Намерете си история

4 май 2011 г.

Казармата...или как овладях науката за съня!

История от Стефан



Няма да разказвам подробно за казармата, защото ще ме заболят пръстите от писане, а и защото през годините разказвах много пъти казармени истории. Няма как да не съществуват интересни /или идиотски/ казармени истории, защото когато събереш стотици или хиляди момчета на едно място, това винаги избива някъде. Ще разкажа обаче за специалните умения, които придобих, и то в област, където си мислех, че съм силен. Не става въпрос за боравене с оръжия, нито за ръкопашен бой, а за сън.

Войникът дреме!

Винаги, по всяко време на денонощието, неизбежно и необходимо, както е неизбежно и необходимо Слънцето да изгрява всяка сутрин над Земята, някой войник дреме на пост, а обикновено не става въпрос за един, а за много дремещи войници!
Много бързо в казармата разбрах, колко важен е всъщност въпросът за съня. Да се наспя беше единственото, което исках през по-голямата част от времето. С удоволствие си лягах в 10 вечерта и заспивах веднага. А когато ми оставаше малко до уволнението дойде най-хубавото време – мисля че никога не съм спал толкова много и толкова добре през живота си.
В началото обаче беше по-различно. Скъсваш се от маршировки, после в бойното – от работа, учения, тактики, измитане на поделението, вечните сапунки в огромните коридори /последните две не са част от работата, а по-скоро рутинна дейност за запълване на времето/. И след това нарядите – караул след караул...2 часа часови, 2 часа спиш...и така едно денонощие. Отврат! Тъкмо се върнеш от наряд и се опиташ да се възползваш от полагащото ти се време за сън, и дойде някой кретен в униформа и ти се разкрещи, че има да се разтоварва камион.
Е как, когато изпаднеш в такова положение, да не дремеш навсякъде и по всяко време, когато ти падне?! И ние дремехме със страшна сила!



Ще се научиш да спиш и прав!

Това ми казваха старите войници в началото, а аз не вярвах. Казвах си, че преувеличават, че „чак пък толкова”. Но не просто за седмици се научих да спя прав, а достигнах своеобразен рекорд.
Веднъж патрулирах на пистата в бойното поделение /бях във военновъздушните сили – звучи интригуващо, но не е особено/. Настана вечер, месец изгря и звезди обсипаха склона небесен, хвърлях по един поглед насам натам за евентуален, спотаил се до някой храст враг – романтика отвсякъде. Бях скапан, защото през деня имахме работа по ракетите...аз, разбира се, не правех отклонения към укритията, чиито печати трябваше да проверявам, а си карах направо. Пистата беше около километър и половина. И заспах – ей така, както си вървях, с автомата в ръка, подпрян леко на хълбок, с цялото снаряжение по мен. Започнах да заспивам редовно на пистата, от време на време излизах от правата линия и се събуждах от нагазването в треволяците наоколо, но с времето така се ошлайфах, че започнах да минавам цялата писта насън, а и се събуждах метри преди края й.
Понякога ме мързеше да вървя и спя, но заради опасността от проверки стигах до края на пистата и лягах – понякога лягах и в дъжда, /както казах – сънят беше най-важен/, и през пет-десет минути отварях очи, за да видя, дали не се задава някой от далечината.
Много обичах да съм часови с казармените кучета. Те винаги усещаха дали идва някой и ме събуждаха преди да могат да ме хванат, че спя на пост.
Когато капитанът и старши лейтенантът имаха работа извън поделението или някъде, където ние не им трябвахме, беше най-добре. Аз бях от първа група, където имаше само двама наборни войници. След като взимахме ключовете от нашето хале и внимателно изслушвахме инструкции, какво точно трябва да свършим, отивахме на работното място и лягахме върху куповете от маскировъчни мрежи за ракетите и камионите...все едно спиш на малко по-твърд барбарон.
Спал съм на всеки един от постовете, които охранявах. Понякога си взимах книга – лягам на асфалта зад някое дърво или купчина камъни, за да не се виждам, чета си...и в един момент заспивам. Само трябваше да знам кога да се събудя, за да ме сменят.

Да спиш в самолет!

Спането в самолет не е кой знае какво...но в казармата е сериозен лукс. През зимата беше гадно да спим на пост, и въпреки това пак успявахме. Скрити в разни бараки, или увити в огромните кожи, направо върху снега.
На един от постовете имаше самолет – голям стар самолет /този на Добри Джуров/. Стоеше като паметник, със стълбичка до люка му. Уж беше заключен и не можеше да се влиза. В една много студена зимна вечер обаче реших да опитам – дръпнах силно люка и той се отвори. Отвътре самолетът беше прашен и неприятен – особено в тъмното, но пък беше доста по-топло. Все пак не експериментирах много често със спане в самолета, защото ни бяха заплашили, че който бъде заловен не вътре, а дори на стълбичката на самолета, ще бъде лишен от отпуска, докато не му запали двигателите чрез въртене на огромните витла. Разбира се, това нямаше как да се случи, защото двигателите бяха извадени преди много години.

P. S. 

Когато бях в казармата си мислех, че щом се уволня, никога няма да ставам рано и ще спя, докогато си поискам. Уволних се и след по-малко от седмица се върнах на работа. Трябваше да дам първа смяна и да стана в 5 и 30. И досега съм така.

1 коментара:

nookofselene каза...

О, това със ставането в 5:30 е ужасно. :( Докато ти четях патилата, си рекох: този човек сега спи до късно...
Ама бас хващам, че поне си лягаш рано... :Р

Публикуване на коментар

 
Creative Commons License
This work by Малки истории за града is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial-NoDerivs 3.0 Unported License.
Powered by Blogger