Малка позорна история

Преди няколко месеца играхме на една страхотна игра, не помня точно правилата, но се състои в това, че се поставя тема - например най-позорната ти история - и всеки разказва, после се гласува и някоя история става фаворит. 

Кръгът с позорните истории го спечелих аз с една история, от която още ме е срам и не бях разказвала на никого преди това. 

Историята е следната:

Най-добрата ми приятелка, когато бях на 6 години, се казваше Люба.

Бяхме в един клас, падаха големи игри - наши си варианти на топчета, търчане нагоре-надолу, шпионирахме една вещица от детската градина в съседната сграда, където беше забранено да се ходи… 

През лятната ваканция поискахме да се видим. 

Следват сложни кординации от страна на нашите майки - къде, кога, как, какво… 

Всъщност Люба живееше някъде около пазарчето на Павлово (Павлово оттогава ми е едно от най-неприятните места в София), пък аз в Бояна и се получи удобно за всички. 

Приех събитието изключително тържествено и присърце и ми се прииска да й подаря възможно най-специалното и ценно нещо. 

Към този момент най-голямата ценност, с която разполагах беше една малка тъмно-червена пластмасова кутийка с малко сребърни брокатчета по нея, в която на специално меко нещо седеше един мой паднал млечен зъб. 

Освен очевидните за всички достойнства, той беше кафяв (резултат от едно от моите зловещи падания) и още по-вълнуващо (!!!) - разцепен на две части. 

Стори ми се прекрасно - ще й подаря едната половина, пък при мен ще остане другата. 

(Нещо като разцепените на 2 сърца, които обаче ми станаха известни няколко години по-късно). 

Не можете да си представите какво вълнение ме обвзе - струваше ми се като най-величественият подарък, който някой може да подари на най-добрия си приятел. 

Също така, зъбът беше таен съзаклятнически подарък - на никого не разказах за идеята си, кутийката беше мъничка и идеална за тайно пренасяне.

И така, идва моментът на виждането. Майка ми ме завежда до тях. 

Аз направо ще се пръсна от вълнение и трепет. 

Едвам издържам да си поговорим малко и да ни оставят да си се занимаваме сами, заявявам тържествено и (поне по мой спомен) почти шепнейки, че имам подарък за нея. 

Тя се радва, ооо какво ли е, дай да видим. 

Аз развълнувано вадя от джоба си малката червена пластмасова кутийка. 

Люба е заинтригувана - това ще е нещо интересно. 

Отварям кутийката и показвам. 

Започвам да обяснявам колко е прекрасен този подарък и как това е едната половина, пък при мен е другата… и в този момент виждам Люба, която е в ступор. 

Повече не си спомням, пък и няма нужда да разказвам нататък, разбрахте идеята - с Люба след това гости вече не бяхме приятелки. 

Съвсем скоро след това закриха училището, в което учехме и спряхме да се виждаме съвсем. 

5-6 години по-късно, вече пънкар и безобразник, на нещо от типа на между-училищни съзтезания по футбол виждам Люба. С огромен ентусиазъм отивам да й кажа здрасти, на което Люба от своя страна никак не реагира ентусиазирано. 

Не беше изтекла давността на моя позор - тя очевидно помнеше половинката кафяв зъб.  

Ужасна история. 

ПС Точно като написах историята тези дни, на моя племенник (5 г.) му бяха извадили първия млечен зъб. 

Тематично беше и реших да му разкажа историята и той с лека насмешка ме изслуша и каза:
"Много тъпо! Разбира се, че няма да й хареса кафяв счупен зъб! Виж, ако беше такъв бял и превъзходен като моя, много щеше да се зарадва! Или пък някой от хубавите бели зъби на мама, тия дето са й тука отпред, нали се сещаш?"