Намерете си история

26 април 2011 г.

Студентски истории

История от Стефан


Толкова много интересни случки стават по време на живота на средностатистическия студент, че е трудно, самият той след това да си ги спомни. Те потъват сред онова безбрежие от бира, вятър, слънце, висене с приятели по боксерки пред някой студентски блок, мързеливите погледи след дългокраките мадами, броенето на стотинки за хляб, шляпането на карти, опита да набиеш нещо в главата си за трите дни учене преди изпита, след това за следващия и т.н. Да видим, какво все пак ще си спомня...

Айкидо

Беше важно да се спортува. Един колега ме накара да се запишем на айкидо. В началото бяхме нелепи. Сенсей Цветанов, дори ни записваше с камера, докато се хилеше, а ние се борехме със стомасите си, които искаха да изхвърлят цялото си съдържание, по време на задължителната загрявка, започваща с обиколка на залата с кълбета напред и после кълбета назад.
После се понаучихме. Използвах заученото, за да правя кълбета в Хелоуин и Маската, като преди това загрявах с 4-5 литра бира. На всички им беше забавно, а мен ме болеше чак на другия ден.
Бяхме се специализирали в това, да се натъпчем до откат преди тренировка, /с банички и боза, близо до стадион Академик, където тренирахме/, а след това да се опитаме да не драйфаме. Успяхме в това начинание. Това е най-голямото ми постижение в айкидото!

Вътрешният турнир по футбол на СУ

Докато сме на спортна вълна, да не забравя, че в Софийския Университет, на всеки семестър се провеждаше /вероятно продължава/ вътрешен турнир по футбол.
Като бивша „млада надежда” на един световнонеизвестен отбор, в който не записах и минута игра в мач, и откъдето бях прогонен затова, че не тичам и дори една тренировка не мога да издържа като хората, аз реших, че е мой дълг да организирам състудентите си философи, и да направим отбор, който да печели турнира оттук до нашето завършване...и може би дори да се превърнем в легенда на Университета!


Първият опит завърши безславно. От 7 играчи, ние едва събрахме пет, за да започнем мача. Централният ни нападател беше много ерудирано генийче, с очила с диоптър 7. Само че по време на мач не играеше с очила, за да не ги счупи и се ориентираше в обстановката по звука. Съперникът ни вакара четири гола, а за капак аз си вкарах автогол...но пък беше красив!
За участията ни, които продължиха, благодарение на моята упоритост и умение да вербувам хората за загубени каузи, мога да кажа, че продължиха да бъдат толкова трагични с едно изключение –в една от годините записахме победа.

Отборът ни тогава носеше екстравагантното име: „Деца на Времето. Цветина Рачева”. Бях го кръстил така заради асистентката ни по Онтология, г-ца Цветина Рачева, която по време на едно от упражненията ни каза – „Вие все пак сте деца на времето си”. Тъпо, но ми остана в главата, както обикновено става с тъпите неща.

Преди първата ни среща от груповата фаза - / в турнира понякога участваха над 60 отбора/ - аз отидох рано на игрището - /в Борисовата градина, където в момента има изградени хубави терени, а по онова време беше сгурия/. Съблякох се по екип и започнах професионално да загрявам. Един от съперниците ни дойде при мен и попита – „Вие ли сте `Деца на Времето..`?” С много сериозно изражение на главен герой от „Кръстника” аз отговорих утвърдително, след което разказах, как в този отбор сме се събрали бивши играчи на професионални отбори, как за малко да бием спечелилите турнира миналата година /бяхме загубили само с 1 на 4 от тях/, и т.н. Лошото в ситуацията беше, че оставаха 5 минути до началото на мача, а от великия отбор „Деца на Времето. Цветина Рачева”, на игрището бях само аз!

В крайна сметка, останалите се изсипаха накуп. Бяха със зверски махмурлук. Вратарят ни Милен, /който не беше много снажен за вратар – 171 сантиметра и към този момент около 95 килограма/, беше с големи черни очила, които не искаше да свали за нищо на света, защото смяташе, че в този момент слънчевата светлина може да го убие...Не е за вярване, но в този мач, той спаси две дузпи. Карнобатският ни стопер Петко Академика /академик по ракиените науки/, успя да уцели една топка, тя влезе във вратата и победихме с 1 на 0. Беше славен ден!
Опитите ми да участвам в турнира продължиха. Веднъж, след като „философският” ни отбор загуби всички мачове и нямаше шанс да излезе от групата, а оставаше последна среща, другите се отказаха да играят. Аз успях да убедя няколко студенти от Художествената Академия да играят с мен на другия ден...бях готов – като истински капитан – да изляза и сам срещу противника, но нямаше да ми позволят дори да започна мача. Благодарение на своето „дар слово”, навих момчетата от Академията. Загубихме с 0 на 10!

Субрекцията

Не може в студентските истории, все пак да не стане дума и за лекциите. Доцент Искра Цонева ни преподаваше естетика. Залата по време на нейните лекции винаги беше пълна. Веднъж, започна да ни говори за Кант и терминът „субрекция”. Докато слушах, аз успях да изградя пълна представа, какво точно представлява този термин и написах „Ода за субрекцията”. Тя е следната:

Ода за субрекцията

Висиш над кофата с лайна безмерна
И душиш миризмата ефимерна.
Тя не усеща своя дъх,
А ти – макар че си нищожен плъх,
Си – все пак –нещо повече сега,
Понеже знаеш що е тя!


Дори да се удавиш в лайната гъсти,
И кафеникава субстанция да пипат твойте пръсти,
Ти – ще си сред интелектуални висини,
А кофата с лайна ще души собствените си мъгли.


Кое е чувството, което кара ме така да разсъждавам,
Ще кажа без да преувеличавам.
Тъй, както назоваха го на лекция,
Туй ще да е – СУБРЕКЦИЯ!

Та такива неща за лекциите.

Най-вкусният обяд


Бяха гладни години. Сега студентите ходят на лекции с лимузини, а тогава нямахме пари дори за карта за градския транспорт, въпреки че беше субсидирана от държавата и беше наистина много евтина.

Парите, които ни даваха, обикновено свършваха в сряда. Оставаха четвъртък, петък, събота и неделя. Тогава се започваше голямо обикаляне. Кой, къде и какво има за ядене!
С едни приятели се отправихме към Филип, който имаше рожден ден на предишния ден. Все нещо трябваше да е останало. Трябваше, но нямаше. Нито торта, нито дори сандвичи. Обаче имаше водка. Филип пък дълго рови в един шкаф, откъдето извади стар, но ставащ за ядене след яко препичане хляб. Пекохме хляб в малката му скаричка, пихме водка и слушахме Red Hot Chili Pepers! Това беше най-вкусният обяд! Колкото и да беше корав, хлябът се топеше още в устата!!!
Стига засега...като се сетя още истории, а те са много, ще разкажа и тях.

2 коментара:

Анонимен каза...

Страхотна история! Искаме още! :))))))
Студентските истории винаги са страхотни!

Ники каза...

Гениален си!

Публикуване на коментар

 
Creative Commons License
This work by Малки истории за града is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial-NoDerivs 3.0 Unported License.
Powered by Blogger