Намерете си история

8 март 2011 г.

О, Вазов!

Щом те лицезра великолепно поседнал на Московская и Раковская радости и скърби захващат да бушуват в душата ми. Тупа ли тупа сърцето на тогоз, който те доближава...


От ъгъла на Искър и Раковска до паметника на Иван Вазов сигурно има 200 м. Бях забелязала, че ако успеех да ядосам достатъчно майка ми преди Вазов, тя се обръщаше към мен с отвращение:

- Марш в къщи!

Много важно беше това да се случи именно ПРЕДИ, а не СЛЕД Вазов, защото след паметника вече разстоянието й се виждаше опасно, за да се прибира само едно малко, макар и гадно дете.
Става дума за всекидневните, крайно досадни разходки на майка ми и брат ми до Братската могила в Парка на свободата. Ужас! Не е ли това краят на света!!! Защото трябва да се ходи до там и обратно?!? Щом искат нека си ходят, аз оставам... но не! Майка ми хващаше брат ми под ръка и се тръгваше. Никакви молби не помагаха.
Нямаше никаква идея да оставят човека (макар и малък) на мира да си чете, да си седи сам и да си мисли.
Не! Трябваше да ме влачат с тях... На всичкото отгоре си “упражнявали английския” – значи бъкел не разбираш и нищо не можеш и да кажеш.
Като не щете с добро... на ви секира...
О, какво започваше!
С ужас и възхита сякаш и сега го виждам малкото чудовище (моя милост) как се влачи по Раковска.
Започва се с леко и съвсем справедливо мрънкане: Защо не ме оставихте вкъщи, защо ме мъкнете и т.н. Някак не върви от самото начало да забиеш горно до с крешчендо.
Те вървят пред мен и не ме чуват. ТЕ НЕ МЕ ЗАБЕЛЯЗВАТ! Това е тяхната жалка тактика: мрънкай си колкото си щеш!
О-о-о-о-о! Аз мога още много неща, о-о-о! Ще ви скъсам нервите, жалко, че имам толкова малко време.

Удрям го на молба, колкото да съм опитала и това. Разибра се, че не помага. ТЕ тържествуват. Вървят пред мен, не се обръщат, долитат английски думи.
Вече не мрънкам. Направо вия. Като на селско погребение, макар че не съм била никога. Дивата ми кръв кипи. Гневът ми е праведен. Защо не ме оставят на мира. Не искам с тях. Те си говорят само двамата. Кога ще се връщаме? Къде сте тръгнали? Не искам в Парка! Не ми се ходи!! Защо никога не правим това, което аз искам!!! Или защо не се разхождате само вие, аз не...
Пресичаме Дондуков. Врагът е непоклатим. Шансовете са 50:50. Но аз съм сама, а те са двама.
Нямам много време. Единственият ми съюзник е стръмнината на Раковска. Те се задъхват и са леко раздразнени. Но не и аз! Засилвам темпото, минавам на нечленоразделни звуци – действат крайно изнервящо. Отминаваме операта, не ме поглеждат.
Сега или никога. Няма да им се дам да ме мъкнат до Парка! Ей го Иван Вазов.
Мятам се на земята. Не е достатъчно, трябва и да ме видят. Но те са на няколко крачки пред мен и увеличават преднината.
О-а-а-а-а! Отчаян вик настига англоговорящите. Те леко се обръщат, но без да прекъсват разговора, разсеяно продължават.
И тогава Радецки пристига със гръм!
Застигам ги и заставам пред тях. Гледам ги с укор. По лицето ми са размазани сополи, мръсотия и сълзи.
Представлявам жалка гледка. Но това не е унижение, това е борба.
Изравняваме се със седналия Вазов. Той седи, а аз да ходя?!?
...Боли ме корема-а-а!
Гръм от небето:
-Марш обратно вкъщи!

* * *

Не винаги успявах. Но тези разходки бяха първите битки за свобода. Оттогава все повече не понасям да се разхождам. Надявам се, повече роднини да прочетат този текст, да вникнат в тежкото ми детство и да ме оставят на мира.

0 коментара:

Публикуване на коментар

 
Creative Commons License
This work by Малки истории за града is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial-NoDerivs 3.0 Unported License.
Powered by Blogger