Моята Витлеемска звезда

От нашия балкон се виждаше звездата на Партийния дом. Обсъждали сме в двора нейните свойства. Единодушни бяхме преди всичко, че тя е скъпоценна в буквалния и преносния смисъл.

Този очевиден факт ни даваше увереност, че каквото и да се случи, щом има такава скъпа звезда всичко ще е наред – продаваш звездата и купуваш космически кораб, например.
Космосът беше много важен тогава. Бъдещето беше сигурно и озарено от звездата.
От рубини ли е направена или от много рядък и таен метал, който пропуска светлината?
Това са част от въпросите, които възникваха при вседневното съзерцание на чудото.

  

Как се пали? Кой я пали? Как решава кога да я запали?

Работата е там, че и звездата беше като всичко при социализма – ту светеше, ту не светеше. Тревожех се много: всичко това значеше нещо. Нещо, което не разбирах. Тодор Живков не вижда ли, че тази вечер звездата светна чак към 22 часа? Всъщност, Тодор Живков живееше в ротондата под пилона на звездата и оттам се виждаше всичко. Не просто живееше, а денем и нощем ядеше кочанчета от марули.
Това ми беше любимото и ми беше мечтата – чиния пълна с кочанчета.

В ония времена отношението към властта се изразяваше в коментари Какво Ядат Те.

Смяташе се, че Тодор Живков като държавен първенец яде луканки и печени прасенца.

Моите кочанчета ме вкарваха в малцинствено положение.

Тежък удар беше като видях кутия бонбони от СССР, на която се виждаха 4-5 кремълски звезди… Дотук добре, а американците имат ли и те? Закъде сме ние с една единствена звезда?

Твърде много тревоги за едно дете.

Сега обеззвездения пилон не ме тревожи – той потвърждава подозрението ми, че никой не знае какво става и какво трябва да се прави.

Едно от хубавите неща на демокрацията е, че научаваш разни работи – ротондата, където според мен живееше Тодор Живков се оказа физкултурен салон (тогава нямаше фитнес, камо ли уелнес).

Научих и друго – звездата нищо не струвала, което пролича и от дългия, макар и мирен Преход.