Хранително-вкусовите миризми в София са сезонни и напомнят за зависимостта на селския живот от календара: пролет – сееш; лято – жънеш; есен – береш; зима - (?)...
Но София си е град. Току-що се измирисаха липите и акациите, тук-таме по градинките още ще усетиш някоя сладка, почти южна миризма я от храст, я от неведомо растение, но други са вече царете на обонянието. Храна! И най-вече запасяването с такава.
Череши! Бели и червени.
Сладка и компоти! О, ти бяло сладко, къде си? Има кехлибарен плод или с леко зеленикаво-студен цвят. Има меки, има хрупкави. Има гъст, тежък сос, има рядък, киселеещ... И мирис на индрише.
С такова сладко черпеха бабите гостите си. В малки стъклени чинийки колкото половин шепа имаше по пет черешки. Малките лъжички тракаха по малките чинийки, после със скромно постъргване се обираше божествения сос. Със сладкото свършваше и разговорът, а с него и гостуването. Това бяха спретнати, вежливи гостувания, малки като чинийките.
Не тъгувай! Започва варената царевица – много леко присъствие, но с ясни компоненти – свилата, мамула, самите зърна. Само най-големите познавчи различават млечната, сочна, млада царевица от баятия конски зъб. Продавачът винаги казва: млечна е, млечна е... Но ако видите вдлъбнатини в средата на зърната – конска е. Все по-редки са местата, където можеш да си купиш, но със сигурност ще намерите на Халите, по-рядко на Дондуков, Графа и Изток.
Следва кратко затишие, в което само пуканки и сладолед увеселяват улицата.
Мързеливо време в пустия летен град, очарователно време, но започва обратното броене 10 – 9 – 8 – 7 – 6 – 5 – 4 – 3 – 2 – 1 !!! Есен.
Само една кесийка печени кестени ме връщаше към живота след началото на учебната година. Но не всеки продавач беше майстор. Мързеше ги да правят нарези и понякога кестените се пукаха и гърмяха и се разпръскваха като бомбички. Ръцете ставаха черни, ноктите също – приятна мръсотия, часове след това обичах да подушвам пръстите си – миришат на пушек и овъглени обелки.
Пушек?
Пушек!
По скоро: пушек...............................................
Или: пуш-ш-ш-ш-ш-ш-ш-ш-ш-ш-ш-ш-ш-ек...
Понякога: п-у-у-у-шек.
Тънък есенен пушек в ранните сутрешни мъглици. Ламарини, скари, чушкопеци, самоделки на самородни гении по вътрешни дворове и балкони. Пуст е светът без печени чушки и лютеница.
Обработващата промишленост се е изнесла по крайните квартали и селата, откъдето продукцията пристига направо в буркани.
Аз поддържам обаче традицията. Работя с чушкопек. Всъщност 2. Единият троен, другият единичен. Моят другар в живота се дразни: „Що за глупост, какво правиш, ще си купим готови чушки, престани...“
Самата мисъл ми причинява дискомфорт – зима БЕЗ чушки!? Генетически не разбирам, химически не съм съгласна! И БЕЗ лютеница? Не-е-е... !!!
От душевна щедрост ще споделя любими рецепти:
Печени чушки
Махат се дръжките и семките.
Пекат се на чушкопек.
Топли-топли се редят в буркана и се запушват с капачката.
На дъното на бурката и най-отгоре се слага по един аспирин. Без СОЛ.
Щом се напълни буркана се затваря и се обръща.
Няма белене, няма варене, чушката си е истинска, а не лигаво, безжизнено парцалче.
С така приготвените чушки се прави
Лютеницата
3-4 буркана чушки се белят.
2 буркана печени ПАТЛАДЖАНИ (любими) се смилат.
4 консерви доматено пюре (Съветвам ви CIRIO, защото нашето, уви, не е това, което беше)
7-8 големи лъжци мед.
0,5л олио.
Хубаво се бърка.
Без СОЛ!
Без пържене.
* * *
Умора след плодотворен труд. Заслужен отдих, бъдещето е осигурено, не плашат ме бури и хали. Като чели цикълът е приключил.
Но ето, грейват по улиците есенни слънца! (Благодаря ви, другарко Вълчева)*
Не ми били есенни слънца, най-ми били ПЕЧЕНИ ТИКВИ! Последната спирка преди зимата.
Но не се ядат на улицата, разпарчетосаните слънца се носят опечени в торбичка в къщи. Свърши уличния живот – тиквата е полезна за бъбреците, но това някак не радва.
Как да е...
Още е лято.
* Първата ми учителка по български, „вълшебницата есен със своята приказна палитра.“
Публикации
0 коментара:
Публикуване на коментар