Малка вакарелска история с бай Борис

История от Поли

Попаднах на едно старо изследване за Вакарел - Гунчо Гунчев, "Вакарел - антропогеографски проучвания" С, 1933 г. И там имаше следното изречение за жителите на тази китна територия по времето на Османската империя : „Почти ежедневните срещи на населението с пътешественици от различни краища на Европа и империята направили вакарелци по-освободени при срещите им с чужденците. Те не ги избягвали като повечето българи от епохата, а напротив, търсели контакт с тях - факт, подчертаван от почти всички пътешественици, оставили ни писмени сведения за пребиваването си във Вакарел.” И се сетих за една моя случка, която потвърждава, че някои традиции не потъват така лесно в дебрите на паметта на поколенията.

Историята е от далечната 1995-1996-та? Група гимназисти се запъти ентусиазирано да празнува рождения ден на своята любима съученичка Маша. Моя милост се явяваше „възрастният” придружител. Рожденият ден щеше да се празнува в някоя от махалите на Вакарел. Щяхме да ходим с влак. Среща под часовника на гарата. 

Събираме се – сакове с манджи, бутилки, касетофони и пуберско въодушевление, предвкусващо два дни свобода без родители. На гарата обаче се разбра, че няколко души ще закъснеят и тогава ни хрумна гениален план, който и до днес е една от моите лични причини да не вярвам в разума на масата. Понеже не ни се чакаха закъснелите, дружно се реши първата група да тръгне с първия влак и – обърнете внимание на натъртването – с храната, пиенето, музиката и ключа за къщата на дядото и бабата на Маша, - а втората група да поостане още малко и да дойде по-късно. В първата бях аз като ръководител движение, въоръжена с листче, на което бяха изрисувани смътни координати на мястото, във втората – рожденичката, която единствена знаеше къде е въпросната къща. 

Усещате ли накъде отива историята?

Накратко – първата група сбърка спирката и започна едно обикаляне из махалите вакарелски, които май са 22 на брой. Нямам никакъв спомен къде бяхме и къде трябваше да бъдем, но търсехме чешма и изгоряло училище. 

Търсихме, търсихме, но уви – намерихме празни къщи, храсти, горички, пресечна местност и прочие. Бяхме около петнайсетина души и след няколко часа лутане девойките почнаха да се оплакват, дори смелите момци мрънкаха и говореха за евентуално дебнещи ни вълци и замръзване в гората. 

А, да, не беше особено топло време. 

През цялото трамбоване аз ги успокоявах с думите, че гладни няма да останем, ще си напалим един огън и ще се гушкаме. Споменавах и според мен по-злочестата съдба на другата група, която знаеше пътя, но беше с празни ръце. Мръкна се, ние се отказахме от броденето и запалихме огън. Пихме, разприказвахме се, опитвахме се да стегнем редиците, както се казва, но си беше малко екстремно – все пак децата бяха 17-18 годишни и повечето гора не бяха виждали отблизо. 

И както си седим сред мрака и зяпаме звездите в студената нощ, минава един възрастен човечец. И казва: „Деца, какво правите тук?” Обясняваме ситуацията и бай Борис ни предлага да отидем всички у тях, той живеел сам в къщата на сина си, пазел я, щото младите идвали само по празниците. Вдигнахме се бързо, цялата тумба, отидохме у тях, човекът отвори цялата къща, всички стаи, пусна печки, свря се в кухнята, ние му направихме малко компания, но той ни каза да не се притесняваме, да ходим да се забавляваме. Ние се качихме по стаите, направихме си голям купон и всичко беше супер. 

На сутринта благодарихме и се прибрахме.

Мина много време, но доста често се сещам за този бай Борис, който прибра непознати младежи, някои от които с доста гаменски вид, в дома си. Мил ми е споменът за отворената му къща и отвореното му сърце.

P.S. А другата група открила къщата, естествено, разбили прозореца на мазето, за да влязат, и прекарали интересен рожден ден на купа с малки цариградски кюфтенца, бутилка вкиснало вино от мазето и май някакъв компот. И с омерзение към нас :)