Намерете си история

28 декември 2012 г.

малка история с малки букви

От Стаси

от много време чета малки истории, но все отлагам да напиша моя. 
то е, може би, защото не умея да пиша добре с главни букви, а всички знаем, неприлично е да се избягват, особено с началото на изречението.ето една малка история с малки букви.

като дете ми се налагаше да прекарвам летата сама, поради простата причина, че всички деца отиваха на село. така повеляваше традицията. нямах идея къде беше това село и какво точно се случваше там по време на лятната ваканция, но със сигурност ще да беше нещо много вълнуващо, защото на първия учебен ден приятелите ми винахи идваха с цял арсенал от интересни истории, коя с пръчки и кал, коя с люлка, завързана на някой клон, коя с варене на лютеница...

аз си нямах село и историите ми бяха съвсем малки и невзрачни, изобщо не ставаха за разказване. по цял ден ровех из шкафовете вкъщи в търсене на истории, дори си направих специална кутийка за скъпоценности, но бадемовите сапуни на баба ми и някое друго мънисто от скъсан гердан изобщо не бяхя така вълнуващи както скакалците и прободените с карфица пеперуди от кутийките на другите, домъкнати чак от въпросното село, което тайно започнах да мразя.

налагаше се спешно да започна и аз да откривателствам.
и там някъде се роди страстта ми към претършуване на стари, разрушени и необитаеми сгради. в града имаше много такива. живеехме точно до пристанището и гарата и наоколо беше пълно с празни халета и къщи, които чакаха своето окончателно разрушаване, за да поникнат на тяхно място новите кооперации, окрилени от бляскавата зора на демокрацията. относително по същото време вече бях запозната със златното правило на пипи - дългото чорапче, а именно, че всичко, което си намериш на улицата си е твое. и понеже тези къщи бяха безстопанствени това правило ми вършеше отлична работа. разбира се, веднага започнах да планирам всичко: голям тефтер, в който да се вписват откритията, набелязване на къщи и разчертаване на тайни конспиративни карти с координатите на обекта, разработване на правдоподобно алиби за пред нашите вкъщи, които не трябваше да знаят местонахождението ми. след това започваше теренната работа. така се вълнувах! така се радвах! цели находища от открития! късчета от счупени чинии, стари, вмирисани аптечки, вестници "отечествен фронт" и "наръчник на агитатора" .... ех, все неща, от които можеха да се направят чудни малки истории!

събирах, колекционирах, украсявах, пренареждах в главата си всички истории, измислени около тези предмети. а най-хубаво беше, че именно тези предмети, така да се каже веществените доказателства, потвърждаваха (даже по-модерно е да се каже: валидираха) иначе измислените ми истории. никой не можеше да ме уличи в измама. и така кутията със скъпоценностти се пълнеше и ставаше все по-голяма. наложи се да я преместя в мазето, до кацата с кисело зеле на дядо ми, за да не предизвиква излишни въпроси. 




най-вълнуващи, обаче, се оказаха тапетите. наслоени на слоеве. един пожълтяло-бял на сини цветчета, после, под него друг - със щамповани геометрични форми, после дървена ламперия, а под нея още тапети и накрая тухли. представях си хората, които са живели там според тапетите. тези със сините цветчета ми бяха най-симпатични. измислям им имена, какво са работили, какво са си говорили вечер на фона на бяло-сините тапети. имаха малко момиченце, което пишеше с лявата ръка, за което баща му все му се караше. учителката казала, че не може така. а майката домъкнала пиано вкъщи. да свири момиченцето, защото свиренето на пиано насърчавало дясната ръка, да става по-акуратна и да влиза повече в употреба. и така нататък. гледам сините цветчета и чувам ударите на клавишите. ето там е стояло пианото, не много близо до нафтовата печка, да не се повреди. събирах късове от тези тапети, а вечер докато си ги преглеждах в кутийката, преповтарях историята или променях някое от имената на героите, в случай, че не съответстваше на характеристиките на така оформилия се в главата ми обитател от миналото. и така минаваха летата.
по-късно след много години вече беше почти невъзможно човек да намери читава, разрушена къща за изследване. а и се преместих в друг град. по-голям и чужд. а и вече работех, нямаше време за такива откривателства.
когато един ден прочетох за така наречените "мъртви села". тези, които поради обезлюдяване ги изтриват от картата на българия по административен ред. 



закриват ги, така да се каже. водена от страстта ми по спасяване на ценни късове тапети, както и от вълшебството, което думата "село" породи в главата ми, веднага запалих колата и се втурнах да спасявам едно от тези мъртви села. не го спасих, успях да прибера в торбичка само шепа ръчно ковани пирони, големи колкото лакът, както и малко писма от окръжния съвет до местното читалище, с които последните обитатели си подпалваха печките. но това, изобщо, е една друга малка история. да не я намесваме в иначе малкия ми, при това градски, разказ. 

преди да успея да се увлека отново в отлюспването на слоеве тапети и запечатаните в тях истории, селото се засели от англичани. а и се преместих на друг континент. по-голям и чужд.а и вече имах дете, нямаше време да такива откривателства.когато един ден, по навик може би, отлюспих малко боя в кухнята на къща, в която тъкмо се бяхме настанили.

и, о, какво чуство ме обзе, когато отдолу, под люспата акрилна боя, останала по нокътя ми, се откри пожълтяло-бял тапет на сини цветчета! сега имам отново чудни истории, които поради наличието на интернет, дори са обследвани и издържани с истински герои и истински случки, но това също е за една друга малка история с малки букви.

17 декември 2012 г.

Малка позорна история


Преди няколко месеца играхме на една страхотна игра, не помня точно правилата, но се състои в това, че се поставя тема - например най-позорната ти история - и всеки разказва, после се гласува и някоя история става фаворит. 
Кръгът с позорните истории го спечелих аз с една история, от която още ме е срам и не бях разказвала на никого преди това. 
Историята е следната:

Най-добрата ми приятелка, когато бях на 6 години, се казваше Люба.
Бяхме в един клас, падаха големи игри - наши си варианти на топчета, търчане нагоре-надолу, шпионирахме една вещица от детската градина в съседната сграда, където беше забранено да се ходи… 

През лятната ваканция поискахме да се видим. 
Следват сложни кординации от страна на нашите майки - къде, кога, как, какво… 
Всъщност Люба живееше някъде около пазарчето на Павлово (Павлово оттогава ми е едно от най-неприятните места в София), пък аз в Бояна и се получи удобно за всички. 

Приех събитието изключително тържествено и присърце и ми се прииска да й подаря възможно най-специалното и ценно нещо. 

Към този момент най-голямата ценност, с която разполагах беше една малка тъмно-червена пластмасова кутийка с малко сребърни брокатчета по нея, в която на специално меко нещо седеше един мой паднал млечен зъб. 
Освен очевидните за всички достойнства, той беше кафяв (резултат от едно от моите зловещи падания) и още по-вълнуващо (!!!) - разцепен на две части. 



Стори ми се прекрасно - ще й подаря едната половина, пък при мен ще остане другата. 
(Нещо като разцепените на 2 сърца, които обаче ми станаха известни няколко години по-късно). 
Не можете да си представите какво вълнение ме обвзе - струваше ми се като най-величественият подарък, който някой може да подари на най-добрия си приятел. 
Също така, зъбът беше таен съзаклятнически подарък - на никого не разказах за идеята си, кутийката беше мъничка и идеална за тайно пренасяне.

И така, идва моментът на виждането. Майка ми ме завежда до тях. 
Аз направо ще се пръсна от вълнение и трепет. 
Едвам издържам да си поговорим малко и да ни оставят да си се занимаваме сами, заявявам тържествено и (поне по мой спомен) почти шепнейки, че имам подарък за нея. 
Тя се радва, ооо какво ли е, дай да видим. 
Аз развълнувано вадя от джоба си малката червена пластмасова кутийка. 
Люба е заинтригувана - това ще е нещо интересно. 
Отварям кутийката и показвам. 
Започвам да обяснявам колко е прекрасен този подарък и как това е едната половина, пък при мен е другата… и в този момент виждам Люба, която е в ступор. 




Повече не си спомням, пък и няма нужда да разказвам нататък, разбрахте идеята - с Люба след това гости вече не бяхме приятелки. 
Съвсем скоро след това закриха училището, в което учехме и спряхме да се виждаме съвсем. 

5-6 години по-късно, вече пънкар и безобразник, на нещо от типа на между-училищни съзтезания по футбол виждам Люба. С огромен ентусиазъм отивам да й кажа здрасти, на което Люба от своя страна никак не реагира ентусиазирано. 
Не беше изтекла давността на моя позор - тя очевидно помнеше половинката кафяв зъб.  

Ужасна история. 

ПС Точно като написах историята тези дни, на моя племенник (5 г.) му бяха извадили първия млечен зъб. 
Тематично беше и реших да му разкажа историята и той с лека насмешка ме изслуша и каза:
"Много тъпо! Разбира се, че няма да й хареса кафяв счупен зъб! Виж, ако беше такъв бял и превъзходен като моя, много щеше да се зарадва! Или пък някой от хубавите бели зъби на мама, тия дето са й тука отпред, нали се сещаш?"

13 декември 2012 г.

Продължавам да си намирам разни неща


Във връзка с годишните равносметки, които напълно са ме обсебили (тук е моментът да кажа, че съм безкрайно доволна от чудесната 2012 година) е време да ви се отчета за уличните находки от последната година. Ако не сте запознати с инвентара ми дотук -> ЦЪК

Та ето ги новите находки:


Започвам по ред на номерата:

Значката с грозното човече не е много софийска, намерих я на летището във Франкфурт. 
Не бих казала, че ми харесва, но е много тематична със своята карта на заден план, понеже точно тогава ми се струпаха няколко пътешествия накуп. 

Болтът нямам представа какво го дири в колекцията, но явно ми е харесал. Имам едно чувство, че съм си го отвинтила отнякъде, кой знае... 

Странният пръстен ми е от тазгодишния София Прайд (за да съм честна ще ви кажа, че не го намерих аз, но ми беше връчен, тъй че се брои). 
А ако някой си го познае, да казва - веднага го връщам. 

За чудесния ключ вече съм ви разказвала. Той е нещо като първопроходеца на цялата история със събиране на разни интересни неща от улицата и не би трябвало да се числи към списъка на 2012 година. Работата е, че мислех, че съм го загубила, от което бях много нещастна. 
Е, намерих го преди 1-2 седмици и съм много доволна. 

3/4 девятка пика ми е май единствената карта за тази година (аз обикновено често си ги намирам). Малко ми е криво, че е само тя, ама какво пък, колкото-толкова.

И ТАДАААМ! Най-сетне стигаме до безспорния фаворит - нещастните изхвърлени на улицата младоженци. 
Хич не си падам по сватби, но как човек да ги остави на произвола на съдбата?
Намирам физиономиите им за абсолютно изключителни - горките имат такъв глупав и нелеп вид…

Това е засега. 
Догодина още :) 

10 декември 2012 г.

Коледна история за натъжаване и размишление - 2




Бабата е много възрастна и има нужда от гледане 24 часа на ден, не е на легло и е контактна, както се казва. 
Не се намери човек в София. 
Не се намери и в околностите на София. 
Намери се в Берковица… 
52 годишна жена, била лелка в детска градина, съкратили я, двамата й сина безработни, три внучета, опитали да гледат овце, един пиян с джип убил 22 овце отраз. 
Разговорът беше горе-долу такъв:
- Без почивен ден?
- Да, съгласна съм. 
- 24 часа. 
- Да, съгласна съм. Къде живеете?
- София, Белите брези, бл…
- Почвам от утре. 

* * * 

Тя не знае нищо за нас, бабичката проклета ли е, какво точно ще искаме да прави, почтени ли сме, ще плащаме ли редовно, колко дълго ще продължава цялата работа, кога ще види внучетата си, билетът дотам и обратно е 40 лв ("Много пари са това"), как ще е настанена, на какво ще спи, знаеше само за Белите брези. 

* * *

Взе рейса Берковица-София в 4 часа сутринта и в 8 беше на софийската автогара. Тя все така не знае къде са Белите брези и шофьорът на таксито й взима 27 лв, за да я закара. Половин час по-късно облекчено оглежда непознатите, за които ще работи каквото поискат. 
Следват уточнения, пиене на кафе, още малко облекчение, бабата се чуди "коя е тази жена", наоколо са "Белите брези". 

* * *

А къде е оптимизмът? 
А къде е хубавият край? 
Е, бабата ще бъде гледана добре. 
Тя ще получава 1000 лв. и ще ги праща в Берковица, а дъщерята на бабата няма да се натоварва, всички са доволни, нали така...

28 август 2012 г.

За Луната


Освен грипа и шарката има и други епидемии - такива са събираческите моди - монети, марки, картички, кибрити, салфетки… Аз събирах значки. 
Мястото, където значкарите разменяха и купуваха беше южната част на пл. Александър Невски. 
Там именно ме стигна мълвата, че "американците кацнали на Луната и всичко можело да се гледа като на кино на американското посолство". То беше, където Стамболийски се задънва в Градската градинка. 

Хукнах натам, имаше доста хора, на витрината на посолството бяха сложили телевизор - наистина! Всичко се виждаше! Двама души се разхождаха бавно-бавно и плавно-плавно из лунния прахоляк. Документалността ме правеше свидетел. Какъв свидетел, направо си бях там, на Луната! Не ми беше толкова чудно, че двама души са чак там, а това че ги ВИЖДАМ. Картината се повтаряше и пак, и пак, кой знае колко време щях да зяпам. 



Някой изсъска: "Не може ли нещо да гръмне, да се взривят…" 
Огледах се и видях доста изопнати лица.
Срам и ярост изпълниха 14-годишната ми душа и се метнах към една отворена врата - библиотеката на американското посолство - тя винаги беше отворена, но никой не влизаше.

14 август 2012 г.

Лятно кино*


Лятно кино “Мир” беше на ул. Денкоглу: не много много лятно, защото имаше покрив, но пък отворено отстрани и разбира се, се пушеше (!!!). От гледна точка на пушенето днес, лятното кино би било добър бизнес. 



Брат ми е по-голям от мен и ходенето с него на кино беше истинска чест. 
Освен това и двамата пушехме и това си беше съзаклятие..., а пък да гледаш и кино на всичкото отгоре! 
Кеф!!!

В лятно кино “Мир” даваха “Когато чуеш камбанен звън” - югославски, партизански, псувни, мъжаги, стрелба, героизъм. 
В сравнение със стерилния свят на измислената ни история такива филмови персонажи изглеждаха по-живи от нас, дето ги гледахме. 

...Киното затаява дъх - убиват нашите един по един, предсмъртни псувни, немците са много... 

Брат ми се изпърдява. 
Всички прихват. 

Забравих да кажа, че и двамата обичаме да гледаме най-отпред (сякаш участваме във филма), между нас и другите има няколко празни реда. 
Така че беше ясно кой е източникът на пръднята: или брат ми, или аз (14 год.).

За да се спася от позора, реших да се разгранича: “Илия! Как не те е срам! Престани!”
Киното: Ха-ха...
Илия изчака подло всички да утихнат и: “Айде, айде, всички разбрахме, че си ти, не се притеснявай...”
Киното: Ха-ха-ха-ха-ха-ха!

Щом светнаха лампите се шмугнах през изхода - не исках пръднята да бъде идентифицирана с конкретно лице (моето). 
Тичах по Денкоглу и чувах зад гърба си: “Какво толкова страшно, една пръдня!”
Досега чувам смеха. 
Остарявам, защото вече и на мене ми е смешно. 


* Това непонятно словосъчетание се появи след дълги години забвение покрай БНТ - възраждане на киното под звездите. 

26 юни 2012 г.

Грях

Имам грях, стар и истински.

* * *


В Руската църква като заобиколиш отляво има стълбички надолу в тайнствено подземие. В прохладата и полумрака в дъното сияе бял мраморен саркофаг. Там е погребан архиепископ Серафим Собелев, управлявал Руската църква 29 години, умира 1950 г., погребват го под олтара. Хората вярват, че е светец-чудотворец, който след смъртта си продължава да се грижи за паството. Пишеш му бележка или писмо, оставяш го някъде около гроба и той изпълнява молбите.

Има някои, които са особено настоятелни просители, които се опитват да си заврат желанията директно вътре в саркофага - микроскопични листчета търсят процеп, за да попаднат непосредствено върху останките на отеца, което явно осигурява предимство пред другите молители.

Откъде знам? Прекарала съм там 2 години от тежкия си пубертет. А защо? Защото крадях листчетата. С течение на времето започнах да свързвам конкретни лица с написаното послание. Отначало ми беше леко смутно, после вече имах надеждата, че спасявам свети Серафим от материалните страсти на вярващите. Често те не молеха, просто си искаха - първо кола, после плат за калъфки на седалките, после мъжът й да изгони майка си (свекървата), после дъщеря й да я обичат учителите повече от Катя Гагова.
Всяко 3то момиче искаше да се запознае със Стефан Данаилов и той да се влюби лудо в ответ. Беше по времето на “Всеки километър”.
Някои не си даваха много зор, пишеха само 6 цифри 2, 15, 17, 22, 31, 43 - ТОТО-то!
Един път имаше шахматистко посещение, явно някакъв турнир: Господи! Той игра кон на С7! Внуши ми какво да играя! Амин.
Балерина не иска да дебелее. Певица да се отърве от двойната брадичка - операта нали е наблизо.

Пишеха на каквото им е под ръка - амбалажна хартия от ЦУМ, на гърба на сметка от сладкарница България отсреща, на тогавашната тоалетна хартия (твърди листчета 15х25 см), на големи листа за заявление - с разграфени правоъгълничета, продаваха се в РЕП-овете.

Циничният пубер в мое лице ликуваше - познавах най-сумрачните кьошета на човешката душа. Много често желанията бяха по-ужасни и от това, което вършех. Всъщност не се и притеснявах много, защото на вярващ човек попаднах само веднъж.
Една възрастна жена беше изписала 11 големи листа отпред и отзад с перодръжка и мастило, явно в някоя поща. На всеки неин познат се падаха по десетина реда - молеше се за спасение от болести, семейни проблеми. Стигна до патриарх Кирил, който също се оказа доста болен. За себе си жената не споменаваше - нямаше място или толкова силна й беше вярата. Нейният опус го върнах, но патриарх Кирил почина въпреки това. Беше интелигентен и свободен човек, беше духовен водач (анархист на младини и участник в акцията за спасяването на евреите).

Запомнила съм едно писмо в т.нар. луксозен плик (продаваха се два за 5 стотинки, имаха картинка от едната страна - розичка, “Ал. Невски” и др. забележителности), беше доста дебело, оформено като заявление:

Во имя Отца и Сина, 
и Светаго Духа. 
Амин 

Молба 
от Йорданка Станкова 
Свети Серафиме... 

Жената беше пред операция от рак. Страдаше, че момичето й е само на 14 години. Молеше се да поживее още и накрая обещаваше, ако всичко мине добре, да даде помощ за Рилския манастир 1500 лв и 500 лв за Руската църква.

След 2-3 месеца - пак луксозен плик, този път по-накратко:

Свети Серафиме! 
Оказа се киста на дебелото черво. Направи така, че да ходя редовно по голяма нужда.

И т.н. Дъщерята да изкара най-добре математическата олимпиада и да я приемат в английската гимназия. Косата й да стане отново черна, да се запознае с летеца Йордан и той да не може да диша без нея... каквото е обещала ще го направи. Ще даде 200 лв на Рилския манастир. 

Един мой близък ми каза, че искал да става писател и аз му подарих безценната си колекция, и така спрях да плячкосвам Руската църква.

Няколко години по-късно се отбих чисто теоретически. Все едно, че светът се беше сменил. Бяха се появили едни умалителни: “парички”, “виличка”, “една количка да си взема и аз”.

После преходът свърши и ето пристигна нов настоятел на Руската църква, отец Филип чак от Московското подворие.
Както става у нас, миряните се разделиха на врази и привърженици, почнаха се подписки, челобитни...
Разбра се, че отец Филип в тази тежка ситуация му е намерил колая: трябва чудо! И кара отец Филип жените, които чистят да му носят листчетата от гроба, за да проследи той вземане-даването със свети Серафим, дали пък няма нечие желание да се сбъдне и тъй църквата, пък и настоятелят й да пребъдат...

Рояк въпроси връхлетяха обърканата ми глава: Вярва ли отец Филип? Ако “да”, за какво му е чудо? Ако стане чудо, чия е заслугата за това: на св. Серафим или на о. Филип, ако не стане чудо, става ли свети Серафим просто отец Серафим Соболев?
Не са ли чудесата чиста симония?
Дали о. Филип не си представя църквата като магазин, вярата като кредит, молитвите като предмети, златните луковици като реклама?

Но ето ти радост ненадейна. Щом може отец Филип, та аз не мога ли? О, спасение от моя грях! При това аз събирах желанията за себе си, а отецът за кариера и манипулация на благочестивите християни.
Все пак, скоро смятам да проверя най-теоретически - променят ли се желанията и молбите, като знаят просителите, че им четат най-съкровените помисли. Защото желанията са по-тайни от делата, както мислите от думите.

21 юни 2012 г.

Филмче за един вътрешен двор

Има един страхотен вътрешен двор на ул. Стефан Караджа. Много малко хора го знаят, а който го знае предпочита да ходи там, вместо в градниката на Седмочисленици, например. Има страхотни огромни дървета, пейки, хубава трева, катерушки,  и дори диви ягоди (намерихме си 2, наистина с много лош вкус, но все пак диви ягоди в центъра на София). Разбира се, всичко е чисто, защото е тайно място и всички си го пазят.

В двора се подвизават различни групи хора в различното време на деня - сутрин излизат хората от входовете със своите кучета и се започва едно тихичко свирукане. Следва затишие, през което време се чуват само чайките, които живвят в близост. После излизат хората от офисите наблизо, които си носят разни неща за ядене и всеки си седи някъде и яде тихо. След обяд се появяват майки с деца, но от спокойните, които не крещят през цялото време на децата, че не може това и онова. Привечер дворът се заселва с няколко компании с музика и бира и никой с никого не се разправя, както често се случва в градинките.

Та аз и Ashka се заселихме в двора за 2-3 дни и решихме да нарисуваме едно филмче на няколко стени. Страшно приятно. Ето го резултатът:

Гледайте Heads Up във Vimeo.

Застъпихме всички смени на двора, а смяната на децата страшно се развълнува от това какво точно правим. Веднага решиха, че искат и те да участват. Ние вече бая бяхме поседяли и хич не ни се рисуваше и с радост преотстъпихме творчеството на тях.
Та 01:12-01:13 е изцяло заслуга на 4 много ентусиазирани деца от двора на Стефан Караджа. Тъй като ентусиазмът беше огромен нямахме време за губене на време с глупости от типа на това кой как се казва. Някой друг път ще се запознаем. 

28 март 2012 г.

Една загадка престана да съществува


Днес (28.03.2012) във в. "Сега" Димитри Иванов хвърля светлина по няколко важни теми, както и една маловажна, но тя пък силно развълнува Малки истории. 

Най-после се разбра (пак от Димитри Иванов) какво е това село Париж.  
Дълго смущавалата ни песен "Ний сме трима братя от село Париж, който ни закача ще яде мариз" (вж ТУК) се оказва нещо като химн на пловдивската махала Кючук Париж, ще рече малък Париж (вж Големия Букурещ от същата история). 

О, колко уточнения, колко препратки, колко цитати, какво вълнение от културното общуване с литературни и исторически източници, както и от именити автори като Димитри Иванов.  

Уточнението наистина е много важно, защото познаваме скептици, за които тази песничка е доказателство за нашенската българска неграмотност (вж. ТУК), а всъщност се оказва най-изтънчена самоирония от модернистичен тип. 

Да е жив и здрав Димитри Иванов!


4 март 2012 г.

П. Монева

Точно излизам от плод-зеленчука, натоварена с хиляда торби и ги мъкна с надеждата да не се скъсат. Пред мен застава и започва смутено да се върти притеснена жена, която иска да ми подаде нещо.
Това хич не ми харесва като концепция, защото нямам празна ръка, а пръстите ми са вече побеляли от впития найлон, а тя освен, че ми тика това нещо, седи пред мен и не мога да мина.
Както и да е, жената все пак натиква някакво листче в една от торбите и изчезва, без да ми каже нищо.
Озадачаващо.

Вкъщи се разтоварих и намерих и листчето:
Парола: 123456
kartini123456@abv.bg
Рисувам жени по снимка. Копирам само лицето, останалото е по въображение.
0897431215 П.Монева

2 март 2012 г.

Археологическа история

Изневиделица археологията дойде на мода – тя ни издига при най-великите (разкопките в Софийското ларго), обаче пак тя (археологията) спира победния ход на магистрала Струма.
Днес археолозите са лоши като лекарите, преподавателите, зърнопроизводителите, железничарите, поповете и арендаторите на язовири.

Без да подозирам това преди много години съм отдавала младите си сили на разкопките на Източната и Западната порта на Сердика – обект “Партиен дом”, обект “Магазин Явор”, обект “Външно-търговска банка” - соцът не разбираше от романтика.

Разкопки на Източната порта
* * *

Досега не съм срещнала удовлетворително обяснение защо е толкова вълнуващо да се ровиш в земята, за да намериш някакви камъни. Златото не е най-интереното в археологията.
Златото... В средата на миналия век в кв. Гео Милев при строеж намират златен съд (като леген) на 7000 (седем хиляди) години. Връстник на най-старото обработено злато от Варненското съкровище.

Без съмнение нещастният ни народ е наследник на супер-древни щастливци. Само че те са мъртви, пък ние сме живи. Диалектика... Има много странни и любопитни неща в археологическа София, съвсем естествено за място, което е непрекъснато обитавано 7000 години – това прави София по-стара от пирамидите.
Нали знаете: “Всички се боят от времето, времето се бои от пирамидите”. Тук може да се каже просто: “Всички се боят от София”.

Не е ли странно, че сегашният Дондуков (в края си до Министерския съвет) и някогашната улица Търговска покриват римската главна улица на Сердика – Via principalis.
Не е ли странно, че под Съдебната палата е било римското съдилище, а под площада пред Шератон е бил пак площад – форумът, оттам тръгвала улица ориентирана към Витоша – и римляните са смятали, че това е хубостта на града.

50-те години, когато се е оформял сталинския комплекс ЦУМ, Партиен дом, Държавен съвет и хотел Балкан за кратко е бил разкрит римския слой. Има приказка, че ЮНЕСКО предложили цялото ларго да се покрие със стъкло, за да се запази древността. Надделял сталинският барок.
Голяма част от намереното било унищожено – както виждаме строителството било твърде монументално.

10 януари 2012 г.

Най-добрите читатели на Малки истории!

И така, играта приключи!
Оказа се, че имаме много най-добри читатели! Цели 10!
УРА, УРА!
Съвсем скоро ще си получат подаръците от KARANAPO, надяваме се да им харесат толкова много, колкото и на нас техните отговори :)

Време е да ви кажем и на вас правилните отговори, защото все пак сте добри наши читатели, нищо че се притеснихте да участвате този път.

Въпросите не са чак толкова сложни, колкото ви се струват:




1. Кой живее в канала на Евлоги Георгиев?

2. Къде се намира комунизма и какво представлява?

3. Къде се закръгля земята?

4. Кое е латинското име на Синия от стената? 

5. Кой е Човекът трабант и къде живее? 

6. Коя е най-дългата улица?

7. По коя улица разстоянието в едната посока не е еднакво с разстоянието в другата посока? 

8. Какво е доказателството, че в паметника на Цар Освободител са зазидани истински човек и кон?

9. Колко триангулачни точки има в София? 

10. Кой е Анджело Роджери?

11. Кое е Малкото кученце?

12. Какво яде Тодор Живков?

13. На колко години става Недялко?

14. Имам си находка. Каква? 

15. Колко е "висок" паметникът на съветската армия? 

16. Кой е Карамел Му?

17. Къде изчезнаха Царедворците?

18. Имат ли джофрите душа?

19. Колко тенджери зеле има в едно яйце?

20. Каква е връзката между ЦРУ и Малки Истории?

3 януари 2012 г.

Моята версия за селÓ Париж

История от Андрей
(Първата версия за селÓ Париж можете да прочетете ТУК)



Говорим за напълно забравената 1961-ва година. Бях на 6 години и моето семейство взе решение да ме изпрати на Детска градина, с мотив, че съм се "напълно откъснал от живота". 

Работата е там, че бях единственото дете на две поколения интелектуалци, което значи непрекъснато четене, задачи с басейн и тръби, та и доклади: "За Сахара", "За произхода на числата" и т.н.

Изобщо имах доста сведения за широката заобикаляща ме действителност, но почти никакви за непосредствено заобикалящата, а именно за Подуене, където се развиваха събитията. 



Детската градина ме шокира, главно защото не разбирах какво приказват, какво правят и особено защо го правят. 

Случай номер 1 стана на първия ден. Три момчета, мой размер, ходеха прегърнати по двора и пееха:

"Ний сме трима братя 
                от селÓ Париж,
който ни закача
                  ще яде мариз."

Със сигурност не знаех що е "мариз", но че Париж не е селÓ, и дори не е село - бях напълно убеден. 
Опитът ми, обаче, да защитя френската столица се натъкна на нещо, което обикновено се нарича "художествена правда".

"Братята" изтълкуваха моите разяснения като именно закачка и според текстът на стихчето ме маризиха (доста символично, да си кажем право, но имайте предвид, че дотогава никой при никакви обстоятелства не ме беше удрял).

Скоро след това установих, че има синоними на същата дума.
Децата в детската градина бяха влезли в препирня и ясно чух "ще изядеш Лобуто". Не знаех какво е и най-близката асоциация ми беше "Мобуто". Този забравен, слава богу, човекът е лош човек, нещо като президент на тогавашното Конго  (По-късно Заир, а сега пак Конго). 
Поясних за Мобуто. И бързо установих, че между "мариз" и "лобуто" има разлика в полза на първия. 

Този втори случай ме накара за дълго да изляза от ролята на коментатор на каквото и да било, защото допуснах, че богатият български език има и други синоними за "бой".

 
Creative Commons License
This work by Малки истории за града is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial-NoDerivs 3.0 Unported License.
Powered by Blogger