Намерете си история

30 септември 2010 г.

Софийско небе


Като се разхождаш около Дома на киното можеш да видиш небето. Едни птици летят срещу движението. На стената на Дирекция Софийски кадастър.
Странно, а?

29 септември 2010 г.

Малка история за Лъва


Всички разходки с дъщеря ми имаха една крайна цел - покачване върху Лъва.
Онзи, който е до Вечния огън. Покачването беше лесно. Първо стъпваше на каменния пиадестал, после на металния фундамент, после на лявата задна лапа, оттам на една много удобна гънка на хълбока на Лъва и хоп! вече е на гърба му.

Снимка на Мартин Митов

Тържествуваща в началото, с всяка минута ставаше все по-угрижена от бремето на властта си, мълчеше и наблюдаваше поданиците - май не й харесваха много. Можеше да седи така час. Мислеше си нещо.

Случи се един път президентът Желев да поднася цветя на Незнайния войн.
Минал покрай Ана - спрял се и я целунал. Baby kissing. Минал навръщане - целунал я пак. Не забелязал сигурно, че е същото дете. Вкъщи умряхме от смях, не знаехме тогава до какви PR висини ще стигнем. Питахме:
- Анче, какъв ти се видя Желю Желев?
- Ами, мъничък и добричък.

* * *

Лъвът живее свой живот.
Той е сам и самотен. Другите лъвове са винаги сдвоени пред банки и институци.
Повечето сякаш заради местоработата си изглеждат охранени и агресивни. Този Лъв е най-дръгливият лъв, кйото съм виждала, той има сила за един последен бой, не повече. Даже като че чака края си. Един полужив Лъв пази мъртвите момчета. Старите му победи се виждат във високомерието му, а бъдещото поражение в достойнството.
Лъвът се прави, че почива.
Той чака.
Направил го е Андрей Николов.

28 септември 2010 г.

Дади и Александър Невски

Дади е на 3 години. Онзи ден се разхождахме около Александър Невски. Като видя големия кръст на върха на купола ме попита:
- Какъв е този ключ?


В резултат на внезапно проявения интерес към църквата (макар и само като сграда) от родителска страна се изсипва порой от обяснения - за бога, за поповете, за спора дали има бог или няма бог, Дади мълчи дълбокомислено. Всички мислят, че е дълбоко трогнат от темата.
- Ееей, виж една джипка - казва посред разговора той.

27 септември 2010 г.

Once upon a time...

История от Надя

Имало едно време едно същество. Повечето хора не го забелязвали… Но имало и такива, които забравяли за шума на улицата, случайните боклуци, любопитните погледи и потока на движение, откривали нежните му черти.
Един ден се появил човек без въображение. Той мислил за работа, пари и къде да залепи своето съобщение и въобще не го забелязал. И така създанието заспало затрупано под много хартиени одеала. Това било преди много време…
Сега едно подобно същество по форма и вид е все още будно. Живее в една къщичка с много прозорци. От време на време излиза.


Можете да видите съществото на бул. Васил Левски 20

Любимото му място е на съседната улица. Там си почива на един вълшебен остров.
Знаете, че обикновено островите се виждат от небето. А този, за да го видите е необходимо да гледате към небето.

А понякога можете да го срещнете на ъгъла на ул. Любен Каравелов и ул.13-ти март

24 септември 2010 г.

История за комунизма

История от Андрей 

През 1959 година (бях четиригодишен) минавахме покрай любимата ми сладкарница с баба ми и аз за пореден път поисках да ми купи шоколад "Аеро" (имаше такъв, изключително вкусен).
Тя каза, че няма пари и че когато дойде комунизмът всичко ще бъде безплатно. Аз изпаднах (и дълго после бях) в състояние на радостно очакване и безпокойство и естествено веднага попитах "кога". Тя каза, че когато го построим. Аз попитах къде е. Понеже й досаждах вече, тя ми посочи едно съоръжение и ми каза - ето го.

Съоръжението стои до ден днешен: намира се на ъгъла на улица "Левски" и улица "Гурко" между Пощата и Телефонната палата в София.
То е нещо като метър и половина-два висок бетонен вход в убежище; от време на време го ремонтират.

Години наред, минавайки оттам, хвърлях поглед - дали сме го построили.


Построиха го, но наоколо. Отстрани до него са странни демократични съоръжения.



22 септември 2010 г.

17 септември 2010 г.

Кръгли и квадратни шахти

Малка история от Стела



Ул. Искър, ул.Стара Планина, ул. Париж, 1 СОУ Пенчо Славейков
(по мое време Димитър Благоев, сега с потрес установих, че това праисторическо чудовище има свой сайт http://1sousofia.org/ )

По пътя от дома ми на Искър 28 към най-добрата ми приятелка на Искър 21 имаше точно 18 квадратни шахти! А по пътя другата посока, към училище, имаше 7 кръгли и нито една квадратна. 
Ако не знаете, кръглите шахти носят нещастие, а квадратните – щастие. Затова е добре човек да минава по всички квадратни шахти, които има на пътя си и да прескача кръглите. Ако все пак се налага да мине по тях, трябва да се заключи, иначе – лошо.



15 септември 2010 г.

14 септември 2010 г.

Синия от стената

Известен още като Puteulanus creatura victus in paretis, за него се знае твърде малко.
Смята се, че ареалът му обхваща центъра на София.
Съществуват твърдения, че е коза, но това все още не е доказано достатъчно убедително.
Цвят син, очи жълти.
Не е сигурно с какво и как се препитава.
Обича да гледа страшно и да се зъби на минувачите, но не представлява заплаха за околните.

Молим ако някой разполага с информация от всякакъв характер за него да се свърже с нас в най-кратък срок!

Поради явно конфликтният си характер, можете да забележите белези от битка в долната лява част на лицето му.

13 септември 2010 г.

Малка история за косатки

Малка история от Ру (или Пу?)

Когато бях малка обичах да си говоря сама на глас.
От време на време се усамотявах и започвах да се разхождам из градината или стаята си, говореща с моите измислени герои.
Косатката беше моя най-добър приятел, нямаше си име, беше абсолютно универсална, (макар че всичко започна от филма за косатката Уили).
Можех да си поговоря с нея по всяко време и по всякакви въпроси, и знаех точно какво ще ми каже. Тя ходеше навсякъде с мен, напълно невидима, но аз знаех, че е там. Всички ме питаха, коя е тя, къде е и всякакви такива прекалено уточняващи въпроси, но аз бях потайна.
Веднъж, когато бях на гости на сестра ми, видях една голяма косатка на дръвото пред балкона. Беше толкова вълнуващо!
Когато слязохме долу малко по-късно да проверим, приятелят на сестра ми реши, че косатката е плик.
Но вече десет години по-късно пликовете по дърветата продължават да не ме дразнят толкова.

10 септември 2010 г.

Идеален център

...около Пиротска

9 септември 2010 г.

Един загубен и отново намерен Зайо


Тъжен малък Зайо на улицата, до кофите.
Изхвърлен от някого и намерен от мен.
Не го взех… може би ако бях видяла един загубен и отново намерен Тигър щях да го спася, но Зайо само го снимах.
Сега гледам снимката и ми е много гузно.


7 септември 2010 г.

Малка история за дядо

Дядо живееше точно до колелото на тролей 9 в Борово.
Страшно обичах да му ходя на гости. Гостуването си имаше отработена програма, която включваше научаването на различни полезни неща - дядо ме учеше частично на таблицата за умножение и ме изпитваше - 2х2, 3х3, 4х4… (още оттогава 7х7 ми е трудно), учеше ме как да набирам номера и как да натискам вилката на черния телефон с шайба, за това колко е часът по неговия часовник със светещи стрелки върху черния циферблат (от него знам за съществуването на странния Циферблат…дълго това беше много специална дума, която уж знам какво е, но тя е все пак по-сложна отколкото на човек му се струва на пръв поглед и по-добре да внимава преди да я използва).

Аз тогава бях доста малка и вероятно повечето неща, които всички по-големи са ми разказвали и показвали бяха нови и интересни факти за света, но с дядо бяхме страхотни приятели и каквото си спомням от това, което той ме е научавал е оставало в главата ми като особено специално и неотменимо.

Веднага давам пример:

Един път като му бях на гости (вероятно се е опитвал да ме убеди да си доям свареното яйце) дядо ми каза, че от едно яйце човек получава толкова сила, колкото от това да изяде голяма тенджера пълна със зеле.

Не само, че никога не забравих този факт, но той направи яденето на яйца вълнуващ процес - исках да ям колкото мога повече яйца, които после да си представям като големи тенджери зеле, които пък си представях наредени до мен една върху друга (на тази възраст ме надминаваха на ръст при изяждането на 3-4 яйца) и после си представях как силата на тенджерите със зеле се е побрала в мен. Малко ми ставаше лошо, но как можеш да се откажеш от такова количество сила, което получаваш просто като ядеш яйца, вместо тенджери със зеле?!

Преди следобедният сън ядяхме кисело мляко със захар. В това приятното не беше самото ядене (въпреки че оттогава не съм яла кисело мляко със захар - запомнила съм го като страхотно и се притеснявам, че ако не ми хареса сега ще разваля хубавата ни традиция), а страхотната голяма червена пластмасова чаша на дядо на малки бели звездички, в която ми даваше да ям млякото, с една от неговите странно големи лъжици. Не мога да ви опиша колко ме вълнуваше тази чаша. Може би това беше един от най-специалните предмети в света - червената чаша на дядо, в която той си яде млякото със захар с голяма лъжица, но когато аз идвам на гости ми отстъпва на мен.

И така, лягахме да спим следобяд - аз му четях на глас той заспиваше, пък аз щъках нагоре-надолу докато го чаках да се събуди. Щъкането и ровенето в шкафовете не беше сравнимо с това дядо да е буден и да играем на Айруп например, но нямаше как. В един момент установих, че зимно време апартаментът се напълва с флегматични калинки и докато го чаках да стане се занимавах с тях. Бяха страхотни - там открих, че калинките не са само от червените на черни точки, а има и жълти на черни точки, черни на жълти точки и т.н…

Като се събудеше дядо отивахме на разходка. Слизахме до градинката пред блока, където имаше страхотни катерушки, на които много обичах да си играя. От дядо разбрах за съществуването на катерушките изобщо и те си останаха в главата ми като негово изобретение.

Финалната дестинация на разходката беше една будка точно на колелото на 9-ката, където продаваха много хубави големи мекици с пудра захар, увити в твърдата хартия, с която никога не можеш да се избършеш, а само повече се цапаш. Имахме съзтезание кой по-бързо ще си изяде мекицата - разбира се дядо винаги печелеше, а аз винаги се омазвах и беше много весело.

* * *

Това беше преди 15-тина години.
Тези дни минавах покрай кръга на тролеите и видях, че будката до спирката е отворена. Отидох да попитам жената вътре дали имат мекици, просто ей така и аз не знам защо. В първия момент много се учуди и после се зарадва: "Ооо, но ние много отдавна не продаваме мекици".

4 септември 2010 г.

Малка математическа история

Ако А=В, то В=А.
Ако има отсечка АВ, от пункт А до пункт В, разстоянието би трябвало да е същото като това от В до А.

Животът опровергава горното.
Незнайно защо, необяснимо и до днес, разстоянието до училище не беше едно и също, въпреки че се появяваше странна нематематическа закономерност.
Пътят до училище ми отнемаше около 25 минути.
Пътят обратно ми отнемаше 15 минути. Дори, твърдя, понякога 10, макар че това значи че съм се движила със свръхзвукува скорост.
На отиване се точиха безкрайни пресечки на Шишман, спъвах се по всякакви капаци и счупени плочки, заклещваха ми се обувките по павета. Докато на връщане първият обект, който изобщо забелязвах беше Александър Невски. Може би защото оттам нататък до вкъщи ме очакваше едно радостно спускане по наклона на Раковски, където краката ти вървят сами, докато влаченето нагоре предизвикваше леко задъхване около Александър Стамболийски (паметника), с грамадните му обувки.

Сега когато минават все повече години откак не обитавам сградата на 7-ма гимназия, всички пътища на София ми се виждат безкрайно отдалечени от това училище - радвам се, че нито един мой път не води натам.


3 септември 2010 г.

Малко съм загубена (3 пъти)

Малко съм загубена, но по-централният момент е, че съм много разсеяна.
Бях малка, живеехме в центъра. Излизаме на разходка с мама, сигурно съм на 3-4-5 години към този момент, ходим по улицата и се държим за ръце. Както пресичаме Дондуков (помня съвсем точно даже мястото) изведнъж усещам, че ръката на мама е станала странна - с много кожа, по-друга на пипане... поглеждам и виждам една непозната баба, която ме превежда през улицата.

Пълен майтап - изобщо не съм се усетила, че съм я пуснала, че някаква друга жена ме е хванала, за да ме преведе през улицата. Всичко си беше наред, де - този път не се загубих наистина.
До тук съм загубена 1 път.
* * *

Друг път отиваме с наште до музея "Земята и хората" (пак съм някъде на тази възраст). Имаше изложение на влечуги, още си го има всяка година май и беше страшно интересно. Обикаляхме много и изведнъж, както разглеждам аквариумите установявам, че съм се загубила. Това ми беше първото истинско загубване и ужасно се разстроих - имаше страшно много хора в музея (наистина беше тъпканица), а моят хоризонт е доста нисък към този момент и нищо освен много различни непознати крака не виждам...

Имам чувството, че обикалях страхотно много време и май плачех малко, докато едни симпатични жени не ме видяха и не е питаха дали съм се загубила. Попитаха ме как изглеждат майка ми и баща ми. Тук аз изпаднах в ступор - разбрах, че не мога да обясня как изглеждат. Нито баща ми, нито майка ми. В крайна сметка им казах, че ще се опитам да опиша мама. До сега помня много ясно, че не можах да кажа нищо освен, че е с шарена пола (това явно заради ниския хоризонт :).
Симпатичните жени я намериха и всичко беше чудесно.

Третото загубване ми се случи в същия ден, в музея, много малко след като се бях намерила. Това вече не си го спомням толкова ясно, може би, защото явно се бях отракала в процеса на загубването и намирането.

* * *

А ето ви една снимка ако не ми вярвате, че съм малко загубена:


Това сме аз и Робин. Както разбирате аз много обичам Робин и мисля, че той е прекрасен.

2 септември 2010 г.

История за радио

Като малък бях много доверчив – черта, бегло запазила се в характера ми и до днес.
Друго нещо у мен, което може да се проследи от почти бебешка възраст досега, е огромната ми възхита, въодушевление и пристрастеност към музиката. За да попълвам репертоара си в двучасовите концерти, които ежедневно изнасях пред скритата си публика /съседите от цялата улица/, слушах много радио, за да уча нови и нови песни. Огромно беше изумлението ми, когато за първи път си дадох сметка, че слушам песен по радиото, която не знам – дотогава си мислех, че музиката е доста обозрима и се изчерпва в 50-60 песни. Оттогава, при възможност, се настанявах до радиоапарата с размер на шкаф и започвах да попивам мелодиите и донякъде текстовете, които обикновено биваха сериозно изменяни и най-вече – доизмисляни.
Толкова бях пристрастен към радиото, че когато веднъж /връщаме се на доверчивостта най-сетне/ - един от `големите` на нашата улица ме излъга, че ще умра, защото бях лапнал един камък, който извадих от голямата локва пред вкъщи, освен че се разревах, се прибрах веднага, легнах в хола, където беше радиото, пуснах го, завих се с одеяло и започнах да чакам смъртта. И заради музиката дори спря да ми е толкова тъжно.

Снимката е взета от capital.bg



Фонтанът пред Народния театър

Eдна малка история, която не помня, но ми разказаха. Бил съм на около 2-3, с нов и хубав бял костюм със синя лодка отпред и горди кичури около бузестото лице, на разходка с майка ми и баща ми в градинката пред Народния театър.


Очевидно от ранна детска възраст съм бил склонен към манипулации, подлости и престъпления, защото в малки концентрични кръгове съм приспивал вниманието им и бавно съм се отдалечавал от пейката, на която те седяли.

Когато съм се отдалечил на безопасно разстояние за изпълнение на мисията си, съм се затичал към фонтана, покатерил съм се върху него и разбира се – не е трудно да се предположи – съм се изпикал вътре. Повод за гордост и до днес.
Не знам, какво кара малките деца да правят съзнателно номера на родителите си с огромно задоволство, но за капак в същия или в следващите дни /отново в красивия си бял костюм/, пак съм се отскубнал от вниманието на родителството...и този път съм се овъргалял в голяма хубава локва. Кеф!


 
Creative Commons License
This work by Малки истории за града is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial-NoDerivs 3.0 Unported License.
Powered by Blogger