Намерете си история

30 декември 2010 г.

Случайностите продължават - Анджело Роджери

Съвсем случайно историята на Анджело Роджери получи продължение! То е в коментарите на текста за него, но за по-лесно намиране отделяме историята в отделен текст. 
Вълнението ни от продължението е голямо... то бива бива случайности, ама чак пък толкова :)
Благодарим за хубавата история!!
А ако не сте чели началото на всичко, можете да го прочетете: Жонгльор от цирка?

История от Богомила
(...)
Идеята ми беше за Роджери. Леля ми ми напомни вчера за него, като и пратих линк към този блог.
Роджери беше изписано на табелката на вратата срещу нашия апартамент в Младост, т.е. апартамента на баба и дядо. Там се ходеше на гости с повод и без повод, но винаги с трепет, защото баба не ни пускаше да станем от масата ако не си изядем всичко (което беше лесно, тя готвеше най-сладостните мекици) и с повечко късмет после можехме да играем в хола, чийто паркетен под скърцаше толкова приятно.
Роджери бяха в дясно, Божкови в средата, и ние - Димитрови - в ляво. Аз вече не съм Димитрова, щот се омъжих междувременно, но съм все още Богомила, като дядо ми Богомил Димитров. Той и баба бяха по-близки с Божкови, но понякога се случваше да ни натикат (мен и сестра ми) у Роджери да играем с Анжела.
Анжела ще да е внучката, кръстена и тя на дядо си, а?
Та играта с Анжела беше много насилена, първо защото тя имаше много кукли Барби от Италия, а аз нямах нито една, камо ли пък от Италия. Стаята и (собствена стая!!!) беше с бели мебели, а на леглото лежеше плюшено покривало с окраските на зебра. Черно и бяло, много стилно, по Италиански, дори тогава ги разбирах тези неща. Те ме сковаваха, пък и Анжела не ми даваше наистина да играя с Барбитата, а само да ги гледам.
Един ден играехме навън зад белия москвич на дядо, и тя ми сподели, че знаела от къде излизали бебетата.
"От ПЪПА!" заяви тя, а аз така се ядосах, че никога повече не пожелах да играя с нея. Какво нещо, помислих си, да има толкова много вносни неща, а да не знае от къде идват бебетата....
Та така с Роджери. Трябва да питам дядо какво стана с Анжела, тя е на моята възраст и сигурно вече е обиколила света като мен, или пък има 3 деца някъде в Младост.
Но интересното е, че и аз сега съм като нея - имам си странна фамилия.

27 декември 2010 г.

Моята Витлеемска звезда

От нашия балкон се виждаше звездата на Партийния дом. Обсъждали сме в двора нейните свойства. Единодушни бяхме преди всичко, че тя е скъпоценна в буквалния и преносния смисъл.

Този очевиден факт ни даваше увереност, че каквото и да се случи, щом има такава скъпа звезда всичко ще е наред – продаваш звездата и купуваш космически кораб, например.
Космосът беше много важен тогава. Бъдещето беше сигурно и озарено от звездата.
От рубини ли е направена или от много рядък и таен метал, който пропуска светлината?
Това са част от въпросите, които възникваха при вседневното съзерцание на чудото.

  
Как се пали? Кой я пали? Как решава кога да я запали?

Работата е там, че и звездата беше като всичко при социализма – ту светеше, ту не светеше. Тревожех се много: всичко това значеше нещо. Нещо, което не разбирах. Тодор Живков не вижда ли, че тази вечер звездата светна чак към 22 часа? Всъщност, Тодор Живков живееше в ротондата под пилона на звездата и оттам се виждаше всичко. Не просто живееше, а денем и нощем ядеше кочанчета от марули.
Това ми беше любимото и ми беше мечтата – чиния пълна с кочанчета.
В ония времена отношението към властта се изразяваше в коментари Какво Ядат Те.
Смяташе се, че Тодор Живков като държавен първенец яде луканки и печени прасенца.
Моите кочанчета ме вкарваха в малцинствено положение.

Тежък удар беше като видях кутия бонбони от СССР, на която се виждаха 4-5 кремълски звезди… Дотук добре, а американците имат ли и те? Закъде сме ние с една единствена звезда?
Твърде много тревоги за едно дете.

Сега обеззвездения пилон не ме тревожи – той потвърждава подозрението ми, че никой не знае какво става и какво трябва да се прави.

Едно от хубавите неща на демокрацията е, че научаваш разни работи – ротондата, където според мен живееше Тодор Живков се оказа физкултурен салон (тогава нямаше фитнес, камо ли уелнес).
Научих и друго – звездата нищо не струвала, което пролича и от дългия, макар и мирен Преход.


21 декември 2010 г.

Списък за пазар

Вчера си чистех бюрото и ми попадна това:
 

Това е една чужда бележка за пазар, която намерих случайно при едно от моите пазарувания. Някак си не беше изхвърлена, а беше направена на купчинка и оставена някъде, нямаше как да не я взема.
Стори ми се забавно да я сглобя и да видя дали можеш да разбереш нещо за човека по списъка му за пазар. В началото не разбираш много...

бишкоти, препарат под, замр.картофи, крема сирене, закв. сметана, св. гърди, пиле филе, яйца, бинго, попивателни

Ако обърнеш бележката, обаче, ще разбереш, че Недялко има рожден ден. И става на 70 години. Някой ще му прави торта от бишкоти и заквасена сметана - за момента ми се струва най-вероятно това да е жената на сина му, защото почерка не е на 70-годишна жена, нито пък дъщеря му ще му казва Недялко.

ЧРД, Недялко!
...ето какви неща можеш да разбереш от един списък за пазар.

 * * *

PS Пишете коментари, ако ви се стори че съм изпуснала нещо за Недялко и авторът на пазара :)

/// В коментарите под историята denz пусна един страхотен линк, не го пропускайте:
i collect shopping lists

6 декември 2010 г.

В града има и пеперуди

Ъгълът на Дондуков и Бенковски е целогодишно обитаван от ято пеперуди
Винаги ми е харесвала идеята за рисунки по земята в града. Ходиш си, концнтриран да не настъпиш някоя от подлите счупени плочки и изведнъж виждаш някоя хубава картинка - ято пеперуди, например. Как да не ти стане гот?
Призовавам всички, които правят графити да рисуват малко повече по земята, адски е приятно да се срещнеш с някоя такава картинка! И винаги я запомняш.

3 декември 2010 г.

За Невидимото дете

История от Стела

 Бях я забравила тази история, вчера се сетих – като бях малка имахме „Невидимото дете” на Туве Янсон. Аз бях оцветявала старателно с флумастер дрехите на чернобелите герои. После като се местихме от „Искър” на Бояна тая книга изчезна някъде, заедно с цял кашон други книги.
2-3 години след това се разхождам по „Славейков” и ровя в кашоните със стари книги: „Я, невидимото дете!”
Купих я, качих се на тролея и я отворих, а тя вътре оцветена!!! От мен!!!

* * *

Невидимото дете. Прекрасна книга!

После се премествахме още няколко пъти... сега се опитах да я намеря и отново я няма. Ако минавате покрай стари кашони с книги хвърляйте по едно око, дали случайно моята книга не е там.

30 ноември 2010 г.

Малки зелени човечета или НЛО в София

Тази сутрин в мейла на Малки Истории се получи ексклузивна снимка, изпратена от уфолози-любители. На 30/10/10, привечер над София е забелязан прелитащ ниско Неидентифициран Летящ Обект.


НЛО над площад Александър Невски

* * *

Колко от вас са забелязвали изключително странните улични лампи в центъра?
Тази се намира на пл. Александър Невски, а ако не се лъжа има и около НДК.
Неповторим соц-дизайн бих казала аз!
Оглеждайте се, хора - такива интересни неща могат да се намерят в града.

23 ноември 2010 г.

Жонгльор от цирка?

Хващам се за думата "жонгльор" - тя ми напомня любимо стихотворение, баща ми, Валери Петров и кино Витоша.

* * *

Пиша го по памет, да ме извинява великият Валери Петров.

Сред непознати некролози
един случайно натъжи ме:
"Какъв ли може да е този
покойник с чужестранно име?
Певец? Беглец? Жонгльор от цирка?
Кой знае по кое ли време
той спрял е тук на кратка спирка
и е забравил да поеме…
А губели полека сила
мечти и спомени детински
и Витоша се напластила
над хълмовете Апенински.
Какво, че разни сме народи,
нали той покрив тук намери:
Съпруга Пенка, син Методи
скърбят по Анджело Роджери."

* * *

По време на един семеен обяд сред храна и гюрултия баща ми разказва за героичното минало.
- И тогава старшина Роджери…
- ?!?
- Анджело Роджери…
- !!!

* * *

О, колко вълнуващо! Жонгльорът от цирка бил старшина-началник склад на 1ва дивизия, 4ти километър.
Ето как житейската истина гази всякаква литература, но пък думите владеят ума. Може ли човек да избяга от единия свят в другия? Не са ли измислените светове по-желани от истинския?
С такива пубертетни мисли живеех и истински преживявах. Що е истина? Жонгльорът Анджело Роджери или старшина Роджери?

* * *

Случайностите продължават.
Вали из ведро. Тичам от спирката към кино Витоша. Изведнъж виждам пред себе си Валери Петров, сгушен в шлифера си. Мятам се върху него:
- Извинете, само за момент, не се познаваме, но много е важно, сещате ли се за Анджело Роджери, трябва да знаете истината, като поет за Вас светът е друг, представяте ли си, всъщност…
Поетът гледа стреснато. Както казах: валеше из ведро.
- Благодаря Ви, благодаря Ви, аз, всъщност, отивам на кино, благодаря Ви, довиждане.
- А! И аз! На кой филм отивате?
- На Тарковски.
- Ха! И аз!
Подскачам около него и писукам:
-О, колко интересно, представяте ли си, о! Какво нещо е животът, но пък и литературата…а?
Мокри влизаме в кино Витоша.
-Довиждане.
-Довиждане.

Нещо се случи. Беше ме срам от избликналия ентусиазъм. Леле, колко съм досадна! Какво му скочих на човека! Ужас…
Но това не е всичко.
Оказа се, че Валери Петров седи два реда пред мен, на едно място по диагонала вдясно. С леко помръдване на главата би могъл да ме види. Той гледаше вдървено пред себе си. Особената неподвижност на врата му ми казваше, че знае, че досадното същество е зад него и го притеснява, дори като мълчи.
Развалих филма и на двамата. Когато светнаха лампите, той гледаше надолу, бързаше да се скрие. Аз също. Какъв срам. Защо ми трябваше?

* * *

Случайностите не свършват. О! Чудо! Животът е по-велик от изкуството! Станахме приятели с Валери Петров. Питах го дали помни една досадница и му разказах. Не помнеше. Беше ме заличил от паметта си. Слава богу…
И все пак, поетическата истина…

15 ноември 2010 г.

История за жонгльор

Миналата седмица някъде към 11-12 часа имаше ужасно задръстване на бул. България, както винаги. 
Аз сутрин съм си кисела почти винаги, пък като попадна в задръстване няма как да не се изнервя съвсем и да не започне да ми се струва, че бързам много повече, отколкото всъщност бързам.
И както си се гневя в колата изведнъж виждам на моста на влюбените едно момче, което жонглира.
 
 
Няма как да се ядосваш за глупости, когато видиш един симпатичен непознат човек, който се е вдигнал сутринта, седи на моста и жонглира просто ей така - за свой кеф и на всички в задръстването, които ще го видят и ще им стане приятно да висят на светофара.

Винаги можеш да срещнеш готини хора и да ти стане хубаво, че просто си ги видял някъде. Само трябва да се огледаш.

Помахахме му като си тръгвахме, той се зарадва, но не ни помаха, за да не си изпусне кеглите.

11 ноември 2010 г.

Две думи

1. Триангулачна!
Ле-ле-е, що за дума? За първи и единствен път я чух от устата на баща ми: Това е Триангулачната точка на София.
Веднага почувствах, че той наистина е най-големият стратег в БНА - баща ми беше военен. При соц-а да си военен значеше никога да не си воювал, да не си стрелял, но да говориш непрекъснато за война.
А иначе, триангулачната точка е мястото, от което се измерват разстоянията от София до всяко друго място на света - до тамошната триангулачна точка. Много е важно за картографията.



Това е точката. Стърчи в средата на градинката срещу Света София, между Раковска и Синода. Виждала съм да влизат хора един-единствен път: преди близо 50 години. Сигурно вече всичко е премерено - веднъж завинаги.

* * *
Ако напишете "триангулачна" в гугъл не излиза триангулачната точка в София. Да не би да сме издали военна тайна?
* * *

2. Амфитеатрално… така каза другарката Петрова в подстъпите на град Велико Търново. Бяхме на училищна екскурзия с автобус с цел запознаване с Родината. Мятахме се от прозорец на прозорец в рейса.
- И-и-и! Вижте! Крава!
- Е-е-е! Камион!
- И-и-и! Каруца!
- Е-е-е! Река!
Шофьорът беше опитен. Спря така, че се виждаше мостът над Янтра, а отзад се откриваше градът. Другарката Петрова каза:
Велико Търново е от най-красивите в света. Градът е разположен амфитеатрално. Запомнете тази дума. Значи, че къщите са една над друга.
Запомних от раз. При първа възможност купих картичка:

Здравей майко,
Намираме се в град Велико Търново.
Градът е разположен амфитеатрално.

4 ноември 2010 г.

Внимание!

На ъгъла на ул. Паренсов и ул. Любен Каравелов под една водосточна тръба
живее син подривно настроен елемент с италиански произход.
Молим гражданите да проявят бдителност и да докладват при наличие на раздвижване от страна на заподозрения.

1 ноември 2010 г.

Разговор в парка

История от Стела

Снимката е взета от блога dimodi.com
Седя си в парка Заимов, горещо е, а към мен се задава циганка: «Може ли да сядам до тебе?» - естествено, че може. Първо ми предлага да ми гледа, но понеже не е много настойчива, успявам да отбия.

Говорим си за кучета, тя е от Костинброд, дошла да носи някаква билка на урочасано момиче, по едно време ме пита: «Абе, как така си говориме, не ме ли виждаш, че съм така, по-черна?», аз и казвам, че от цигани не ме е страх: «Аз съм еврейка».
Циганката ме поглежда с ужас и казва: «Ох, майчице, горката! Какъв филм гледах по телевизията, ако знаеш! По действителен случай! С камиони ви извозваха, с камиони. Да ви горят!».
Аз и казвам: «Хитлер е убил и много цигани също», а тя ми отговаря  замислено: «Да, при Хитлер беше лошо...»

28 октомври 2010 г.

Спомени за репресии

История от Андрей
1. Ранен репресанс

Паметникът на Съветската армия на цели два пъти в застрашавал здравето ми и доброто ми име.

Отпърво, едва проговорил, аз се стремях към този паметник, защото тогава откъм задната част можеха да се видят животните в Зоологическата (старата зоологическа беше зад паметникът, от Васил Левски до Евлоги Георгиев, където сега са каменните животни - те са спомен за преместените животни). Главно камили, глигани и сърни, т.е. скучни; но все пак беше все едно за малко са те завели на зоопарк.
Пак нещо, в сравнение с това Баба да седи на пейка с приятелки и да ми подвикват да не пия от чешмичката.

Та веднъж, гледайки въпросните копитни паднах лошо и ми излезе цицина голяма. Под влияние на художествено произведение (песента "Жив е той жив е", което чувах като "Жифе Тойжифе" и схващах тогава като главен герой, лежащ на Балкана) съставих изречение. Казах на Баба, че е добре да е затворена Зоологическата, защото иначе вълкът ще ми лиже лютата рана. За дребнобуржоазната среда на Баба това беше потресаващо остроумно. Водеха ме по гости и като малкия Моцарт ме караха да изпълнявам шегата. Смееха се искрено и дълго. После искаха "бис". Накрая ми разказваха какво съм казал.

Така репресията се изля в първи шоу-успех. Не ми донесе сладолед, а само сладко в малки чинийки. Но си беше повече от приятно ако забравим за щипането по бузите.

2. Късен репресанс

На 16 годни се хванах ексурзовод в "Орбита" (младежки туризъм). Беше пиене на корем, мадами и огромен кеш: 2.20 лева дневно все едно сега 22. Сенчестата страна на медала беше, че за разлика от унгарците и поляците (които наблягаха на магазините, трапезите и танците) руските групи задължително обикаляха и забележителностите на София.

Та аз като екскурзовод естествено трябваше да съобщавам факти за паметника на Съветската армия. Фактите не ми бяха известни и аз нагло измислях.
Проблемът възникна, когато веднъж казах, че монументът е висок 54 метра.

Паметника на Съветската армия, висок 54 м.

В групата се намери млад досаден инженер, който ме опроверга. И двайсет няма, каза той.
Не че не беше прав, но достойнството ми на познавач увисна. Покрих лъжата с лъжа: съчиних идиотизма, че паметникът е нарочно построен с вълшебна перспектива, та да изглежда по-близо до хората, по-земен и човечен.
Който уникален принос в теорията на сталинския барок веднага ми спечели уважение сред интересуващата ме част от дамите в групата. 

3. Среден репресанс

Друг нанесен ми удар беше вече не от Съветската армия, а от МВР.
От трети клас живеех до централната Поща и учех в 7-мо. И всяка сутрин отивах на училище по "Стефан Караджа", тоест покрай МВР. И един ден, вече в пети-шести клас нещо странно ме удари по челото. Болеше до сълзи. Оказа се метална кутия за телефон закрепена за сградата на министерството. Бях пораснал и навичния маршрут криеше нова опасност. Не минавах под кутията. А пък не бях още достатъчно висок, че тя да се окаже пред очите ми.

Кутията беше тук някъде, вече я няма.

По същото време обаче, не само аз, а всички които ритаха футбол в двора на 7мо имахме периодични сблъсъци с МВР. Работата е, че гърбът на министерството гледа към училището. А стената не беше достатъчно висока и нашите топки редовно я прехвърляха. А сигурно знаете, че няма сила, която да спре едно момче да си върне топката. По този начин буквално всеки ден ние щурмувахме МВР. Някой от нас (редувахме се) изкатерваше оградата, намираше топката в двора и бързо я шутираше през оградата обратно.

Това последното беше важно, защото десантчикът нямаше никакъв шанс да се върне веднага. Времето стигаше само да намери и върне топката. После го хващаха (все пак това си беше най-охраняваното място в държавата).  Не си спомням впрочем да са ни дърпали ушите. Главно се караха и "под стража" ни отвеждаха обратно в училището.
Накрая нашата тогавашна милиция се предаде (явно се беше намерил разумен началник) и взеха те самите да ни връщат топките.

По-късно казусът самоотпадна: щатът на МВР набъбна и на мястото на оградата построиха цялата сграда, но с решетки на прозорците - срещу чужди шпиони и момчешки футболни топки.

25 октомври 2010 г.

Крокодилите в канала: 2ра част

(Ако някой не помни първа част може да я прочете тук - Малка история за крокодилите с канала)

Във връзка с многобройни запитвания от страна на читатели на Малки истории дали наистина има крокодили в канала, реших да направя един последен опит да ги покажа  на света.

Успях! Имах късмет, защото съм хванала цели три крокодила, при това единият е много голям.
Падна голямо дебнене, но когато човек има фотоапарат нещата са далеч по-лесни - в крайна сметка можеш просто да се скриеш някъде и да щракаш дълго, без да гледаш и да знаеш какво снимаш. 

Крокодилите в канала на Евлоги Георгиев малко преди да се шмугнат в храстите

18 октомври 2010 г.

Най-дългата улица (къси истории)

За всички, които попаднаха на тази история, търсейки коя е най-дългата улица в София:
Най-дългата улица в София не е ул. Искър, а ул. Княз Борис I. Можете да я разгледате на тази карта.  Така или иначе, ви препоръчваме да прочетете нашата история - хубава е!

Моята Малка история е малко дълга, защото е за улица "Искър", а преди 50 години бях убедена, че това е най-дългата улица в София, а следователно и в света. Та за да ви заблудя ще накъсам дългия Искър на по-малки истории.

Топография


Живеех на ълъла на Искър и Раковска. Раковска не ме интересуваше - само дето по паважа чаткаха конски копита. Когато искахме да си купим семки от едноръкия семкаджия отсреща, а той продаваше срещу всякакви суми от 1 до 10 стотинки и ни ги сипваше право в ръцете от различни по размер бакелитови капачки, тичахме до Дондуков и Стара планина, където имаше трамвайна спирка и си намирахме пари. Винаги имахме успех, защото тогава имаше кондуктори и вечна блъсканица, затова хората предвидливо си приготвяха 2те или 4те стотинки за билет още на спирката. И когато блъсканицата и гоненето на трамвая започваше, някой си изпускаше стотинките и ние ги намирахме между паветата. Понякога ходехме на лов 2-3 пъти на ден. Езиците ни ставаха на подметка от солта по семките - кеф!

Тогава още не бях и уведомена, че Искър е име на река, ясно като слънцето беше, че това е името на нашата улица. Според мен тя се простира от Дупката (градинката след Волгоград) до Централната баня. Последната създаваше огромно оживяване в неделя - сутрин към, а привечер от банята. Забавлявахме се да наблюдаваме хората в двете посоки на техния хигиенен ритуал. Отиваха към банята с решителни стъпки, някак угрижени, цели семейства се точеха: първо мъжът, жената и бабата влачат ревящи деца, накрая по-големите изобразяват независимост. Но как се връщаха! Притихнали и розови, мъжът и жената си говорят, бабата се усмихва, а децата вкупом се блъскат и удрят с мокри пешкири.

Централна баня

 През останалите дни на седмицата дестинацията Централна баня също беше оживена НЕПРЕКЪСНАТО, ама непрекъснато, натам и обратно сновяха старци с пластмасови дамаджанки и шишета - отиваха да си налеят минерална вода. Безплатно. Идваха хора от цяла София, този поход костваше на някои 2-3-4 часа, имаше и опашки около чешмите, пререждане, скандали, мъкнене, пак безплатно. Сега не знам какво стана с тая вода. А какво ще бъде банята също не знам.

Литературни източници

Години по-късно прочетох "Балада за Георг Хених" от Виктор Пасков. Всичко там е искърско смачкано и тъжно, величествено и живо. Така и не попитах Пасков дали лютиеръ Франц Христодоров, който имаше работилница на Бачо Киро и Искър има нещо общо с Баладата, взел ли е нещо от Карел Червинка, който пък срещу Франц имаше ателие за поправка на всякакви машинки. Виктор Пасков вече е при тях.
Далеч по-сияйна е улицата в разказа "Неделя" на Радичков. Той живееше на Искър и Волгоград. Съседът легнал под Москвича, пранета, тупане на черги, разговори от балкони и прозорци, бири и лимонади дрънчат в мрежи, деца търчат, жени с ролки по главите и пеньоари им се карат - празнично и суматохесто.
Вече ви казах, че Искър е най-дългата улица.

Архитектура

Изключително незабележителна.
Освен това, че по Искър докъм 60те имаше къщи неремонтирани от бомбардировките. По цялото протежение на улицата беше построена една-единствена нова сграда - Новата кооперация до нас, сивкава в сталински стил. С бомбоубежище, за което завиждахме. Въпреки всички опити никога не можахме да проникнем. Какво имаше там? Скелети, убити малки деца, бандити, които се крият? А вода и противогази? Нашите хипотези нямаха край, някой чувал гласове изпод земята. Опитвах се да чуя и аз, но нямах чак толкоз въображение.

"Огънят вече е притежание на човека"

Така пишеше на агитационна витрина отстрани на пожарната. Нарисувани бяха първобитни хора насядали около огън, който гледаха с неразбиращи очи. Тази мрачна картина навеки заличи радостта ми от притежанието на огъня.
А иначе пожарната беша истинска. Златни шлемове, метални тръби, по които пожарникарите се спускат досами колите - всичко лъщи и дрънчи. Имаше двор, в който правеха тренировки, там най-забележителното беше една дървена кула, която 2-3 пъти годишно запалваха и по нея през огън и дим се катереха пожарникарите.

Кулата на пожарникарите
Моя милост злоупотребяваше редовно със съседството на пожарната.
Като нямах ключ, с тъжна физиономия отивах при дежурния и разказвах сърцераздирателно как нашите ги няма и така ще си остана на улицата. Действаше безотказно. Идваше пожарникар със стълба с метални зъбци накрая и от балкон на балкон стигаше до 3ия етаж и ми отваряше.


Това се случи поне 5-6 пъти. Вместо да се изпълня с благоговейна благодарност, аз дебнех добрите хора за колко време тръгват след сигнала за тревога. Работата е, че през нощта се чуваше как звъни звънецът на пожарната чак у нас и аз от кревата се ослушвах и броях:  36-37-38-39-40-41 секунди - ето машините тръгват, сирените пищят, доволна съм от тях. Най-голямото закъснение беше, докато преброя до 70.

Йезекия

На вратата на млекарницата имаше таблица с работното време. Най-отдолу пишеше името на продавача - Йезекия. Така се казваше. Човекът беше внимателен, но някак несръчен, може би защото не виждаше добре, носеше телени кръгли очила с дебели стъкла. Съсредоточено се вглеждаше във всеки като му дойдеше редът. Като че ли не му беше мястото в млекарницата. Носеше бяла престилка.
Приятелката ми Нина искаше да стане академик. Мисля, че Йезекия беше академик без другите да знаят това.
Беше тих, но строг. Номерът беше да стигнеш до тезгяха точно като свърши предишния леген с кисело мляко и отваря новия за теб, подаваш купата, която носиш от къщи, и тогава с плоската лъжица Йезекия сипва гъстите като крем парчета. Ако не успееш получаваш рядкото и разбито вече мляко от дъното на легена. Та строгостта се изразяваше в това Йезекия да следи единствено съдбата да определя кой какво мляко да получи. Никакви хитрости и изчакваници.
Йезекия мислеше, че какво ще ти се падне е съдба, а ние мислехме, че е късмет.

Карамел Му

Главите ни бяха пълни с шпионски истории, привиждаха ни се Подозрителни хора - Студена война... Към нашия двор гледаха прозорците на ателието на един млад скулптор. Той беше Много Подозрителен. Защото имаше куче боксер и му идваха в ателието различни млади момичета и се целуваха!!!

Откъде знаем? Ами защото ние (бдителните чавдарчета и пионерчета) висяхме по прозорците и Наблюдавахме. За да бъде всичко Тайно му измислихме на човека кодово наименование - Карамел Му.
С течение на времето съвсем обнагляхме - започнахме и да го следим. Скулпторът стана съвсем Подозрителен, защото вече подозираше какво правим. Постепенно започна размяна на реплики - Карамел Му се заканваше, ние хихикахме и се мъкнехме на 5 метра разстояние.
"Това е югославско следене" - Ленчето беше най-голяма и знаеше.
Отвреме навреме Карамел Му се обръщаше към нас с боксера си и се правеше, че го насъсква. Беше ни страх от боксера с невижданата му физиономмия.

Един ден Карамел Му се обърна за помощ към изкуството:
"Вместо да се занимавате с глупости елате да видите какво работя".
Показа ни ателието отвътре, показа ни малките модели на големи бронзови паметници и каза да идем да видим паметника на Паисий Хилендарски.



Паметникът на Паисий се намира в тревните площи отляво на Александър Невски
Ужас! Изкуството на нищо не приличаше - Карамел Му явно го използваше за прикритие на нещо.
Продължихме да го следим и Карамел Му се отказа - напусна ателието.
Години помещението пустя, сега е плод-зеленчук със симпатична продавачка.




Така и не научих името на Карамел Му. Ако някой знае - да ми го каже.

ПС Разбрахме името на Карамел Му! Вижте историята ТУК.

* * *

А ако някой не знае какво е Карамел Му - това са малки кафяви карамелени бонбони кубчета 1см х 1см х 1см. Изключително твърди, ако успееш да захапеш кубчето така залепваше, че не можехме да отворим челюсти.
Тогава нямахме пломби.
Забележителности

- 3 лудници. На една улица!
Едната нещо като разпределител, другата стационар, където винаги имаше луди тихо накацали по решетките на прозорците. Третата - Детско-юношески психо-неврологичен диспансер под Радичковия блок. Живеенето близо до три лудници сякаш носеше някакво знание, което другаде беше непостижимо.
Нямах съчувствие към болните хора, те бяха различни.

- 3 пекарни.
Пекарна значи малко, горещо и опушено помещение с пещ. Много полезно място, мирише чудно, мислех че пекарите опитват от всяко печиво. Печивата биваха всякакви: баници, кексове, но най-потресаващи бяха яденетата - гювечи, цели прасета и прасенца, тикви, чушки. Понякога 2-3 души носят метално корито с някакво печено животно със зеле и картофи. Невероятни неделни миризми по цялата улица. Уличните наблюдатели знаят кой какво яде, къде има празник, кой си е бил на село, кой клал на балкона кокошка.
Поне половината от жителите на Искър живееха в комунални квартири. В общата кухня мястото стига за по котлон на семейство, така че пекарната си беше първа необходимост.

- Най-ученолюбивите деца от Математическата гимназия съседстваха с най-неученолюбивите от Готварския техникум. Едните и другите се омешваха докато пушеха в Дупката.

Дупката
 - 2 кръчми.
 Едната се наричаше Гостилницата, другата Пивница.
Гостилницата беше най-зловещото място в махалата, защото правели кебапчетата от човешко месо, затова вечер купувах кебапчета от Пивницата отсреща. Това е най-мръсното място, което съм виждала изобщо. И най-вкусните кебапчета. Сигурно и те бяха от човешко месо, защото оттогава не съм яла толкова вкусни.
А пияниците от Пивницата пикаеха в нашия вход, което беше още една връзка между нас.

- Дипломатическия гараж.

Дипломатическия гараж
Бях вече пубер, когато една нощ, както си бях в кревата, фаровете на някаква кола светнаха право в очите ми. Кола на височината на 3 етаж плюс партера - как се е качила тази кола там? Възможно ли е?! Като споменах, че вече беше пуберско време да добавя, че вече се интересувах от Раковска, не от Искър, та не бях забелязала, че се е издигнало такова чудо на градоустройството - гараж на 4 етажа!

* * *

Това е да живееш на кръстопът.
Дори самолетите летят точно над теб, ако си на важно място. Няколко години по-късно брат ми като се върна от Англия каза, че видял от самолета прострени пелените на дъщеря ми Вера.

15 октомври 2010 г.

История за влак

В един период редовно пътувах с влак. Имаше какви ли не странни хора. Тези, които пътуват с най-ранните влакове, за да отидат на работа, са най-големите чешити.
Често се засичах с една бригада – на `Цък-цък-Пешето`.

`Цък-цък` идваше от метода му за сглобяване на арматура – връзвал с една тел железата, казвал `цък-цък-готово` и работата била свършена.

Помня, че един от `критиците` му – /винаги има някой по-голям майстор, но темата за майсторите е отделна и неизчерпаема/ – разказваше, как той бил много по-добър от него, а не като `Цък-цък-Пешето`, който като строил асансьорна шахта, давал по 10-на сантиметра отклонение на етаж...или както `героят` обясняваше - `на 8-мия етаж вече си в другия блок`. Оттогава малко се притеснявам, когато се качвам в асансьори, да не би да попадна на някой, който `Цък-цък-Пешето` е строил! Но от друга страна си казвам, че тези хора винаги преувеличават...

`Критикът` на `Цък-цък-Пешето` разказваше с патос - `Е, какво като е строил мостове у Нигерия?! Некой виждал ли ги е? Кой знае дали не са паднали вече!`...

11 октомври 2010 г.

Жиците на града

бул. Витоша

Това е Витошка. Преди няколко години ремонтираха нещо около пилоните, но не помня какво, може би подлеза.

Тази картинка иде да покаже, че много ми харесват жиците (толкова много, че ето как стават обект на творческите ми пориви). Особено трамвайните и тролейните - частите по тях са страхотни и ми харесва да ги рисувам.
Понякога пък ми харесва да ги снимам на фона на небето - добиват по-специален и може би по-многозначителен вид.
Също е интересно на кръстовище човек да се загледа и да се опита да разбере жиците от стълбовете и тролеите накъде отиват, получава се малко като игра, защото не е лесно.

7 октомври 2010 г.

Малка история с паметник

Един път с моята приятелка Миньон се влачехме по Раковска. Говорихме си глупости, но като видях паметника на Стамболийски бях обладана от страстно социално-политическо чувство:
- Виж го ти тоя простак – казах.
- Ама, ти знаеш ли как са го убили, заклали го, опръскали стените с кръв!?! – ококори се Миньон.
- Хм. Не обичам земеделците.
- Е зашшо?



Няколко години по-късно разказах това на любим свой приятел, по-късно мой другар в живота. Дали от влюбеността или от друго нещо, но тогава този диалог ми се видя не само забавен, но и проникновен. Всеки път, когато с него минаваме заедно оттам си го повтаряме един на друг по роли. Даже имаме нещо като съзтезание кой първи ще се сети и ще каже „Виж го ти, тоя простак”. В неудобни ситуации, когато има други хора наоколо, тихо изломотваме съкратен вариант.
- Иж го ти тоа…
- Е шооо…
* * *
„Боже господи!” възклицават децата ни, когато се опитваме да им обясним този ритуал. Очевидно не успявам. Може би е просто някаква идиотщина, но продължавам да го правя. Горкият Александър Стамболийски! Не обичам земеделците.

4 октомври 2010 г.

30 септември 2010 г.

Софийско небе


Като се разхождаш около Дома на киното можеш да видиш небето. Едни птици летят срещу движението. На стената на Дирекция Софийски кадастър.
Странно, а?

29 септември 2010 г.

Малка история за Лъва


Всички разходки с дъщеря ми имаха една крайна цел - покачване върху Лъва.
Онзи, който е до Вечния огън. Покачването беше лесно. Първо стъпваше на каменния пиадестал, после на металния фундамент, после на лявата задна лапа, оттам на една много удобна гънка на хълбока на Лъва и хоп! вече е на гърба му.

Снимка на Мартин Митов

Тържествуваща в началото, с всяка минута ставаше все по-угрижена от бремето на властта си, мълчеше и наблюдаваше поданиците - май не й харесваха много. Можеше да седи така час. Мислеше си нещо.

Случи се един път президентът Желев да поднася цветя на Незнайния войн.
Минал покрай Ана - спрял се и я целунал. Baby kissing. Минал навръщане - целунал я пак. Не забелязал сигурно, че е същото дете. Вкъщи умряхме от смях, не знаехме тогава до какви PR висини ще стигнем. Питахме:
- Анче, какъв ти се видя Желю Желев?
- Ами, мъничък и добричък.

* * *

Лъвът живее свой живот.
Той е сам и самотен. Другите лъвове са винаги сдвоени пред банки и институци.
Повечето сякаш заради местоработата си изглеждат охранени и агресивни. Този Лъв е най-дръгливият лъв, кйото съм виждала, той има сила за един последен бой, не повече. Даже като че чака края си. Един полужив Лъв пази мъртвите момчета. Старите му победи се виждат във високомерието му, а бъдещото поражение в достойнството.
Лъвът се прави, че почива.
Той чака.
Направил го е Андрей Николов.

28 септември 2010 г.

Дади и Александър Невски

Дади е на 3 години. Онзи ден се разхождахме около Александър Невски. Като видя големия кръст на върха на купола ме попита:
- Какъв е този ключ?


В резултат на внезапно проявения интерес към църквата (макар и само като сграда) от родителска страна се изсипва порой от обяснения - за бога, за поповете, за спора дали има бог или няма бог, Дади мълчи дълбокомислено. Всички мислят, че е дълбоко трогнат от темата.
- Ееей, виж една джипка - казва посред разговора той.

27 септември 2010 г.

Once upon a time...

История от Надя

Имало едно време едно същество. Повечето хора не го забелязвали… Но имало и такива, които забравяли за шума на улицата, случайните боклуци, любопитните погледи и потока на движение, откривали нежните му черти.
Един ден се появил човек без въображение. Той мислил за работа, пари и къде да залепи своето съобщение и въобще не го забелязал. И така създанието заспало затрупано под много хартиени одеала. Това било преди много време…
Сега едно подобно същество по форма и вид е все още будно. Живее в една къщичка с много прозорци. От време на време излиза.


Можете да видите съществото на бул. Васил Левски 20

Любимото му място е на съседната улица. Там си почива на един вълшебен остров.
Знаете, че обикновено островите се виждат от небето. А този, за да го видите е необходимо да гледате към небето.

А понякога можете да го срещнете на ъгъла на ул. Любен Каравелов и ул.13-ти март

24 септември 2010 г.

История за комунизма

История от Андрей 

През 1959 година (бях четиригодишен) минавахме покрай любимата ми сладкарница с баба ми и аз за пореден път поисках да ми купи шоколад "Аеро" (имаше такъв, изключително вкусен).
Тя каза, че няма пари и че когато дойде комунизмът всичко ще бъде безплатно. Аз изпаднах (и дълго после бях) в състояние на радостно очакване и безпокойство и естествено веднага попитах "кога". Тя каза, че когато го построим. Аз попитах къде е. Понеже й досаждах вече, тя ми посочи едно съоръжение и ми каза - ето го.

Съоръжението стои до ден днешен: намира се на ъгъла на улица "Левски" и улица "Гурко" между Пощата и Телефонната палата в София.
То е нещо като метър и половина-два висок бетонен вход в убежище; от време на време го ремонтират.

Години наред, минавайки оттам, хвърлях поглед - дали сме го построили.


Построиха го, но наоколо. Отстрани до него са странни демократични съоръжения.



22 септември 2010 г.

17 септември 2010 г.

Кръгли и квадратни шахти

Малка история от Стела



Ул. Искър, ул.Стара Планина, ул. Париж, 1 СОУ Пенчо Славейков
(по мое време Димитър Благоев, сега с потрес установих, че това праисторическо чудовище има свой сайт http://1sousofia.org/ )

По пътя от дома ми на Искър 28 към най-добрата ми приятелка на Искър 21 имаше точно 18 квадратни шахти! А по пътя другата посока, към училище, имаше 7 кръгли и нито една квадратна. 
Ако не знаете, кръглите шахти носят нещастие, а квадратните – щастие. Затова е добре човек да минава по всички квадратни шахти, които има на пътя си и да прескача кръглите. Ако все пак се налага да мине по тях, трябва да се заключи, иначе – лошо.



15 септември 2010 г.

14 септември 2010 г.

Синия от стената

Известен още като Puteulanus creatura victus in paretis, за него се знае твърде малко.
Смята се, че ареалът му обхваща центъра на София.
Съществуват твърдения, че е коза, но това все още не е доказано достатъчно убедително.
Цвят син, очи жълти.
Не е сигурно с какво и как се препитава.
Обича да гледа страшно и да се зъби на минувачите, но не представлява заплаха за околните.

Молим ако някой разполага с информация от всякакъв характер за него да се свърже с нас в най-кратък срок!

Поради явно конфликтният си характер, можете да забележите белези от битка в долната лява част на лицето му.

13 септември 2010 г.

Малка история за косатки

Малка история от Ру (или Пу?)

Когато бях малка обичах да си говоря сама на глас.
От време на време се усамотявах и започвах да се разхождам из градината или стаята си, говореща с моите измислени герои.
Косатката беше моя най-добър приятел, нямаше си име, беше абсолютно универсална, (макар че всичко започна от филма за косатката Уили).
Можех да си поговоря с нея по всяко време и по всякакви въпроси, и знаех точно какво ще ми каже. Тя ходеше навсякъде с мен, напълно невидима, но аз знаех, че е там. Всички ме питаха, коя е тя, къде е и всякакви такива прекалено уточняващи въпроси, но аз бях потайна.
Веднъж, когато бях на гости на сестра ми, видях една голяма косатка на дръвото пред балкона. Беше толкова вълнуващо!
Когато слязохме долу малко по-късно да проверим, приятелят на сестра ми реши, че косатката е плик.
Но вече десет години по-късно пликовете по дърветата продължават да не ме дразнят толкова.

10 септември 2010 г.

Идеален център

...около Пиротска

9 септември 2010 г.

Един загубен и отново намерен Зайо


Тъжен малък Зайо на улицата, до кофите.
Изхвърлен от някого и намерен от мен.
Не го взех… може би ако бях видяла един загубен и отново намерен Тигър щях да го спася, но Зайо само го снимах.
Сега гледам снимката и ми е много гузно.


7 септември 2010 г.

Малка история за дядо

Дядо живееше точно до колелото на тролей 9 в Борово.
Страшно обичах да му ходя на гости. Гостуването си имаше отработена програма, която включваше научаването на различни полезни неща - дядо ме учеше частично на таблицата за умножение и ме изпитваше - 2х2, 3х3, 4х4… (още оттогава 7х7 ми е трудно), учеше ме как да набирам номера и как да натискам вилката на черния телефон с шайба, за това колко е часът по неговия часовник със светещи стрелки върху черния циферблат (от него знам за съществуването на странния Циферблат…дълго това беше много специална дума, която уж знам какво е, но тя е все пак по-сложна отколкото на човек му се струва на пръв поглед и по-добре да внимава преди да я използва).

Аз тогава бях доста малка и вероятно повечето неща, които всички по-големи са ми разказвали и показвали бяха нови и интересни факти за света, но с дядо бяхме страхотни приятели и каквото си спомням от това, което той ме е научавал е оставало в главата ми като особено специално и неотменимо.

Веднага давам пример:

Един път като му бях на гости (вероятно се е опитвал да ме убеди да си доям свареното яйце) дядо ми каза, че от едно яйце човек получава толкова сила, колкото от това да изяде голяма тенджера пълна със зеле.

Не само, че никога не забравих този факт, но той направи яденето на яйца вълнуващ процес - исках да ям колкото мога повече яйца, които после да си представям като големи тенджери зеле, които пък си представях наредени до мен една върху друга (на тази възраст ме надминаваха на ръст при изяждането на 3-4 яйца) и после си представях как силата на тенджерите със зеле се е побрала в мен. Малко ми ставаше лошо, но как можеш да се откажеш от такова количество сила, което получаваш просто като ядеш яйца, вместо тенджери със зеле?!

Преди следобедният сън ядяхме кисело мляко със захар. В това приятното не беше самото ядене (въпреки че оттогава не съм яла кисело мляко със захар - запомнила съм го като страхотно и се притеснявам, че ако не ми хареса сега ще разваля хубавата ни традиция), а страхотната голяма червена пластмасова чаша на дядо на малки бели звездички, в която ми даваше да ям млякото, с една от неговите странно големи лъжици. Не мога да ви опиша колко ме вълнуваше тази чаша. Може би това беше един от най-специалните предмети в света - червената чаша на дядо, в която той си яде млякото със захар с голяма лъжица, но когато аз идвам на гости ми отстъпва на мен.

И така, лягахме да спим следобяд - аз му четях на глас той заспиваше, пък аз щъках нагоре-надолу докато го чаках да се събуди. Щъкането и ровенето в шкафовете не беше сравнимо с това дядо да е буден и да играем на Айруп например, но нямаше как. В един момент установих, че зимно време апартаментът се напълва с флегматични калинки и докато го чаках да стане се занимавах с тях. Бяха страхотни - там открих, че калинките не са само от червените на черни точки, а има и жълти на черни точки, черни на жълти точки и т.н…

Като се събудеше дядо отивахме на разходка. Слизахме до градинката пред блока, където имаше страхотни катерушки, на които много обичах да си играя. От дядо разбрах за съществуването на катерушките изобщо и те си останаха в главата ми като негово изобретение.

Финалната дестинация на разходката беше една будка точно на колелото на 9-ката, където продаваха много хубави големи мекици с пудра захар, увити в твърдата хартия, с която никога не можеш да се избършеш, а само повече се цапаш. Имахме съзтезание кой по-бързо ще си изяде мекицата - разбира се дядо винаги печелеше, а аз винаги се омазвах и беше много весело.

* * *

Това беше преди 15-тина години.
Тези дни минавах покрай кръга на тролеите и видях, че будката до спирката е отворена. Отидох да попитам жената вътре дали имат мекици, просто ей така и аз не знам защо. В първия момент много се учуди и после се зарадва: "Ооо, но ние много отдавна не продаваме мекици".

4 септември 2010 г.

Малка математическа история

Ако А=В, то В=А.
Ако има отсечка АВ, от пункт А до пункт В, разстоянието би трябвало да е същото като това от В до А.

Животът опровергава горното.
Незнайно защо, необяснимо и до днес, разстоянието до училище не беше едно и също, въпреки че се появяваше странна нематематическа закономерност.
Пътят до училище ми отнемаше около 25 минути.
Пътят обратно ми отнемаше 15 минути. Дори, твърдя, понякога 10, макар че това значи че съм се движила със свръхзвукува скорост.
На отиване се точиха безкрайни пресечки на Шишман, спъвах се по всякакви капаци и счупени плочки, заклещваха ми се обувките по павета. Докато на връщане първият обект, който изобщо забелязвах беше Александър Невски. Може би защото оттам нататък до вкъщи ме очакваше едно радостно спускане по наклона на Раковски, където краката ти вървят сами, докато влаченето нагоре предизвикваше леко задъхване около Александър Стамболийски (паметника), с грамадните му обувки.

Сега когато минават все повече години откак не обитавам сградата на 7-ма гимназия, всички пътища на София ми се виждат безкрайно отдалечени от това училище - радвам се, че нито един мой път не води натам.


3 септември 2010 г.

Малко съм загубена (3 пъти)

Малко съм загубена, но по-централният момент е, че съм много разсеяна.
Бях малка, живеехме в центъра. Излизаме на разходка с мама, сигурно съм на 3-4-5 години към този момент, ходим по улицата и се държим за ръце. Както пресичаме Дондуков (помня съвсем точно даже мястото) изведнъж усещам, че ръката на мама е станала странна - с много кожа, по-друга на пипане... поглеждам и виждам една непозната баба, която ме превежда през улицата.

Пълен майтап - изобщо не съм се усетила, че съм я пуснала, че някаква друга жена ме е хванала, за да ме преведе през улицата. Всичко си беше наред, де - този път не се загубих наистина.
До тук съм загубена 1 път.
* * *

Друг път отиваме с наште до музея "Земята и хората" (пак съм някъде на тази възраст). Имаше изложение на влечуги, още си го има всяка година май и беше страшно интересно. Обикаляхме много и изведнъж, както разглеждам аквариумите установявам, че съм се загубила. Това ми беше първото истинско загубване и ужасно се разстроих - имаше страшно много хора в музея (наистина беше тъпканица), а моят хоризонт е доста нисък към този момент и нищо освен много различни непознати крака не виждам...

Имам чувството, че обикалях страхотно много време и май плачех малко, докато едни симпатични жени не ме видяха и не е питаха дали съм се загубила. Попитаха ме как изглеждат майка ми и баща ми. Тук аз изпаднах в ступор - разбрах, че не мога да обясня как изглеждат. Нито баща ми, нито майка ми. В крайна сметка им казах, че ще се опитам да опиша мама. До сега помня много ясно, че не можах да кажа нищо освен, че е с шарена пола (това явно заради ниския хоризонт :).
Симпатичните жени я намериха и всичко беше чудесно.

Третото загубване ми се случи в същия ден, в музея, много малко след като се бях намерила. Това вече не си го спомням толкова ясно, може би, защото явно се бях отракала в процеса на загубването и намирането.

* * *

А ето ви една снимка ако не ми вярвате, че съм малко загубена:


Това сме аз и Робин. Както разбирате аз много обичам Робин и мисля, че той е прекрасен.

2 септември 2010 г.

История за радио

Като малък бях много доверчив – черта, бегло запазила се в характера ми и до днес.
Друго нещо у мен, което може да се проследи от почти бебешка възраст досега, е огромната ми възхита, въодушевление и пристрастеност към музиката. За да попълвам репертоара си в двучасовите концерти, които ежедневно изнасях пред скритата си публика /съседите от цялата улица/, слушах много радио, за да уча нови и нови песни. Огромно беше изумлението ми, когато за първи път си дадох сметка, че слушам песен по радиото, която не знам – дотогава си мислех, че музиката е доста обозрима и се изчерпва в 50-60 песни. Оттогава, при възможност, се настанявах до радиоапарата с размер на шкаф и започвах да попивам мелодиите и донякъде текстовете, които обикновено биваха сериозно изменяни и най-вече – доизмисляни.
Толкова бях пристрастен към радиото, че когато веднъж /връщаме се на доверчивостта най-сетне/ - един от `големите` на нашата улица ме излъга, че ще умра, защото бях лапнал един камък, който извадих от голямата локва пред вкъщи, освен че се разревах, се прибрах веднага, легнах в хола, където беше радиото, пуснах го, завих се с одеяло и започнах да чакам смъртта. И заради музиката дори спря да ми е толкова тъжно.

Снимката е взета от capital.bg



Фонтанът пред Народния театър

Eдна малка история, която не помня, но ми разказаха. Бил съм на около 2-3, с нов и хубав бял костюм със синя лодка отпред и горди кичури около бузестото лице, на разходка с майка ми и баща ми в градинката пред Народния театър.


Очевидно от ранна детска възраст съм бил склонен към манипулации, подлости и престъпления, защото в малки концентрични кръгове съм приспивал вниманието им и бавно съм се отдалечавал от пейката, на която те седяли.

Когато съм се отдалечил на безопасно разстояние за изпълнение на мисията си, съм се затичал към фонтана, покатерил съм се върху него и разбира се – не е трудно да се предположи – съм се изпикал вътре. Повод за гордост и до днес.
Не знам, какво кара малките деца да правят съзнателно номера на родителите си с огромно задоволство, но за капак в същия или в следващите дни /отново в красивия си бял костюм/, пак съм се отскубнал от вниманието на родителството...и този път съм се овъргалял в голяма хубава локва. Кеф!


31 август 2010 г.

За изкуството


Изкуството се намира в Царската градинка, до Двореца

Хм. Всъщност май това е всичко, което има да се казва по въпроса.

10 август 2010 г.

Малка история за малко кученце

Голяма дървена порта на къща с голяма бяла ограда, облепена на места с плочи... Много е вероятно някой да се отнесе гневно към хората, които живеят там, както става, когато живееш в къща с голяма ограда в Драгалевци, примерно.
Аз не бих. Да започнем от това какво са си закачили на голямата дървена порта:


Страшно ми харесва малкото кученце!
Не, защото обичам кучета. А защото тези хора  явно имат чудесно чувство за хумор и не се взимат насериозно.
Не ги познавам, а и вероятно няма да се запозная с тях, но и те много ми харесват.

9 август 2010 г.

Малка история за ключар

Много често минавам по Шишман, а съвсем наскоро видях този капак:





 
Говорих си с някой, който ми каза, че е там от доста време и е бил реклама на ключар.
Ключарът вече го няма там. Интересен тип е бил.



Джони

Когато човек ходи в града много рядко разглежда какво става над него - как изглеждат сградите по-нагоре и разни такива... Жалко е, защото има много интересни детайли. Понякога не са нищо особено, но е странно на колко познати места човек може да открие парченца, които никога не е виждал.
Аз пък открих, че върпреки че съм го виждала и преди, без да му обръщам много внимание, Джони много ми харесва. Нищо, че е светеща рекламна табела, приятно ми е че се разхожда точно там.

Малка история за крокодилите в канала

Като малка бях убедена, че в канала на Евлоги Геогриев живеят крокодили.
Наште бяха седнали близо до едно от мостчетата, докато аз се разхождах наоколо.
Като минавах по мостчето и разглеждах канала веднага разбрах, че вътре живеят крокодили. Работата е там, че те винаги разбираха ако ги гледаш и се криеха много бързо, така че да не успееш да ги видиш.
Много дълго време се опитвах да ги видя, предприемах различни тактики:
ходех небрежно по мостчето, все едно не знам, че има крокодили отдолу и изобщо не искам да ги виждам и изведнъж се обръщах надолу към канала;
разхождах се отстрани на канала, зад храстите, съвсем безшумно, така че да не ме чуват крокодилите, но те пак знаеха, че съм там и се опитвам да ги гледам;
криех се зад парапета на мостчето и подавах само по едно око много бързо, за секунда, така че да не ме усетят, че съм там...
Все имах чувството, че съм успяла да видя опашката на един крокодил за малко, преди да се скрие зад във водата, но нищо повече.

Ще се опитам да ги снимам някой ден.

* * *
Можете да прочетете продължението на историята тук:




Old school vs New school



Ама че странно съвпадение. Градът е пълен с такива.
Все си мисля, че тази стена има някакъв символичен смисъл. Май няма.


8 август 2010 г.

Къде живее Сънчо?




Появи се входната врата на Сънчо. Сега остава да издирим адреса.

Книгата на Цар Освободител

Като малка бях абсолютно убедена, че в паметника на Цар Освободител са вградили истински кон и човек.
Разполагах с две доказателства за това:

Първо - паметникът е много реалистичен.
Второ - в едната си ръка Александър II държи книга, а книгата е зелена и по нея се виждат букви.

Понеже живеехме в центъра и доста често минавахме оттам с някой от моето семейство, аз всеки път спирах до паметника и исках да се вгледат в буквите и да признаят, че книгата на паметника е истинска вградена книга, значи в паметника е вграден истински човек и истински кон.

Разбира се, никой не ми обръщаше особено внимание и ми казваха, че това, което си мисля за букви е олющена от паметника боя.

Наистина малко се тревожех, че има вградени живи същества вътре в паметника, а книгата съвсем ме притесняваше - какво пише на нея и защо никой не й обръща внимание?
Продължавам да се сещам за това почти всеки път като минавам оттам.

Наскоро, обаче, ми хрумна да снимам паметника и да си приближа към книгата да видя дали наистина има букви. Има.



 
Creative Commons License
This work by Малки истории за града is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial-NoDerivs 3.0 Unported License.
Powered by Blogger