха нещо на Туве Янсон, чак сега преди 1-2 години се появи цяла чудесна поредица книги, които силно ви препоръчвам.
И така изведнъж срещнах някой друг, който ЗНАЕ! Нещо като онова пуберско чувство, когато си на 14 и някой друг е чувал за някоя група, която е достигнала до теб от презаписа на презаписа на касетката на сестра ти. На мига този човек ти става близък по един много специален начин.
Чувството не беше само мое и се заговорихме за Муминтрол с гигантско вълнение, как майка й като малка й е казвала, че е проклета като Малката Мю, за сборника Невидимото дете с розовата корица и как я търси отдавна и не може да я намери.


Оттогава всеки път като ходех там имаше нещо заговорническо в кратките ни разговори - ние ЗНАЕМ.


Като тръгвах тя излезе с мен и стана свидетел на това как купих картината - беше възмутена:
- Стига вече, колко пъти ти казвам да не правиш така?!!
Продавачът на картини беше неин син, което още повече ме заплени.

* * *

Няколко седмици след това на Славейков видях старото издание на Невидимото дете с розовата корица. На всичкото отгоре имаше две бройки - за мен и за нея. Както винаги правя, взех че се притесних, не отидох веднага да й занеса книгата, а когато отидох я нямаше в магазина, беше се преместила на друга работа.


Успях да взема телефона й от жената, която беше там, но естествено, от притеснение и вълнение взех, че загубих и него. Това беше малко преди последната Нова година.


Така че моля, ако някой от вас случайно познава Юлика да й каже, че при мен има едно Невидимо дете за нея, което я чака.


21 март 2011 г.

South park: Пролетно почистване

Да се съберем с приятели, за да изчистим боклука!


Програма минимум: да изчистим реката в Южния парк



Най-добре си носете чували, гумени ръкавици и може би ако имате гребла или лопати за по-упоритите боклуци :)

2 Април, събота, 11:00
Сборен пункт: Сцената на голямата поляна в Южния парк





15 март 2011 г.

Радио НЕТ: Сериал за женския пазар

Време беше!
По Радио НЕТ има сериали, кръстословици, вицове, страшни истории и още ужасно много други неща... Лека по-лека ще ги чуете и ще видите за какво става дума :) А като за начало можете да чуете сериала за Женския пазар от Надя Хамдан и Невена Даневска.



8 март 2011 г.

О, Вазов!

Щом те лицезра великолепно поседнал на Московская и Раковская радости и скърби захващат да бушуват в душата ми. Тупа ли тупа сърцето на тогоз, който те доближава...


От ъгъла на Искър и Раковска до паметника на Иван Вазов сигурно има 200 м. Бях забелязала, че ако успеех да ядосам достатъчно майка ми преди Вазов, тя се обръщаше към мен с отвращение:

- Марш в къщи!

Много важно беше това да се случи именно ПРЕДИ, а не СЛЕД Вазов, защото след паметника вече разстоянието й се виждаше опасно, за да се прибира само едно малко, макар и гадно дете.
Става дума за всекидневните, крайно досадни разходки на майка ми и брат ми до Братската могила в Парка на свободата. Ужас! Не е ли това краят на света!!! Защото трябва да се ходи до там и обратно?!? Щом искат нека си ходят, аз оставам... но не! Майка ми хващаше брат ми под ръка и се тръгваше. Никакви молби не помагаха.
Нямаше никаква идея да оставят човека (макар и малък) на мира да си чете, да си седи сам и да си мисли.
Не! Трябваше да ме влачат с тях... На всичкото отгоре си “упражнявали английския” – значи бъкел не разбираш и нищо не можеш и да кажеш.
Като не щете с добро... на ви секира...
О, какво започваше!
С ужас и възхита сякаш и сега го виждам малкото чудовище (моя милост) как се влачи по Раковска.
Започва се с леко и съвсем справедливо мрънкане: Защо не ме оставихте вкъщи, защо ме мъкнете и т.н. Някак не върви от самото начало да забиеш горно до с крешчендо.
Те вървят пред мен и не ме чуват. ТЕ НЕ МЕ ЗАБЕЛЯЗВАТ! Това е тяхната жалка тактика: мрънкай си колкото си щеш!
О-о-о-о-о! Аз мога още много неща, о-о-о! Ще ви скъсам нервите, жалко, че имам толкова малко време.

1 март 2011 г.

Победителите от конкурса "Градски пъзел"

Днес приключи конкурсът за снимки на Малки истории "Градски пъзел"!
Получихме 161 чудесни снимки, които заедно наистина образуваха много интересна картинка на града. Можете да ги разгледате ТУК.
Участниците в градския пъзел предизвикаха голям ентусиазъм в нас и за това още преди конкурсът да приключи, твърдо се убедихме, че трябва по-често да организираме подобни събития.
Още от самото начало на конкурса започнахме да се чудим как точно да изберем победител, при положение, че толкова много снимки ни харесват. В крайна сметка се спряхме на цяла серия от снимки, които образуват пъзел на града.
Много благодарим на всички за участието - пъзелът се получи страхотен! Очаквайте скоро пак интересни дейности, в които да се включите :)

И така, ето ги и победителите...!

Градското небе на Уляна Матева е снимката, събрала най-много гласове от читателите на Малки истории:



И градската серия на Снежана Онова, която е прекрасен фоторазказ:



Градски павета...стъпки. Около "Халите"



Пъзел от историята, в заден двор... на Централната баня.

Софийски момчета... пак там.

Може да е черно-бяла...

...и музикална... бул. "Витоша"

...и практична!

...и красива и огнена през зимата, ул "Денкоглу", пред галерия "Снежана"...

А, един обущар... в една галерия си седи сам... галерия "Снежана"

...може да бъде и цветна-многоцветна :)... бул "Христо Ботев"

...портрети...  пред Александър Невски











портрети...

градска рисунка...

една българка... на жълтите павета

10 минути

от един

софийски Mall...



 
Creative Commons License
This work by Малки истории за града is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial-NoDerivs 3.0 Unported License.
Powered by Blogger