Малки истории за града

4 септември 2026 г.

"Сегашно време" - малки истории пак са тук!

Свърши времето на блоговете за съжаление...

Но ние си обичаме Малки истории за града, нищо че от години няма нищо публикувано.

Така се случи, че издадох книга с разкази и една от малките истории ("Четвъртък") е в книгата.

По този повод е и този пост: за хората, които биха искали да прочетат още малки истории, както и за хората, които ще попаднат на "Сегашно време" и им се чете още от автора. А тук има разкази и от други автори, на всичкото отгоре и много добри.

Приятно четене и на едните, и на другите! :)

Ако някой е заинтригуван, заповядайте на сайта на прекрасните ни издатели:

https://www.ciela.com/segashno-vreme.html

16 април 2016 г.

Пилешки истории

Зимата закачваме хранилка – пилетата слизат от гората към града. Толкова са много – в най-студени дни изяждат 900 гр белен (суров!) слънчоглед. Идват син синигер, голям синигер, червенушка, горска зидарка, рядко врабчета. Никога не съм видяла да се карат (като гълъбите). Най-конструктивно всеки си взеима по семка и си отива – нито се блъскат, нито писукат.

Но щом се покаже слънце, дори за няколко часа само, пилетата изчезват обратно в гората...
Удивително! Виси пълна хранилка – пилетата ги няма.
Не познавам друг вид, който да предпочита свободата пред храната. Те биха могли цяла година да си столуват на хранилката?!? Не! Идват само, когато има истински студ и веднага щом може изчезват – птички божии, не мислят за утре.

* * *

Зад площад Славейков има паркинг, там работят двама симпатични братя. Миналата година чувам там – странен звук – като крякане и като свиркане. Какво е това, питам братята.
Папагал! Насред София, сред голите клони зелен папагал, голям колкото гарга, седи и свирука, гледа с едно око.
Хванете го, ще умре. Беше люта зима. Не ще, не идва, как ли не го прилъгваме, храна му оставяме, говорим му, правим се на разсеяни. Как издържа туй пиле зимата, не знам.
А уж е от други географски ширини. Как се казва? Никак... Що, бе? Ми не сме се сетили...
Дружно, с дискусия го кръстихме Гюро. На Гюро Михайлов. Зачестих на този паркинг. Гюро се въртеше там до лятото – и изчечзна! Може ли да изкараш цялата българска зима и лятото да дадеш фира?
А може би Гюро сега живее в златна клетка?
Не вярвам. Той хич не беше прост, не се е дал.

* * *

В детството ми имаше, по мои сведения, две много големи врабешки дървета. Едното в градинката пред Народния театър към старото американско посолство, друго пред археологическия музей. Фъркане, цвъркане, акане, веселие!
По някакъв неведом сигнал изведнъж всички литват като облак – толкова много, че се чува как пърхат с крила. После хоп! Връщат се.
Урбанизация. Вместо “да те наакат кокошките”, “ще те наакат врабчетата!”. Баща ми наричаше сиво-белите петна по дрехите “ордени”.
Било на късмет (соца уважаваше ордените). Аз бях на друго мнение – тези по дрехите не се брояха, важно беше да ти наакат главата – ето това е истинския късмет.
После гълъбите прогониха врабчетата. После гаргите изгониха гълъбите. А около Централния кооперативен съюз гларуси изтикаха гаргите.
Някакви сухоземни гларуси, бежанци от морето.
Или мигранти, как е е по-коректно?

16 януари 2015 г.

Снощи на Шишман

Вървя си снощи по Шишман, няма жива душа, всичко е тъмно и затворено. Към един и нещо през нощта през седмицата в това няма нищо учудващо. Чувам си само тракането на обувките и започвам да се чудя какво правя навън изобщо. В един момент започва да долита драматична музика. Чува се все по-ясно, явно вървя в нейна посока. Прилича на саундтрак на сериал, от онези моменти, в които главният герой трябва да вземе някое животопреобръщащо решение или пък току що е разбрал някои тежки истини. На фона на мрака, студа и тишината беше доста сюрреалистично.
Започнах да си мисля един куп неща за живота и ето аз как си вървя, пък каква музика се чува, пък как няма никакви хора по улицата, абе приех цялата работа доста насериозно, изобщо сполетя ме някак драмата или пък си бях в нея така или иначе.
В крайна сметка достигнах до източника на това многозначително настроение.

Притесних се малко да не ме видят, че ги снимам, но не чуха тракането на обувките ми, защото бяха напълно влезли в положението на плешивия чичо на екрана.

16 април 2013 г.

EYEBOMBING

Eyebombing означава да залепваш очички на всякакви предмети из града, за които се сещате: стълбове, улуци, кофи за боклук, брави…

Дълго се канихме да започнем да eyebomb-ваме из софийските улици и във връзка с пролетта и разкошното време най-сетне се активизирахме.

Решихме, че нашите улици със сигурност ще го понесат много добре и че ще бъде много приятно занимание, снабдихме се с очички и лепило и започнахме…

ул. Шипка

бул. Княгиня Мария-Луиза / бул. Евлоги Георгиев

ул. Оборище / бул. Княгиня Мария-Луиза

ул. Раковски

* * *

Емпирическият опит доказа, че практически, където и да се сложат се получава весело, много е бързо и лесно за правене и не коства почти нищо откъм време и пари. Най-добрата част от мероприятието е, че не виждам кой би могъл да се дразни на така получилите се същества, както за съжаление често се случва с графитите например.

Сайтът и страницата във фейсбук на инициативата са много приятни за разглеждане.

Там всеки, който е EYEBOMB-вал може да сложи снимката си в техния архив и можете да прочетете повече за идеята, кой и как я е измислил и сума ти различни същества.

Имат и страхотен, но за съжаление, според мен, непреводим слоган:

Humanizing the world, one googly eye at a time.

Препоръчвам ви да се снабдите с очички и лепило и да пробвате.
Ако направите едно човече гаранция, че няма да си останете само с него :)

18 февруари 2013 г.

Търси се…

Като всяка учителка по физкултура ходеше непрекъснато по анцуг, най-различни свирки висяха и подрънкваха на врата й при всяко енергично движение - напета и пружинираща Девойка Миль-а-а-а-нова облъчваше околните с чисто телесен апотеоз на ползата от физическото възпитание.

Не беше женена, нямаше деца - оттам идваше жестокият прякор. Озадачаваше най-вече странният й говор, беше от Трън, вместо да го поприкрие Девойка Миль-а-а-а-нова го подчертаваше и с някоя и друга чуждица, а в ония далечни времена нямаше по-хубаво от това да си чужденец.

Макар и чужденка по форма, тя беше патриот на 7-ма гимназия по съдържание.

Напролет и ранна есен през отворените прозорци кънтяха нейните проповеди от училищния двор.

- Ученишки! Директорка гледа на вас от прозорец. Следващия път всички с бели гуми на краката. Какво сте се разпасали като некои вагабонти. Вие сте ученишки на 7-ма гимназия, бивша 1-ва девическа и трябва да сте образец на светско възпитание.

- Хи-хи-хи, хи-хи-хи…

С повишаващ се тон:

- Какво наричам аз СВЕТСКО ВЪЗПИТАНИЕ! Като вървиш по Шишманът единият ти крак да сочи единия тротоар, другият - другия. Да седиш на столът като Елизабета Английска, когато те боли гърбът, да се усмихваш като София Лорен, кога цель ден си мильа прозорци - ето това е светско възпитание. На който не му харесва - да си хваща тренът и да си заминава.

* * *

Минавах преди години край 7-мо, не че някаква носталгия, а ми се дояде от сандвичите на леля Верче.

Нарочно минах през двора, за да не срещна някой учител. Леля Верче я нямаше, сандвичите бяха купешки, в целофан. Но най-странното беше дворът - тих и безжизнен. Мина една чистачка. Първо не разбра за кого я питам. "Девойка Миланова?… Пенсионерка е. Преди години… Не съм я виждала".

Прииска ми се да я видя, да я зарадвам с нещо, да ми разкаже за светското възпитание. Знаех, че живее на Шишман, близо до опашката на коня.

- Не, няма тук такава.

- Не я ли помните?

- А-а-а, помня я, но няма тука Миланова вече.

- Тя живееше тук, нали?

- Да, ама по реституцията я изкараха от тука и тя в Люлин ли, в Обеля ли, някъде там отиде.

- Нещо близки нейни да знаете?

- Не, не, сама си беше, не знам дали е жива още.

1 февруари 2013 г.

Четвъртък

9 сутринта. Всички сме леко бавни и завеяни, мързеливо начало на четвъртъка, като след хубава сряда вечер. На вратата се звъни. Доста сме озадачени с Ружа, никой не би трябвало да идва.

Отварям.

На вратата е една баба (която Ружа оприличи на английската кралица), пита какво става с Юлия от горния етаж, срещуположната врата на моята.

- Съжалявам, не познавам никой от входа.

- Аз минавам да я видя, че не знам жива ли е, не е ли, ние бяхме като сестри, а не сме се виждали от много време.

Изразът "не знам жива ли е" ми се забива в главата и започвам да си мисля колко е гаден светът на старците - тя наистина има предвид, че не знае дали е жива и се е притеснила, че не й отваря. Става ми адски гадно и много ми се иска да знам жива ли е и да й кажа, но не знам.

В този момент английската кралица ми казва:

- Мен страшно ми се ходи по малка нужда, ще може ли да ви ползвам тоалетната? Аз живея наблизо, но нали знаете как е.

- Разбира се - заповядайте.

По-нататък през деня, в изключително екзалтирано настроение от хубавия ден, някой ми звъни на вратата. Очаквам сумати чудесни хора. Отварям.

Сергей.

Сергей вече е идвал два пъти. Търси Ивона, сестрата на баба ми, която живееше тук. Първият път Ружа му отвори и бая бързо е приключила разговора и изобщо не знаеше нищо за него - защо е тук и какво точно иска.

Вторият път аз отворих и ми се наложи по-подробно да му обясня, че и Ивона, и баба ми, и дядо ми всъщност са починали.

Не знам дали ви се е случвало, но е много неприятно да обясняваш на някой човек, че трима негови познати, които той очаква да види, всъщност не са живи.

Както и да е. Сергей е с вид на клошар и леко луд. Черен, прегърбен, с бейзболна шапка и носи една чанта. Чантата е важна, защото в нея пренася разни неща.

Първият път като се видяхме бая си поговорихме, разказах му някакви неща и той на мен - той откъде ги познава, с какво за занимавам, такива работи.

Накрая каза, че иска да ми подари нещо. Никак не искам, ама ми го подари. Капак от кутия, със залепени миди върху него. Ама недейте, моля ви, не искам да ви го взимам. Не, не. Благодаря ви много. Два лева дали ми се намират?

Та днес пак дойде, за трети път. Отварям и съм малко учудена, че е той. Сергей не може много да ме познае и се чуди последно с мен или сестра ми е говорил. Подло излъгвам, че със сестра ми с идеята, че ще бъда една безскрупулна сестра на себе си и разговорът ще приключи по-бързо. Сергей казва, че сме говорили, че рисувам и тук носи на сестра ми едни неща. Казвам, не знам за такова нещо, мисля че сте се объркали. И веднага ми става гадно, защото Сергей вече е извадил от чантата ето тези чудовищни графити и му става кофти, че се е разкарал.

Всъщност в кутийката с надписа няма нищо.

Започва съвсем да се изгърбва, гледа ги, нещо ги човърка и тръгва да си ходи.

Викам си, ама че гадина, защо мъча човека. Ако искате оставете ги и аз ще й ги предам? Той нещо не е сигурен, аз настоявам. Взимам ги, в който момент се сещам, че всъщност сега ще трябва да му дам пари. Струват ли нещо? Един лев. Давам два. Сергей се оживява, казва че има и една книга за рисуване. Казвам, не мисля че й трябват книги за рисуване. Не, не, ние с нея сме се разбвали, казва Сергей. Не, не, сигурна съм, че не й трябва! В този момент ми звънва телефона, който е на другия край на стаята. Започвам да приключвам разговора, Сергей настоява, че ще дойде пак да донесе книгата, аз не успявам да настоявам достатъчно упорито, че няма нужда, защото телефонът ми звъни… Затварям вратата и тичам да вдигна.

* * *

Имам план. Ще се опитам да въведа трета сестра, този път още по-серт.

А ако не стане, ще направя една кутия, в която да трупам нещата от Сергей. Жалко, че не снимах мидения капак преди да го изхвърля, за да ви го покажа и него.

* * *

ПС На вратата на входа преди няколко дни се появи некролог. Юлия все пак наистина е починала.

3 януари 2013 г.

История с марки

От Ашка

(във връзка с намирането на неща)

Ако знаеш колко много карти съм намирала! До скоро ги складирах, но вече забравих къде...

Около 3 години прекарах в събиране на кламери от улиците. По по-пънкарски времена си ги слагах по дрехите, за късмет. Видех ли кламер и грейвах, защото си мислех че вещае страхотни неща.

После реших че явно е обратното и ги изхвърлих всичките.

Най-странното ми и вълнуващо улично откритие беше едно разглобено старо бюро до кофа за боклук на Любен Каравелов, близо до Ирландското. Не самото бюро е интересно, а това че беше засипано със стари пликове от писма и стотици пощенски марки, които някой е събирал.

Веднага реших че съм забогатяла, изчаках малко да се стъмни (пиейки бира в Ирландското, разбира се) и в топлата лятна вечер клекнах до кофите да събирам марки.

За съжаление установих че повечето бяха нарочно скъсани, така както и самите пликове.

Един клошар също тръгна да ги разглежда с мен и каза че е загубена кауза. Но някой определено беше посветил години да ги събира.

Разследването ми приключи с извода че става въпрос за стар учен от БАН, който си е кореспондирал с други учени от цял свят. И някой ядосан негов наследник, който най-вероятно първо е накъсал всичко, а после е изхвърлил бюрото директно през прозореца.

Имаше изключително красиви и екзотични марки, които си прибрах, независимо че бяха леко скъсани.

В резултат на това че не си тръгнах веднага (като клошара) все пак успях да изкопая около 20 цели марки (някои от 40-та година), които ако видя зор ще се опитам да продам, макар че едни приятели ми обясниха че едва ли ще им взема много;)

В крайна сметка някои от марките успяха да станат част от една коледна картичка-колаж.

Какво се случи в Малки истории през 2012

Не знам за вас, но аз лично съм много доволна от 2012 - беше една чудесна година по всички параграфи. Обикновено покрай нова година съм страшен мрачнюга, затова сега ме е обвзел голям ентусиазъм.

Най-интересното от Малки истории за 2012

Най-хубавата (и най-четената) ни история за 2012 е Грях, история за Руската църква и хората, които пишат бележки с желания на св. Серафим.

Задължително я прочетете ако сте я пропуснали!

"В Руската църква като заобиколиш отляво има стълбички надолу в тайнствено подземие. В прохладата и полумрака в дъното сияе бял мраморен саркофаг. Там е погребан архиепископ Серафим Собелев, управлявал Руската църква 29 години, умира 1950 г., погребват го под олтара. Хората вярват, че е светец-чудотворец, който след смъртта си продължава да се грижи за паството. Пишеш му бележка или писмо, оставяш го някъде около гроба и той изпълнява молбите."

Продължава ТУК.

(Ще направя малко лирическо отклонение, за да кажа, че беше изключително забавен моментът, когато някой пусна линк към историята в БГ Мама. Историята явно скандализира изключително много потребителите там, което много ни забавли. Обявиха я за фалшива измишльотина и по бгмамински я заклеймиха и оплюха. Смятам това за още една добра препоръка да я прочетете.)

Особено вълнуващо от 2012 е появата на едно прекрасно филмче в Малки Истории - Heads Up.

Страшно ни харесва, приятно ни е да си го гледаме и се надяваме догодина да имаме още.

Ето го, а ако искате направо прочетете и неговата история ТУК.

Продължаваме нататък.

През 2012 имаме няколко истории, които са продължения на други истории, а едната даже е и продължение на продължението.

Продължавам да си намирам разни неща (Продължение на Намирам си разни неща от 2011)

+ история от Стаси за нейните улични находки!

През 2012 упорито задълбахме в мистерията около селО Париж и най-накрая разкрихме всичко. Хронологично:

СелÓ Париж

Моята версия за селÓ Париж

Една загадка престана да съществува

…може да се каже, че Коледните истории за натъжаване и размишление вече са поредица, защото имаме вече две:

Коледна история за натъжаване и размишление - 2 (Продължение на Коледна история за натъжаване и размишление)

Най-хубавите снимки от страницата на Малки истории във Фейсбук:

Колажът от истории

Момичето от пл. Гарибалди

Арестантът от Раковски

Във връзка със споменаването на страницата ни във фейсбук тук е моментът да се изфукаме, че вече имаме 1515 лайка! Това ни изпълва със задоволство, защото е много радостно че на толкова много хора им харесват историите, снимките и линковете, които пускаме там. Тази година така се случи, че страницата беше много по-активна от блога с куп градски снимки, интересни новооткрити линкове и напомняне на минали истории.
Ако още не сте ни лайкнали, лайкнете ни - при нас няма спам, а само интересни истории и хубави картинки.

Малко статистика

Като всеки себеуважаващ се сайт и блог и ние много съвестно следим колко посещения имаме, какви, как и защо.

Винаги ми е много интересно е да гледам какви търсения в Гугъл довеждат посещения в Малки Истории. За тази година, както и за всички времена най-много хора от случайни търсения са попадали при нас, търсейки "Най-дългата улица в София".
Попадат и четат превъзходната история за ул. Искър. Изключително ме забавлява този факт. Никога не съм се чудила коя е най-дългата улица, а ето тук десетки и стотици хора се чудят и съвсем се объркват като ги подвеждаме, че това е ул. Искър…

На второ място хоарата най-много попадат тук, търсейки "Карамел Му". И отново се натъкват на същата превъзходна история линк!. Това, обаче, вече хич не е подвеждащо, защото няма къде да научиш повече за Карамел Му, отколкото в Малки истории.

Много успешна се оказа ето тази малка снимчица, която заблуждава всички, които търсят "НЛО над София".

...имаме и няколко търсения "на колко каци зеле се равнява едно яйце". На това вече имаме правилния отговор! Ще го откриете ТУК.

И за финал няколко интересни линка от 2012:

Humans of New York: Брандън започва HONY през 2010. Събира истории от хора по улиците на Ню Йорк, а понякога просто ги снима. Сайтът е прекрасно направен и много приятен за четене и задълбаване. Ако още не сте попадали на Humans of New York непременно го разгледайте.

6emeia: Приятен графити сайт пълен с хубави идеи.

Eyebombing: Много любим! През 2013 задължително ще пробвам нещо такова из улиците на София.

От един наш мил читател, който ни светна на този блог съвсем скоро (във връзка с тази история):

I collect shopping lists: Сайт на едно момиче от Англия, което събира списъци за пазар вече 4 години. Много приятен. Един наш мил читател ни светна на него съвсем скоро във връзка с тази история.

* * *

Силно се надявам и вие да сте доволни от 2012, ако не - дано 2013 повече ви хареса!

28 декември 2012 г.

малка история с малки букви

От Стаси

от много време чета малки истории, но все отлагам да напиша моя.
то е, може би, защото не умея да пиша добре с главни букви, а всички знаем, неприлично е да се избягват, особено с началото на изречението.ето една малка история с малки букви.

като дете ми се налагаше да прекарвам летата сама, поради простата причина, че всички деца отиваха на село. така повеляваше традицията. нямах идея къде беше това село и какво точно се случваше там по време на лятната ваканция, но със сигурност ще да беше нещо много вълнуващо, защото на първия учебен ден приятелите ми винахи идваха с цял арсенал от интересни истории, коя с пръчки и кал, коя с люлка, завързана на някой клон, коя с варене на лютеница...

аз си нямах село и историите ми бяха съвсем малки и невзрачни, изобщо не ставаха за разказване. по цял ден ровех из шкафовете вкъщи в търсене на истории, дори си направих специална кутийка за скъпоценности, но бадемовите сапуни на баба ми и някое друго мънисто от скъсан гердан изобщо не бяхя така вълнуващи както скакалците и прободените с карфица пеперуди от кутийките на другите, домъкнати чак от въпросното село, което тайно започнах да мразя.

налагаше се спешно да започна и аз да откривателствам.и там някъде се роди страстта ми към претършуване на стари, разрушени и необитаеми сгради. в града имаше много такива. живеехме точно до пристанището и гарата и наоколо беше пълно с празни халета и къщи, които чакаха своето окончателно разрушаване, за да поникнат на тяхно място новите кооперации, окрилени от бляскавата зора на демокрацията. относително по същото време вече бях запозната със златното правило на пипи - дългото чорапче, а именно, че всичко, което си намериш на улицата си е твое. и понеже тези къщи бяха безстопанствени това правило ми вършеше отлична работа. разбира се, веднага започнах да планирам всичко: голям тефтер, в който да се вписват откритията, набелязване на къщи и разчертаване на тайни конспиративни карти с координатите на обекта, разработване на правдоподобно алиби за пред нашите вкъщи, които не трябваше да знаят местонахождението ми. след това започваше теренната работа. така се вълнувах! така се радвах! цели находища от открития! късчета от счупени чинии, стари, вмирисани аптечки, вестници "отечествен фронт" и "наръчник на агитатора" .... ех, все неща, от които можеха да се направят чудни малки истории!

събирах, колекционирах, украсявах, пренареждах в главата си всички истории, измислени около тези предмети. а най-хубаво беше, че именно тези предмети, така да се каже веществените доказателства, потвърждаваха (даже по-модерно е да се каже: валидираха) иначе измислените ми истории. никой не можеше да ме уличи в измама. и така кутията със скъпоценностти се пълнеше и ставаше все по-голяма. наложи се да я преместя в мазето, до кацата с кисело зеле на дядо ми, за да не предизвиква излишни въпроси.

най-вълнуващи, обаче, се оказаха тапетите. наслоени на слоеве. един пожълтяло-бял на сини цветчета, после, под него друг - със щамповани геометрични форми, после дървена ламперия, а под нея още тапети и накрая тухли. представях си хората, които са живели там според тапетите. тези със сините цветчета ми бяха най-симпатични. измислям им имена, какво са работили, какво са си говорили вечер на фона на бяло-сините тапети. имаха малко момиченце, което пишеше с лявата ръка, за което баща му все му се караше. учителката казала, че не може така. а майката домъкнала пиано вкъщи. да свири момиченцето, защото свиренето на пиано насърчавало дясната ръка, да става по-акуратна и да влиза повече в употреба. и така нататък. гледам сините цветчета и чувам ударите на клавишите. ето там е стояло пианото, не много близо до нафтовата печка, да не се повреди. събирах късове от тези тапети, а вечер докато си ги преглеждах в кутийката, преповтарях историята или променях някое от имената на героите, в случай, че не съответстваше на характеристиките на така оформилия се в главата ми обитател от миналото. и така минаваха летата.
по-късно след много години вече беше почти невъзможно човек да намери читава, разрушена къща за изследване. а и се преместих в друг град. по-голям и чужд. а и вече работех, нямаше време за такива откривателства.
когато един ден прочетох за така наречените "мъртви села". тези, които поради обезлюдяване ги изтриват от картата на българия по административен ред.

закриват ги, така да се каже. водена от страстта ми по спасяване на ценни късове тапети, както и от вълшебството, което думата "село" породи в главата ми, веднага запалих колата и се втурнах да спасявам едно от тези мъртви села. не го спасих, успях да прибера в торбичка само шепа ръчно ковани пирони, големи колкото лакът, както и малко писма от окръжния съвет до местното читалище, с които последните обитатели си подпалваха печките. но това, изобщо, е една друга малка история. да не я намесваме в иначе малкия ми, при това градски, разказ.

преди да успея да се увлека отново в отлюспването на слоеве тапети и запечатаните в тях истории, селото се засели от англичани. а и се преместих на друг континент. по-голям и чужд.а и вече имах дете, нямаше време да такива откривателства.когато един ден, по навик може би, отлюспих малко боя в кухнята на къща, в която тъкмо се бяхме настанили.
и, о, какво чуство ме обзе, когато отдолу, под люспата акрилна боя, останала по нокътя ми, се откри пожълтяло-бял тапет на сини цветчета! сега имам отново чудни истории, които поради наличието на интернет, дори са обследвани и издържани с истински герои и истински случки, но това също е за една друга малка история с малки букви.

17 декември 2012 г.

Малка позорна история

Преди няколко месеца играхме на една страхотна игра, не помня точно правилата, но се състои в това, че се поставя тема - например най-позорната ти история - и всеки разказва, после се гласува и някоя история става фаворит.

Кръгът с позорните истории го спечелих аз с една история, от която още ме е срам и не бях разказвала на никого преди това.

Историята е следната:

Най-добрата ми приятелка, когато бях на 6 години, се казваше Люба.

Бяхме в един клас, падаха големи игри - наши си варианти на топчета, търчане нагоре-надолу, шпионирахме една вещица от детската градина в съседната сграда, където беше забранено да се ходи…

През лятната ваканция поискахме да се видим.

Следват сложни кординации от страна на нашите майки - къде, кога, как, какво…

Всъщност Люба живееше някъде около пазарчето на Павлово (Павлово оттогава ми е едно от най-неприятните места в София), пък аз в Бояна и се получи удобно за всички.

Приех събитието изключително тържествено и присърце и ми се прииска да й подаря възможно най-специалното и ценно нещо.

Към този момент най-голямата ценност, с която разполагах беше една малка тъмно-червена пластмасова кутийка с малко сребърни брокатчета по нея, в която на специално меко нещо седеше един мой паднал млечен зъб.

Освен очевидните за всички достойнства, той беше кафяв (резултат от едно от моите зловещи падания) и още по-вълнуващо (!!!) - разцепен на две части.

Стори ми се прекрасно - ще й подаря едната половина, пък при мен ще остане другата.

(Нещо като разцепените на 2 сърца, които обаче ми станаха известни няколко години по-късно).

Не можете да си представите какво вълнение ме обвзе - струваше ми се като най-величественият подарък, който някой може да подари на най-добрия си приятел.

Също така, зъбът беше таен съзаклятнически подарък - на никого не разказах за идеята си, кутийката беше мъничка и идеална за тайно пренасяне.

И така, идва моментът на виждането. Майка ми ме завежда до тях.

Аз направо ще се пръсна от вълнение и трепет.

Едвам издържам да си поговорим малко и да ни оставят да си се занимаваме сами, заявявам тържествено и (поне по мой спомен) почти шепнейки, че имам подарък за нея.

Тя се радва, ооо какво ли е, дай да видим.

Аз развълнувано вадя от джоба си малката червена пластмасова кутийка.

Люба е заинтригувана - това ще е нещо интересно.

Отварям кутийката и показвам.

Започвам да обяснявам колко е прекрасен този подарък и как това е едната половина, пък при мен е другата… и в този момент виждам Люба, която е в ступор.

Повече не си спомням, пък и няма нужда да разказвам нататък, разбрахте идеята - с Люба след това гости вече не бяхме приятелки.

Съвсем скоро след това закриха училището, в което учехме и спряхме да се виждаме съвсем.

5-6 години по-късно, вече пънкар и безобразник, на нещо от типа на между-училищни съзтезания по футбол виждам Люба. С огромен ентусиазъм отивам да й кажа здрасти, на което Люба от своя страна никак не реагира ентусиазирано.

Не беше изтекла давността на моя позор - тя очевидно помнеше половинката кафяв зъб.

Ужасна история.

ПС Точно като написах историята тези дни, на моя племенник (5 г.) му бяха извадили първия млечен зъб.

Тематично беше и реших да му разкажа историята и той с лека насмешка ме изслуша и каза:
"Много тъпо! Разбира се, че няма да й хареса кафяв счупен зъб! Виж, ако беше такъв бял и превъзходен като моя, много щеше да се зарадва! Или пък някой от хубавите бели зъби на мама, тия дето са й тука отпред, нали се сещаш?"

13 декември 2012 г.

Продължавам да си намирам разни неща

Във връзка с годишните равносметки, които напълно са ме обсебили (тук е моментът да кажа, че съм безкрайно доволна от чудесната 2012 година) е време да ви се отчета за уличните находки от последната година. Ако не сте запознати с инвентара ми дотук -> ЦЪК.

Та ето ги новите находки:

Започвам по ред на номерата:

Значката с грозното човече не е много софийска, намерих я на летището във Франкфурт.

Не бих казала, че ми харесва, но е много тематична със своята карта на заден план, понеже точно тогава ми се струпаха няколко пътешествия накуп.

Болтът нямам представа какво го дири в колекцията, но явно ми е харесал. Имам едно чувство, че съм си го отвинтила отнякъде, кой знае...

Странният пръстен ми е от тазгодишния София Прайд (за да съм честна ще ви кажа, че не го намерих аз, но ми беше връчен, тъй че се брои).

А ако някой си го познае, да казва - веднага го връщам.

За чудесния ключ вече съм ви разказвала. Той е нещо като първопроходеца на цялата история със събиране на разни интересни неща от улицата и не би трябвало да се числи към списъка на 2012 година. Работата е, че мислех, че съм го загубила, от което бях много нещастна.

Е, намерих го преди 1-2 седмици и съм много доволна.

3/4 девятка пика ми е май единствената карта за тази година (аз обикновено често си ги намирам). Малко ми е криво, че е само тя, ама какво пък, колкото-толкова.

И ТАДАААМ! Най-сетне стигаме до безспорния фаворит - нещастните изхвърлени на улицата младоженци.

Хич не си падам по сватби, но как човек да ги остави на произвола на съдбата?

Намирам физиономиите им за абсолютно изключителни - горките имат такъв глупав и нелеп вид…

Това е засега.

Догодина още :)

10 декември 2012 г.

Коледна история за натъжаване и размишление - 2

Коледна история за натъжаване и размишление - 1

Бабата е много възрастна и има нужда от гледане 24 часа на ден, не е на легло и е контактна, както се казва.

Не се намери човек в София.

Не се намери и в околностите на София.

Намери се в Берковица…

52 годишна жена, била лелка в детска градина, съкратили я, двамата й сина безработни, три внучета, опитали да гледат овце, един пиян с джип убил 22 овце отраз.

Разговорът беше горе-долу такъв:

- Без почивен ден?

- Да, съгласна съм.

- 24 часа.

- Да, съгласна съм. Къде живеете?

- София, Белите брези, бл…

- Почвам от утре.

* * *

Тя не знае нищо за нас, бабичката проклета ли е, какво точно ще искаме да прави, почтени ли сме, ще плащаме ли редовно, колко дълго ще продължава цялата работа, кога ще види внучетата си, билетът дотам и обратно е 40 лв ("Много пари са това"), как ще е настанена, на какво ще спи, знаеше само за Белите брези.

* * *

Взе рейса Берковица-София в 4 часа сутринта и в 8 беше на софийската автогара. Тя все така не знае къде са Белите брези и шофьорът на таксито й взима 27 лв, за да я закара. Половин час по-късно облекчено оглежда непознатите, за които ще работи каквото поискат.

Следват уточнения, пиене на кафе, още малко облекчение, бабата се чуди "коя е тази жена", наоколо са "Белите брези".

* * *

А къде е оптимизмът?

А къде е хубавият край?

Е, бабата ще бъде гледана добре.

Тя ще получава 1000 лв. и ще ги праща в Берковица, а дъщерята на бабата няма да се натоварва, всички са доволни, нали така...

28 август 2012 г.

За Луната

Освен грипа и шарката има и други епидемии - такива са събираческите моди - монети, марки, картички, кибрити, салфетки… Аз събирах значки.

Мястото, където значкарите разменяха и купуваха беше южната част на пл. Александър Невски.

Там именно ме стигна мълвата, че "американците кацнали на Луната и всичко можело да се гледа като на кино на американското посолство". То беше, където Стамболийски се задънва в Градската градинка.

Хукнах натам, имаше доста хора, на витрината на посолството бяха сложили телевизор - наистина! Всичко се виждаше! Двама души се разхождаха бавно-бавно и плавно-плавно из лунния прахоляк. Документалността ме правеше свидетел. Какъв свидетел, направо си бях там, на Луната! Не ми беше толкова чудно, че двама души са чак там, а това че ги ВИЖДАМ. Картината се повтаряше и пак, и пак, кой знае колко време щях да зяпам.

Някой изсъска: "Не може ли нещо да гръмне, да се взривят…"

Огледах се и видях доста изопнати лица.

Срам и ярост изпълниха 14-годишната ми душа и се метнах към една отворена врата - библиотеката на американското посолство - тя винаги беше отворена, но никой не влизаше.

14 август 2012 г.

Лятно кино*

Лятно кино “Мир” беше на ул. Денкоглу: не много много лятно, защото имаше покрив, но пък отворено отстрани и разбира се, се пушеше (!!!). От гледна точка на пушенето днес, лятното кино би било добър бизнес.

Брат ми е по-голям от мен и ходенето с него на кино беше истинска чест.
Освен това и двамата пушехме и това си беше съзаклятие..., а пък да гледаш и кино на всичкото отгоре!
Кеф!!!

В лятно кино “Мир” даваха “Когато чуеш камбанен звън” - югославски, партизански, псувни, мъжаги, стрелба, героизъм.
В сравнение със стерилния свят на измислената ни история такива филмови персонажи изглеждаха по-живи от нас, дето ги гледахме.

...Киното затаява дъх - убиват нашите един по един, предсмъртни псувни, немците са много...

Брат ми се изпърдява.
Всички прихват.

Забравих да кажа, че и двамата обичаме да гледаме най-отпред (сякаш участваме във филма), между нас и другите има няколко празни реда.
Така че беше ясно кой е източникът на пръднята: или брат ми, или аз (14 год.).

За да се спася от позора, реших да се разгранича: “Илия! Как не те е срам! Престани!”
Киното: Ха-ха...
Илия изчака подло всички да утихнат и: “Айде, айде, всички разбрахме, че си ти, не се притеснявай...”
Киното: Ха-ха-ха-ха-ха-ха!

Щом светнаха лампите се шмугнах през изхода - не исках пръднята да бъде идентифицирана с конкретно лице (моето).
Тичах по Денкоглу и чувах зад гърба си: “Какво толкова страшно, една пръдня!”
Досега чувам смеха.
Остарявам, защото вече и на мене ми е смешно.

* Това непонятно словосъчетание се появи след дълги години забвение покрай БНТ - възраждане на киното под звездите.

26 юни 2012 г.

Грях

Имам грях, стар и истински.

* * *

В Руската църква като заобиколиш отляво има стълбички надолу в тайнствено подземие. В прохладата и полумрака в дъното сияе бял мраморен саркофаг. Там е погребан архиепископ Серафим Собелев, управлявал Руската църква 29 години, умира 1950 г., погребват го под олтара. Хората вярват, че е светец-чудотворец, който след смъртта си продължава да се грижи за паството. Пишеш му бележка или писмо, оставяш го някъде около гроба и той изпълнява молбите.

Има някои, които са особено настоятелни просители, които се опитват да си заврат желанията директно вътре в саркофага - микроскопични листчета търсят процеп, за да попаднат непосредствено върху останките на отеца, което явно осигурява предимство пред другите молители.

Откъде знам? Прекарала съм там 2 години от тежкия си пубертет. А защо? Защото крадях листчетата. С течение на времето започнах да свързвам конкретни лица с написаното послание. Отначало ми беше леко смутно, после вече имах надеждата, че спасявам свети Серафим от материалните страсти на вярващите. Често те не молеха, просто си искаха - първо кола, после плат за калъфки на седалките, после мъжът й да изгони майка си (свекървата), после дъщеря й да я обичат учителите повече от Катя Гагова.
Всяко 3то момиче искаше да се запознае със Стефан Данаилов и той да се влюби лудо в ответ. Беше по времето на “Всеки километър”.
Някои не си даваха много зор, пишеха само 6 цифри 2, 15, 17, 22, 31, 43 - ТОТО-то!
Един път имаше шахматистко посещение, явно някакъв турнир: Господи! Той игра кон на С7! Внуши ми какво да играя! Амин.
Балерина не иска да дебелее. Певица да се отърве от двойната брадичка - операта нали е наблизо.

Пишеха на каквото им е под ръка - амбалажна хартия от ЦУМ, на гърба на сметка от сладкарница България отсреща, на тогавашната тоалетна хартия (твърди листчета 15х25 см), на големи листа за заявление - с разграфени правоъгълничета, продаваха се в РЕП-овете.

Циничният пубер в мое лице ликуваше - познавах най-сумрачните кьошета на човешката душа. Много често желанията бяха по-ужасни и от това, което вършех. Всъщност не се и притеснявах много, защото на вярващ човек попаднах само веднъж.
Една възрастна жена беше изписала 11 големи листа отпред и отзад с перодръжка и мастило, явно в някоя поща. На всеки неин познат се падаха по десетина реда - молеше се за спасение от болести, семейни проблеми. Стигна до патриарх Кирил, който също се оказа доста болен. За себе си жената не споменаваше - нямаше място или толкова силна й беше вярата. Нейният опус го върнах, но патриарх Кирил почина въпреки това. Беше интелигентен и свободен човек, беше духовен водач (анархист на младини и участник в акцията за спасяването на евреите).

Запомнила съм едно писмо в т.нар. луксозен плик (продаваха се два за 5 стотинки, имаха картинка от едната страна - розичка, “Ал. Невски” и др. забележителности), беше доста дебело, оформено като заявление:

Во имя Отца и Сина,

и Светаго Духа.

Амин

Молба

от Йорданка Станкова

Свети Серафиме...

Жената беше пред операция от рак. Страдаше, че момичето й е само на 14 години. Молеше се да поживее още и накрая обещаваше, ако всичко мине добре, да даде помощ за Рилския манастир 1500 лв и 500 лв за Руската църква.

След 2-3 месеца - пак луксозен плик, този път по-накратко:

Свети Серафиме!

Оказа се киста на дебелото черво. Направи така, че да ходя редовно по голяма нужда.

И т.н. Дъщерята да изкара най-добре математическата олимпиада и да я приемат в английската гимназия. Косата й да стане отново черна, да се запознае с летеца Йордан и той да не може да диша без нея... каквото е обещала ще го направи. Ще даде 200 лв на Рилския манастир.

Един мой близък ми каза, че искал да става писател и аз му подарих безценната си колекция, и така спрях да плячкосвам Руската църква.

Няколко години по-късно се отбих чисто теоретически. Все едно, че светът се беше сменил. Бяха се появили едни умалителни: “парички”, “виличка”, “една количка да си взема и аз”.

После преходът свърши и ето пристигна нов настоятел на Руската църква, отец Филип чак от Московското подворие.
Както става у нас, миряните се разделиха на врази и привърженици, почнаха се подписки, челобитни...
Разбра се, че отец Филип в тази тежка ситуация му е намерил колая: трябва чудо! И кара отец Филип жените, които чистят да му носят листчетата от гроба, за да проследи той вземане-даването със свети Серафим, дали пък няма нечие желание да се сбъдне и тъй църквата, пък и настоятелят й да пребъдат...

Рояк въпроси връхлетяха обърканата ми глава: Вярва ли отец Филип? Ако “да”, за какво му е чудо? Ако стане чудо, чия е заслугата за това: на св. Серафим или на о. Филип, ако не стане чудо, става ли свети Серафим просто отец Серафим Соболев?
Не са ли чудесата чиста симония?
Дали о. Филип не си представя църквата като магазин, вярата като кредит, молитвите като предмети, златните луковици като реклама?

Но ето ти радост ненадейна. Щом може отец Филип, та аз не мога ли? О, спасение от моя грях! При това аз събирах желанията за себе си, а отецът за кариера и манипулация на благочестивите християни.
Все пак, скоро смятам да проверя най-теоретически - променят ли се желанията и молбите, като знаят просителите, че им четат най-съкровените помисли. Защото желанията са по-тайни от делата, както мислите от думите.

21 юни 2012 г.

Филмче за един вътрешен двор

Има един страхотен вътрешен двор на ул. Стефан Караджа. Много малко хора го знаят, а който го знае предпочита да ходи там, вместо в градниката на Седмочисленици, например. Има страхотни огромни дървета, пейки, хубава трева, катерушки, и дори диви ягоди (намерихме си 2, наистина с много лош вкус, но все пак диви ягоди в центъра на София). Разбира се, всичко е чисто, защото е тайно място и всички си го пазят.

В двора се подвизават различни групи хора в различното време на деня - сутрин излизат хората от входовете със своите кучета и се започва едно тихичко свирукане. Следва затишие, през което време се чуват само чайките, които живвят в близост. После излизат хората от офисите наблизо, които си носят разни неща за ядене и всеки си седи някъде и яде тихо. След обяд се появяват майки с деца, но от спокойните, които не крещят през цялото време на децата, че не може това и онова. Привечер дворът се заселва с няколко компании с музика и бира и никой с никого не се разправя, както често се случва в градинките.

Та аз и Ashka се заселихме в двора за 2-3 дни и решихме да нарисуваме едно филмче на няколко стени. Страшно приятно. Ето го резултатът:

Гледайте Heads Up във Vimeo.

Застъпихме всички смени на двора, а смяната на децата страшно се развълнува от това какво точно правим. Веднага решиха, че искат и те да участват. Ние вече бая бяхме поседяли и хич не ни се рисуваше и с радост преотстъпихме творчеството на тях.
Та 01:12-01:13 е изцяло заслуга на 4 много ентусиазирани деца от двора на Стефан Караджа. Тъй като ентусиазмът беше огромен нямахме време за губене на време с глупости от типа на това кой как се казва. Някой друг път ще се запознаем.

28 март 2012 г.

Една загадка престана да съществува

Днес (28.03.2012) във в. "Сега" Димитри Иванов хвърля светлина по няколко важни теми, както и една маловажна, но тя пък силно развълнува Малки истории.

Най-после се разбра (пак от Димитри Иванов) какво е това село Париж.

Дълго смущавалата ни песен "Ний сме трима братя от село Париж, който ни закача ще яде мариз" (вж ТУК) се оказва нещо като химн на пловдивската махала Кючук Париж, ще рече малък Париж (вж Големия Букурещ от същата история).

О, колко уточнения, колко препратки, колко цитати, какво вълнение от културното общуване с литературни и исторически източници, както и от именити автори като Димитри Иванов.

Уточнението наистина е много важно, защото познаваме скептици, за които тази песничка е доказателство за нашенската българска неграмотност (вж. ТУК), а всъщност се оказва най-изтънчена самоирония от модернистичен тип.

Да е жив и здрав Димитри Иванов!

4 март 2012 г.

П. Монева

Точно излизам от плод-зеленчука, натоварена с хиляда торби и ги мъкна с надеждата да не се скъсат. Пред мен застава и започва смутено да се върти притеснена жена, която иска да ми подаде нещо.
Това хич не ми харесва като концепция, защото нямам празна ръка, а пръстите ми са вече побеляли от впития найлон, а тя освен, че ми тика това нещо, седи пред мен и не мога да мина.
Както и да е, жената все пак натиква някакво листче в една от торбите и изчезва, без да ми каже нищо.
Озадачаващо.

Вкъщи се разтоварих и намерих и листчето:

Парола: 123456
kartini123456@abv.bg
Рисувам жени по снимка. Копирам само лицето, останалото е по въображение.
0897431215 П.Монева

2 март 2012 г.

Археологическа история

Изневиделица археологията дойде на мода – тя ни издига при най-великите (разкопките в Софийското ларго), обаче пак тя (археологията) спира победния ход на магистрала Струма.

Днес археолозите са лоши като лекарите, преподавателите, зърнопроизводителите, железничарите, поповете и арендаторите на язовири.

Без да подозирам това преди много години съм отдавала младите си сили на разкопките на Източната и Западната порта на Сердика – обект “Партиен дом”, обект “Магазин Явор”, обект “Външно-търговска банка” - соцът не разбираше от романтика.

Разкопки на Източната порта

* * *

Досега не съм срещнала удовлетворително обяснение защо е толкова вълнуващо да се ровиш в земята, за да намериш някакви камъни. Златото не е най-интереното в археологията.

Златото... В средата на миналия век в кв. Гео Милев при строеж намират златен съд (като леген) на 7000 (седем хиляди) години. Връстник на най-старото обработено злато от Варненското съкровище.

Без съмнение нещастният ни народ е наследник на супер-древни щастливци. Само че те са мъртви, пък ние сме живи. Диалектика... Има много странни и любопитни неща в археологическа София, съвсем естествено за място, което е непрекъснато обитавано 7000 години – това прави София по-стара от пирамидите.

Нали знаете: “Всички се боят от времето, времето се бои от пирамидите”. Тук може да се каже просто: “Всички се боят от София”.

Не е ли странно, че сегашният Дондуков (в края си до Министерския съвет) и някогашната улица Търговска покриват римската главна улица на Сердика – Via principalis.

Не е ли странно, че под Съдебната палата е било римското съдилище, а под площада пред Шератон е бил пак площад – форумът, оттам тръгвала улица ориентирана към Витоша – и римляните са смятали, че това е хубостта на града.

50-те години, когато се е оформял сталинския комплекс ЦУМ, Партиен дом, Държавен съвет и хотел Балкан за кратко е бил разкрит римския слой. Има приказка, че ЮНЕСКО предложили цялото ларго да се покрие със стъкло, за да се запази древността. Надделял сталинският барок.

Голяма част от намереното било унищожено – както виждаме строителството било твърде монументално.

10 януари 2012 г.

Най-добрите читатели на Малки истории!

И така, играта приключи!
Оказа се, че имаме много най-добри читатели! Цели 10!
УРА, УРА!
Съвсем скоро ще си получат подаръците от KARANAPO, надяваме се да им харесат толкова много, колкото и на нас техните отговори :)

Време е да ви кажем и на вас правилните отговори, защото все пак сте добри наши читатели, нищо че се притеснихте да участвате този път.

Въпросите не са чак толкова сложни, колкото ви се струват: