Да убиеш присмехулник

Живея в Бояна. Още като бях доста малка в квартала, близо до нас построиха един китайски ресторант. Огромен. Нещо средно между мавзолей и културно-исторически център с елементи на китайски дворец и гигантски куб.

Ама като казвам огромен си представете квадратна сграда около четири етажа, ако не и пет. Странна концепция. Сигурно някой от вас го е виждал като минава по пътя за Драгалевци. (Всичко това ви го разказвам с думи, а не с картинки, защото ми е малко неудобно да мина оттам и да го снимам. По-натам ще разберете защо :)

Та, като живеещи наблизо любители на китайско ядене дори отидохме веднъж, не беше хич вкусно, но и отвътре сградата изглежда по същия нелеп мегаломански начин.

Та този китайски ресторант просъществува много кратко, затвориха го. След това казваха, че е станал публичен дом. Това също не продължи твърде дълго.

Понеже ресторантът е на пътя ми за вкъщи, минавам оттам почти всеки ден, поне по два пъти. Лека-полека започнах да се чудя все повече какво се случва в момента там и в крайна сметка почти се обсебих от този въпрос. Дори започнах да минавам малко по-бавно покрай него, за да имам повече възможност да го разгледам. Дълго време не виждах нищо освен едно гигантско куче, което лежи отпред и будка за охрана, която нощем свети. После, обаче, се появиха и един-два светещи прозореца на последния етаж. Любопитството ми вече премина нормалната граница – значи вътре все пак има някой, който прави нещо, но не знам какво. Ужас!

В главата ми лека-полека се породиха различни предположения за това какво се случва там, естествено, всичките бяха криминални сюжети от всякакъв вид. При това всичките мащабни – все пак сградата е гигантска.

Трябва да кажа, че цялото ми вълнение в никакъв случай не беше свързано с идеята  като разбера да съобщя на полицията или нещо такова. Просто страховито силно любопитство. А и в крайна сметка, този ресторант би могъл да е прекрасен декор на някой екшън и някак си това въвлича човек в съвсем странни идеи и предположения.

След светещите прозорци имаше затишие, в един момент дори свикнах с идеята за тях, но тогава китайците направиха нещо още по-странно! Започнаха да излагат мотопеди на стълбите на гигантския вход, но без да отварят решетката на двора към улицата (?!), без да има табели, абе нищо – китайски ресторант с огромно куче, окаяна будка за охрана и няколко излъскани шарени мотопедчета отпред. Озадачаващо. Това прикритие ли е, лошо замислена търговия или, може би, нелегална търговия, свързана с нелегално сглобяване на мотопедите от малки дечица в тайно подземие под сградата?

Ето такива въпроси ме терзаеха винаги като минавах оттам или просто като се сетя.

Нямаше как, трябваше да кажа на някой вкъщи. Беше малко сложно, защото се бях поувлякла със следенето на китайците, но ако знаят нещо повече, което аз не знам? В крайна сметка се оказа, че всички имаме вълнения покрай ресторанта, но нова информация не добих.

И така, една вечер се прибирам много късно с колата, към 1-2. Минавам покрай ресторанта и виждам кола, спряла отпред. Абсолютно се вцепених. Спрях колата, дори се сетих да си спра фаровете, като правят истинските шпиони по филмите. Една китайка слезе от колата, отвори гаража, колата тръгна навътре и последва моето разочарование - семейство, което кара сравнително старо комби. На задната седалка даже седеше малко дете в детско столче. Всичко изглеждаше повече от нормално.

Изчаках ги да се приберат и потеглих. От една страна вълнуващо – все пак видях обитателите, но от друга… засрамих се.

Историята си продължава – все така нищо не знам и мястото продължава да ми е интересно, но съвсем некриминалното семейство, което видях ми създаде едно гузно чувство, което пречи на шпионските ми набези.