Царедворците

ВЪПРОС: Какво е общото между женското гингко билоба, човекът-трабант и Ленин???
ОТГОВОР: Царската градинка.

Царската градина, зад двореца и от двете страни на Природонаучния музей е дом за тълпа необикновени обитатели. Те са мои приятели, ходя да ги навестя всеки ден и ги разделям условно на четири групи: дървета; социалисти; буржоа и постмодерни личности.

ДЪРВЕТАТА

Градината на двореца има много необикновени дървесни обитатели, но сред тях особено място в сърцето ми имат три банди:

Мъдреците

Двамата мъдреци, прекрасни и всеотдайни са при Хълмчето на шейничките (същото, което наричаме нелюбезно „насраното“, когато няма сняг) – в продължение на стотици години кленът и дъбът на хълмчето до чешмичката създават аристократична и вълшебна обстановка в забързания ден на хората, които минават напряко от Руски до спирката на тролей №9 на Александър Невски. Имат си документи и се гордеят с тях – табелки с надпис „Защитен природен обект – ВЕКОВНО ДЪРВО“. Обектите са прегърнали своите табелки и разперват клони към вечността, за моя радост и възторг.

Госпожа Миризливка

Този динозавър, стигнал до нас благодарение на упорството на китайските императорски градинари е гингко билоба. Но не какво да е гингко, а женско. В продъжение на много хилядолетия, тази последна оцеляла брънка между семейство папратови и дървета наесен ароматизира царската градинка с нежен аромат на повръщано, което човек понякога занася у дома, заедно с настъпено плодче на подметката си. Женското гингко ражда плодове, които се оплождат от мъжките индивиди, но тъй като тези плодчета миришат наистина зле – женски индивиди почти не се засаждат. Затова госпожа Миризливка от Царската е много ценена и обична. Поне за мен.

  Моите приятелки лиани оформят пространството по свой вкус

На мястото, което вероятно е било любимо място за следобеден чай на обитателите на двореца живеят красавиците-лиани. Сега през зимата изглеждат като растителна версия на статуята на Лаокоон и синовете му, нападнати от морското чудовище, но това е само асоциация.

Истината е, че тези лиани са дали възможност на не едно и две градски деца да се катерят по дървета, включително и на мен.
 Когато първото ми куче – огромна немска овчарка със скромното име Доктора успяваше да ми се изплъзне, аз се покатервах на дървото, за да го накарам да ме облайва безпомощно отдолу и молех минувачите да го задържат докато сляза и го вържа отново, но това е отделна история, която ще разказвам друг път...


БУРЖОА И НИМФИ

 Момчето с рибата е като че ли единственият автентичен обитател на царската градинка, макар и бракониер. Разголен и концентриран, той е уловил грамадна риба, която завинаги се извива в ръцете му, докато той я слага в торбата си. Жал ми е за тази риба, но и за него ми е жал – той е любим обект за подигравки и току се сдобие с червен нос, множество дъвки в очите или пък торба на главата. Водата в неговото езерце-локва ту я има ту я няма, но затова пък той си седи винаги там със своята риба и я гледа унесено дори през дъвките.

Металната нимфа може да е приятелка на момчето, но може и да не е – засега мълчи. Произходът на нимфите ми е неизвестен – каменните изглеждат социалистически, но пък липсата на предназначение ме кара да ги категоризирам отделно. В косите на каменните нимфи живее чудесен мъх, който си сменя цвета през годината и им придава колоритен природен вид.

СОЦИАЛИСТИТЕ

Владимир Илич си почива

Ленин изглежда е бил твърде уморен да сочи към космоса с протегната длан през дългите години на пост пред бившия Партиен дом. Сигурно затова преди 20-тина години го сложиха да си полегне пред входа на етнографския музей, подпрян на странен експонат от дърво, представяляващ нещо като преса за вино в гигантски мащаб.

Мъчениците стоически понасят своята орис и не помръдват

Защо някой ще остави тези хора да страдат в продължение на толкова много години е въпрос, който ме терзае вече 25-та година. Като човек с особено отношение към каменните и металните хора в градинката изпитвам скръб и съчувствие към тези вързани, изстрадали хора, които продължават да страдат ден след ден, обречени на вечно страдание от своите създатели. Сигурно са искали да ни кажат нещо, но аз лично не знам какво е – вероятно нещо за тъмното минало на това място и нещичко за безбрежното щастие, което ни е дарил социализма...

 Свободния измъчен не го коментирам, понеже ме е страх от него. С образователна цел се престраших да му направя портрет, но не погледнах в мъртвото му око.

Макар и да не страдат открито, трудовите хора (с кирка, парцал и лопата) също имат угрижен вид в контраст с посланието за безбрежното щастие

Щастливи при социализма явно са били майките и децата – те са единствените, които неизменно се усмихват – в сняг и на шарена сянка, двете майки и дечицата им играят на конче завинаги.

Червените са хора от простолюдието. За това свидетелстват странните им черепи и глуповатият израз. Те са по-дребни от другите и са разположени разхвърляно в задната част на градината, създават масовка. Напоследък се присламчиха в близост до Човека-Трабант и понеже споделят неговия цвят се чувстват малко по-важни.

ПОСТМОДЕРНИТЕ ЛИЧНОСТИ

Освен наркоманите, които обичат да прекарват вечерите си на едно от двете възвишения в градината, там обитават още три незабравими странни персонажа:

Винаги в лошо настроение Противният Акордеонист е заел ключово място пред любимите ми дървета и свири неразпознаваеми мелодии на противния си акордеон, създавайки противна атмосфера вече повече от десетилетие. В студ и пек Противният Акордеонист проследява с оргомните си очи зад огромните си очила минувачите, свири и сигурно малко се чуди защо почти никой не му оставя стотинки. Аз мисля, че е защото е именно Противен Акордеонист, но малко ме е страх от него и никога не бих му казала. Понеже тайно ме е страх от него, винаги го заобикалям по обходната алея и когато е там никога не сядам на любимата ми довлечена пейка под вековния клен. Когато го няма обаче, хвърлям топка на кучетата по хълма на поразия и се радвам, сякаш е празник.

Безформеният се появи в градинката преди около 15 години. Мисля, че тъгува за безформените си роднини на входа на Южния парк и затова е винаги много сърдит. Преди няколко лета някой грубо беше надраскал на него „Обирай си изкуството“, но времето заличи буквите, макар че, сигурна съм – Безформеният не е забравил обидата и ще се мръщи на минувачите вовеки.

Портретната снимка на Човека-Трабант не разкрива тялото му – класически трабант в размер 1:1. Това е нарочно, понеже исках да ви запозная с тъгата на лицето му, а не с анатомичните му особености, които го превръщат в посмешище за дечицата, преминаващи през градинката на път към ледената парзалка пред Народния театър. Чертите на Човека-Трабант издават тъга и отчаяние, мисля, че вече е разбрал, че скоро няма да си има Бентли и това го прави откровено нещастен.

ЛИЧНОСТИТЕ

Макар да не им е обърнал много внимание в трудовете си, Радичков днес е пръв приятел на гълъбите, някои от които обичат да поспрат в забързания си ден, кацайки на главата му. Радичков няма нищо против и стои мирно, за да не се хлъзнат случайно, защото е приятел на животните.

Вапцаров си има и лопата и тефтерче. От всички в градинката той е екипиран най-добре и останалите го уважават. Мисля, че леко завижда на момчето с рибата от хълма, но остава верен на моторните си песни, а на лицето му дори се появи лека усмивка, когато започна дългия ремонт на водопровода на паветата пред него – вижда се, че е доволен от научно-техническия прогрес. Но лопатата я държи все така гордо.

Тук съм некомпетентна. Като дете си мислех, че Брадатият е Димитър Благоев, но сравнен с барелефа на едноименното ми училище установих, че хич не си приличат. Някой изказа нелепото предположение, че бил Петър Дънов, но Брадатия го познавам от времена, когато Дънов категорично не беше обект на увековечаване, тъй че не е той. Който и да е Брадатият – той е привилегирован – единствен от всички в парка седи на свой стол, изглежда малко уморен, но е доволен.



СЪСЕДЪТ

Недалече от шарената компания, отделен от другите от сградата на Природонаучния музей живее и мръзне в самота един необикновен мавър. Александър Сергеевич е вперил поглед в мътното бъдеще и някак упорито и настойчиво е обърнал гръб на цялата суетня на царедворците.
Бюстът на Пушкин зад Руската църква се появи през миналото десетилетие и е любим монумент на абонираните за това място кокери и лайки - препикават го усърдно, с уважение всеки ден, а той благосклонно стои на пост в своето лично пространство. Понякога безсъвестни хора акат зад него, но винаги почтително, с извинение, вижда се по следите – неудобно им е, че го ползват за низки цели, но просто няма как...


* * *

Благодаря, че се запознахте с царедворците. Сега са мрачни, защото не обичат зимата, ще ви напомня за тях отново, когато всичко е зелено и красиво – г-жа Миризливка и Мъдреците заслужават да бъдат видени в пълната си прелест.

Стела




ПС Царедворците вече не живеят така, както преди. ТУК можете да проследите тяхната съдба...