Хранително-вкусовите миризми в София са сезонни и напомнят за зависимостта на селския живот от календара: пролет – сееш; лято – жънеш; есен – береш; зима - (?)...
Но София си е град. Току-що се измирисаха липите и акациите, тук-таме по градинките още ще усетиш някоя сладка, почти южна миризма я от храст, я от неведомо растение, но други са вече царете на обонянието. Храна! И най-вече запасяването с такава.
Череши! Бели и червени.
Сладка и компоти! О, ти бяло сладко, къде си? Има кехлибарен плод или с леко зеленикаво-студен цвят. Има меки, има хрупкави. Има гъст, тежък сос, има рядък, киселеещ... И мирис на индрише.
С такова сладко черпеха бабите гостите си. В малки стъклени чинийки колкото половин шепа имаше по пет черешки. Малките лъжички тракаха по малките чинийки, после със скромно постъргване се обираше божествения сос. Със сладкото свършваше и разговорът, а с него и гостуването. Това бяха спретнати, вежливи гостувания, малки като чинийките.