Две думи

1. Триангулачна!

Ле-ле-е, що за дума? За първи и единствен път я чух от устата на баща ми: Това е Триангулачната точка на София.
Веднага почувствах, че той наистина е най-големият стратег в БНА - баща ми беше военен. При соц-а да си военен значеше никога да не си воювал, да не си стрелял, но да говориш непрекъснато за война.
А иначе, триангулачната точка е мястото, от което се измерват разстоянията от София до всяко друго място на света - до тамошната триангулачна точка. Много е важно за картографията.

Това е точката. Стърчи в средата на градинката срещу Света София, между Раковска и Синода. Виждала съм да влизат хора един-единствен път: преди близо 50 години. Сигурно вече всичко е премерено - веднъж завинаги.

* * *

Ако напишете "триангулачна" в гугъл не излиза триангулачната точка в София. Да не би да сме издали военна тайна?

* * *

2. Амфитеатрално… така каза другарката Петрова в подстъпите на град Велико Търново. Бяхме на училищна екскурзия с автобус с цел запознаване с Родината. Мятахме се от прозорец на прозорец в рейса.

- И-и-и! Вижте! Крава!
- Е-е-е! Камион!
- И-и-и! Каруца!
- Е-е-е! Река!
Шофьорът беше опитен. Спря така, че се виждаше мостът над Янтра, а отзад се откриваше градът. Другарката Петрова каза:
Велико Търново е от най-красивите в света. Градът е разположен амфитеатрално. Запомнете тази дума. Значи, че къщите са една над друга.
Запомних от раз. При първа възможност купих картичка:

Здравей майко,
Намираме се в град Велико Търново.
Градът е разположен амфитеатрално.

Внимание!

На ъгъла на ул. Паренсов и ул. Любен Каравелов под една водосточна тръба
живее син подривно настроен елемент с италиански произход.
Молим гражданите да проявят бдителност и да докладват при наличие на раздвижване от страна на заподозрения.

Разговор в парка

История от Стела

Снимката е взета от блога dimodi.com

Седя си в парка Заимов, горещо е, а към мен се задава циганка: «Може ли да сядам до тебе?» - естествено, че може. Първо ми предлага да ми гледа, но понеже не е много настойчива, успявам да отбия.

Говорим си за кучета, тя е от Костинброд, дошла да носи някаква билка на урочасано момиче, по едно време ме пита: «Абе, как така си говориме, не ме ли виждаш, че съм така, по-черна?», аз и казвам, че от цигани не ме е страх: «Аз съм еврейка».
Циганката ме поглежда с ужас и казва: «Ох, майчице, горката! Какъв филм гледах по телевизията, ако знаеш! По действителен случай! С камиони ви извозваха, с камиони. Да ви горят!».
Аз и казвам: «Хитлер е убил и много цигани също», а тя ми отговаря  замислено: «Да, при Хитлер беше лошо...»

Спомени за репресии

История от Андрей

1. Ранен репресанс

Паметникът на Съветската армия на цели два пъти в застрашавал здравето ми и доброто ми име.

Отпърво, едва проговорил, аз се стремях към този паметник, защото тогава откъм задната част можеха да се видят животните в Зоологическата (старата зоологическа беше зад паметникът, от Васил Левски до Евлоги Георгиев, където сега са каменните животни - те са спомен за преместените животни). Главно камили, глигани и сърни, т.е. скучни; но все пак беше все едно за малко са те завели на зоопарк.
Пак нещо, в сравнение с това Баба да седи на пейка с приятелки и да ми подвикват да не пия от чешмичката.

Та веднъж, гледайки въпросните копитни паднах лошо и ми излезе цицина голяма. Под влияние на художествено произведение (песента "Жив е той жив е", което чувах като "Жифе Тойжифе" и схващах тогава като главен герой, лежащ на Балкана) съставих изречение. Казах на Баба, че е добре да е затворена Зоологическата, защото иначе вълкът ще ми лиже лютата рана. За дребнобуржоазната среда на Баба това беше потресаващо остроумно. Водеха ме по гости и като малкия Моцарт ме караха да изпълнявам шегата. Смееха се искрено и дълго. После искаха "бис". Накрая ми разказваха какво съм казал.

Така репресията се изля в първи шоу-успех. Не ми донесе сладолед, а само сладко в малки чинийки. Но си беше повече от приятно ако забравим за щипането по бузите.

2. Късен репресанс

На 16 годни се хванах ексурзовод в "Орбита" (младежки туризъм). Беше пиене на корем, мадами и огромен кеш: 2.20 лева дневно все едно сега 22. Сенчестата страна на медала беше, че за разлика от унгарците и поляците (които наблягаха на магазините, трапезите и танците) руските групи задължително обикаляха и забележителностите на София.

Та аз като екскурзовод естествено трябваше да съобщавам факти за паметника на Съветската армия. Фактите не ми бяха известни и аз нагло измислях.
Проблемът възникна, когато веднъж казах, че монументът е висок 54 метра.

Паметника на Съветската армия, висок 54 м.

В групата се намери млад досаден инженер, който ме опроверга. И двайсет няма, каза той.
Не че не беше прав, но достойнството ми на познавач увисна. Покрих лъжата с лъжа: съчиних идиотизма, че паметникът е нарочно построен с вълшебна перспектива, та да изглежда по-близо до хората, по-земен и човечен.
Който уникален принос в теорията на сталинския барок веднага ми спечели уважение сред интересуващата ме част от дамите в групата. 

3. Среден репресанс

Друг нанесен ми удар беше вече не от Съветската армия, а от МВР.
От трети клас живеех до централната Поща и учех в 7-мо. И всяка сутрин отивах на училище по "Стефан Караджа", тоест покрай МВР. И един ден, вече в пети-шести клас нещо странно ме удари по челото. Болеше до сълзи. Оказа се метална кутия за телефон закрепена за сградата на министерството. Бях пораснал и навичния маршрут криеше нова опасност. Не минавах под кутията. А пък не бях още достатъчно висок, че тя да се окаже пред очите ми.

Кутията беше тук някъде, вече я няма.

По същото време обаче, не само аз, а всички които ритаха футбол в двора на 7мо имахме периодични сблъсъци с МВР. Работата е, че гърбът на министерството гледа към училището. А стената не беше достатъчно висока и нашите топки редовно я прехвърляха. А сигурно знаете, че няма сила, която да спре едно момче да си върне топката. По този начин буквално всеки ден ние щурмувахме МВР. Някой от нас (редувахме се) изкатерваше оградата, намираше топката в двора и бързо я шутираше през оградата обратно.

Това последното беше важно, защото десантчикът нямаше никакъв шанс да се върне веднага. Времето стигаше само да намери и върне топката. После го хващаха (все пак това си беше най-охраняваното място в държавата).  Не си спомням впрочем да са ни дърпали ушите. Главно се караха и "под стража" ни отвеждаха обратно в училището.
Накрая нашата тогавашна милиция се предаде (явно се беше намерил разумен началник) и взеха те самите да ни връщат топките.

По-късно казусът самоотпадна: щатът на МВР набъбна и на мястото на оградата построиха цялата сграда, но с решетки на прозорците - срещу чужди шпиони и момчешки футболни топки.

Крокодилите в канала: 2ра част

(Ако някой не помни първа част може да я прочете тук - Малка история за крокодилите с канала)

Във връзка с многобройни запитвания от страна на читатели на Малки истории дали наистина има крокодили в канала, реших да направя един последен опит да ги покажа  на света.

Успях! Имах късмет, защото съм хванала цели три крокодила, при това единият е много голям.
Падна голямо дебнене, но когато човек има фотоапарат нещата са далеч по-лесни - в крайна сметка можеш просто да се скриеш някъде и да щракаш дълго, без да гледаш и да знаеш какво снимаш. 

Крокодилите в канала на Евлоги Георгиев малко преди да се шмугнат в храстите