Намерете си история

30 декември 2010 г.

Случайностите продължават - Анджело Роджери

Съвсем случайно историята на Анджело Роджери получи продължение! То е в коментарите на текста за него, но за по-лесно намиране отделяме историята в отделен текст. 
Вълнението ни от продължението е голямо... то бива бива случайности, ама чак пък толкова :)
Благодарим за хубавата история!!
А ако не сте чели началото на всичко, можете да го прочетете: Жонгльор от цирка?

История от Богомила
(...)
Идеята ми беше за Роджери. Леля ми ми напомни вчера за него, като и пратих линк към този блог.
Роджери беше изписано на табелката на вратата срещу нашия апартамент в Младост, т.е. апартамента на баба и дядо. Там се ходеше на гости с повод и без повод, но винаги с трепет, защото баба не ни пускаше да станем от масата ако не си изядем всичко (което беше лесно, тя готвеше най-сладостните мекици) и с повечко късмет после можехме да играем в хола, чийто паркетен под скърцаше толкова приятно.
Роджери бяха в дясно, Божкови в средата, и ние - Димитрови - в ляво. Аз вече не съм Димитрова, щот се омъжих междувременно, но съм все още Богомила, като дядо ми Богомил Димитров. Той и баба бяха по-близки с Божкови, но понякога се случваше да ни натикат (мен и сестра ми) у Роджери да играем с Анжела.
Анжела ще да е внучката, кръстена и тя на дядо си, а?
Та играта с Анжела беше много насилена, първо защото тя имаше много кукли Барби от Италия, а аз нямах нито една, камо ли пък от Италия. Стаята и (собствена стая!!!) беше с бели мебели, а на леглото лежеше плюшено покривало с окраските на зебра. Черно и бяло, много стилно, по Италиански, дори тогава ги разбирах тези неща. Те ме сковаваха, пък и Анжела не ми даваше наистина да играя с Барбитата, а само да ги гледам.
Един ден играехме навън зад белия москвич на дядо, и тя ми сподели, че знаела от къде излизали бебетата.
"От ПЪПА!" заяви тя, а аз така се ядосах, че никога повече не пожелах да играя с нея. Какво нещо, помислих си, да има толкова много вносни неща, а да не знае от къде идват бебетата....
Та така с Роджери. Трябва да питам дядо какво стана с Анжела, тя е на моята възраст и сигурно вече е обиколила света като мен, или пък има 3 деца някъде в Младост.
Но интересното е, че и аз сега съм като нея - имам си странна фамилия.

27 декември 2010 г.

Моята Витлеемска звезда

От нашия балкон се виждаше звездата на Партийния дом. Обсъждали сме в двора нейните свойства. Единодушни бяхме преди всичко, че тя е скъпоценна в буквалния и преносния смисъл.

Този очевиден факт ни даваше увереност, че каквото и да се случи, щом има такава скъпа звезда всичко ще е наред – продаваш звездата и купуваш космически кораб, например.
Космосът беше много важен тогава. Бъдещето беше сигурно и озарено от звездата.
От рубини ли е направена или от много рядък и таен метал, който пропуска светлината?
Това са част от въпросите, които възникваха при вседневното съзерцание на чудото.

  
Как се пали? Кой я пали? Как решава кога да я запали?

Работата е там, че и звездата беше като всичко при социализма – ту светеше, ту не светеше. Тревожех се много: всичко това значеше нещо. Нещо, което не разбирах. Тодор Живков не вижда ли, че тази вечер звездата светна чак към 22 часа? Всъщност, Тодор Живков живееше в ротондата под пилона на звездата и оттам се виждаше всичко. Не просто живееше, а денем и нощем ядеше кочанчета от марули.
Това ми беше любимото и ми беше мечтата – чиния пълна с кочанчета.
В ония времена отношението към властта се изразяваше в коментари Какво Ядат Те.
Смяташе се, че Тодор Живков като държавен първенец яде луканки и печени прасенца.
Моите кочанчета ме вкарваха в малцинствено положение.

Тежък удар беше като видях кутия бонбони от СССР, на която се виждаха 4-5 кремълски звезди… Дотук добре, а американците имат ли и те? Закъде сме ние с една единствена звезда?
Твърде много тревоги за едно дете.

Сега обеззвездения пилон не ме тревожи – той потвърждава подозрението ми, че никой не знае какво става и какво трябва да се прави.

Едно от хубавите неща на демокрацията е, че научаваш разни работи – ротондата, където според мен живееше Тодор Живков се оказа физкултурен салон (тогава нямаше фитнес, камо ли уелнес).
Научих и друго – звездата нищо не струвала, което пролича и от дългия, макар и мирен Преход.


21 декември 2010 г.

Списък за пазар

Вчера си чистех бюрото и ми попадна това:
 

Това е една чужда бележка за пазар, която намерих случайно при едно от моите пазарувания. Някак си не беше изхвърлена, а беше направена на купчинка и оставена някъде, нямаше как да не я взема.
Стори ми се забавно да я сглобя и да видя дали можеш да разбереш нещо за човека по списъка му за пазар. В началото не разбираш много...

бишкоти, препарат под, замр.картофи, крема сирене, закв. сметана, св. гърди, пиле филе, яйца, бинго, попивателни

Ако обърнеш бележката, обаче, ще разбереш, че Недялко има рожден ден. И става на 70 години. Някой ще му прави торта от бишкоти и заквасена сметана - за момента ми се струва най-вероятно това да е жената на сина му, защото почерка не е на 70-годишна жена, нито пък дъщеря му ще му казва Недялко.

ЧРД, Недялко!
...ето какви неща можеш да разбереш от един списък за пазар.

 * * *

PS Пишете коментари, ако ви се стори че съм изпуснала нещо за Недялко и авторът на пазара :)

/// В коментарите под историята denz пусна един страхотен линк, не го пропускайте:
i collect shopping lists

6 декември 2010 г.

В града има и пеперуди

Ъгълът на Дондуков и Бенковски е целогодишно обитаван от ято пеперуди
Винаги ми е харесвала идеята за рисунки по земята в града. Ходиш си, концнтриран да не настъпиш някоя от подлите счупени плочки и изведнъж виждаш някоя хубава картинка - ято пеперуди, например. Как да не ти стане гот?
Призовавам всички, които правят графити да рисуват малко повече по земята, адски е приятно да се срещнеш с някоя такава картинка! И винаги я запомняш.

3 декември 2010 г.

За Невидимото дете

История от Стела

 Бях я забравила тази история, вчера се сетих – като бях малка имахме „Невидимото дете” на Туве Янсон. Аз бях оцветявала старателно с флумастер дрехите на чернобелите герои. После като се местихме от „Искър” на Бояна тая книга изчезна някъде, заедно с цял кашон други книги.
2-3 години след това се разхождам по „Славейков” и ровя в кашоните със стари книги: „Я, невидимото дете!”
Купих я, качих се на тролея и я отворих, а тя вътре оцветена!!! От мен!!!

* * *

Невидимото дете. Прекрасна книга!

После се премествахме още няколко пъти... сега се опитах да я намеря и отново я няма. Ако минавате покрай стари кашони с книги хвърляйте по едно око, дали случайно моята книга не е там.

 
Creative Commons License
This work by Малки истории за града is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial-NoDerivs 3.0 Unported License.
Powered by Blogger